Реквием за Москва
В Севастопол за проруските хора крайцерът „Москва“ винаги е бил малко повече от просто кораб. Статутът на „убиец на самолетоносачи“ беше пропит с имперски мащаб и гъделичкаше егото.
Този кораб е построен за Третата световна война и бойното му дежурство символично подкрепя нивото на претенциите. Например, тъй като „Москва“ служи, тогава Русия не се отказва от амбициите си.
Сега „Москва“ е на дъното, а руските социални мрежи преминават през пет етапа на приемане на скръбта. Първо отрече, после ядосан, сега се пазари. Те се опитват да се убедят, че ракетният крайцер е потънал заради американски интриги.
Те трескаво жонглират с версии, само за да не дадат на украинската армия победа над собствения си символ. Но пред тях стои само отчаяние и приемане.
Добри версии за смъртта на „Москва“ обаче изобщо няма. Опитът да се припише на „грешки на екипажа“ не се вписва добре в образа на „най-добрата армия на континента“. Въпреки че този статут сега също е доста условен.
На фона на случващото се всички компютърни игри, изградени върху идеята за „руска инвазия в Европа“, изглеждат възможно най-смешни.
Руската армия заплашва да стигне до Ламанша, но не може дори да стигне до Фастов. Това, което трябваше да разбие Европа, не можеше да разбие дори района на Киев.
Сега Владимир Путин трябва да се срамува много. Той похарчи милиарди, за да се страхува, но в крайна сметка му се смеят. Но сега настъпи моментът на истината за руския президент. Тази истина започна преди 20 години, не трябва да четеш Достоевски, където е прието да се определя дали си същество или имаш право. Путин е като играч, който залага абсолютно всичко на нула и сега е решен да не губи. За нас това означава само, че той няма да спре да погребва войниците си в украинските ниви.
До 9 май остават две седмици. Общоприето е, че до тази дата руската армия ще се опита да постигне известен успех. Москва изгради гражданска религия от Втората световна война, нарече я „Велика Отечествена“ и в продължение на десетилетия черпеше легитимност от този източник.
Победата над нацизма беше обявена за основно „но“, предназначена да оправдае всичко, което се случи преди войната, и всичко, което се случи след нея. Отново и отново руското правителство се обявяваше за наследник на победителите – и на тази основа изискваше благодарни отстъпки от останалия свят. На 24 февруари този кон умря и никога повече няма да бъде язден. Оттук нататък Москва наследява не от победителите, а от победените. На руския парад ще дойдат само онези, които не се смущават от паралелите с Оста.
Русия ще отрича до последно новия си статут, но едва ли някой ще се интересува от нейното мнение. Забавно е. От десетилетия Русия се възприема като център на всекидневното благополучие. Отидоха при нея за кариера, пари и признание. Трудовата миграция послужи като „извинение“ за руската арогантност и арогантност. Излишъкът на руския бюджет играе ролята на „мека сила“ – ползите от приятелството с Москва могат да бъдат изчислени с помощта на калкулатор.
Оттук нататък всичко това е в миналото. Владимир Путин превърна Русия в грозна приятелка, която също има тиктакащ часовник. Често се опитвам да разбера какво ще пишат белоруските учебници за тази война. С украинците всичко е ясно. И с европейските. И как беларусите ще си обяснят всички тези събития след десет години? Как ще опишат статута на страната си? Кои от сънародниците им ще се считат за герои? Чии имена ще бъдат гравирани на цокъла?
Това не е празен въпрос. През последните 50 дни спорихме как да разграничим колективната вина и колективната отговорност. Опитваме се да разберем къде свършват гражданите и започва режимът. Ние сме ядосани на онези, които като папа Франциск се опитват да осъдят войната, а не агресора. И ако Путин се възприема от нас като продължение на руския лаик, тогава дебатът за това дали е възможно да се постави знак за равенство между Лукашенко и беларусите все още продължава.
Между другото. Друга важна промяна се случва пред очите ни. Географията на театъра на военните действия преплита украинския изток и юг в национална героична концепция. В допълнение към украинския Запад, който придоби тази концепция преди 70 години. Русия съшива Украйна на символично ниво със собствените си ръце – изпращайки в забвение обичайните идеологеми за „ляв“ и „десен бряг“.
Войната у нас престана да бъде само дело на военните. Тя стана национална и домашна. Фронтът се държи от доброволци и предприемачи, IT хора и пенсионери, тези, които плащат данъци и тези, които подреждат отломките. В опита си да докаже фалшивостта на Украйна, Русия за пореден път постигна обратното. Отрицание. Гняв. Сделка. Отчаяние. Осиновяване. Тук не става дума само за реакцията на Москва към „московската“ катастрофа. Става дума и за реакцията на Русия към катастрофата в Русия.
Преди 50 дни тази държава застана на ескалатора, който я сваля. И никакви думи няма да променят траекторията на този маршрут. Нашето поколение ще напише отлични мемоари.
