Румен Петров: Картата за личното развитие увеличава властта на училището над детето

Доцент Петров, коментирайте новостите, които Министерството на образованието предложи преди дни и по-конкретно т. нар. наречена „карта за проследяване на личното развитие на ученика“. 

Румен Петров: Самите мерки не могат да бъдат разбрани, поне от мен, извън някакъв контекст. Имаме поне два контекста. Първият е какво смятаме, че се случва в образователната система, щом се налагат промени за преодоляване на някакъв тип нежелани състояния. Аз не го разбрах; вероятно в нашия случай този контекст е свързан с някакъв тип проблемни състояния на децата и тяхното разпространение сред децата. Именно това подразбиране е доста неприемливо поне за мен. Да, ние можем да го подразбираме, но не знаем с каква картина на проблема работи Министерството, когато предлага тези мерки. Нужно е да дадат обяснение, за да се очаква, че при прилагането на мерките ще може да се отчете някаква промяна. Какъв и колко голям е проблемът, който тези карти ще решават?

На второ място е контекстът на философията и ценностната система на това правителство, което се опитва да функционира с доста стройна ценностна рамка на дисциплината, традиционните ценности, здравата ръка, „опрятността“ и т.н. Ако включим това в картината, може би ще заключим, че „училището на Румен Радев“ (както преди бяхме в „училището на Бойко Борисов“) се опитва да възстанови, да наложи някакъв тип ред и дисциплина, да повиши авторитета на властта, като увеличи знанието на институцията за поведението на индивида в социалната среда.

В нашия случай – да направи обект на наблюдение и надзор личността на детето в детска и юношеска възраст. Неприятно звучи. Ще се включи ли в досието, например, информация за участието на детето в социални мрежи…? Със съвременните израелски софтуери всичко вече е възможно да се проследи… И коя „страна“ на личността е силна и коя – слаба? И защо това трябва да бъде обект на архив/контрол от страна на институцията?

Да не говорим, че всеки участник в училищния процес – ученик, родител, учител знае тези неща и информация за тях постоянно се обменя между учителя, ученика и родителя. Това е така откакто има училища на света. Доста години вече. Било е имплицитно, сега искат не само да го експлицират, но и да тази информация да стане нещо като собственост на училището, то да има последна дума по тези въпроси. Доста авторитарно като подход. Два от аргументите, тези на зам. министър Пенчева и на т.нар. „независим“ директор Деян Стаматов, звучат отблъскващо и издават мракобесна, зла, манипулативна авторитарност, типична за времето на любимото на мнозина „килийно“ училище.

Защо ще се коригира проблемното дете с тези методи, които се възлагат на педагогическия съветник, психолога, социалния работник? Каква е дефиницията за „проблемно дете“ и дали тези мерки всъщност са мерки за възпитание в послушание, а не за изграждане на самостоятелни хора?

Р.П.: Различни автори говорят за това сигурно от поне 30 години, и аз не мисля, че училището е претърпяло голяма промяна, освен промяната към по-лошо – системата за надзор в училищата чрез камери, секюритизацията, ограничения достъп, системата за контрол чрез така наречените електронни дневници и продължаващото дистанциране и дигитализиране на връзката между родители, учители и деца.

В тази връзка нововъведението, предлагано сега от „училището на Радев“, не е много встрани от генералната тенденция българското училище да се авторитаризира. И то да се авторитаризира, бих казал, избирателно: то е авторитарно към слабия и подчинено до слугинаж на силния. Това може би е риск пред всяко училище, но при българското е особено ясно изразено. Корумпирано е от властта – няма принцип в него, който да не може да се наруши от властта. Типично за затворени и йерархични организации. Те пораждат лесно „проблемност“, която извиква „естествено“ необходимостта от упражняване на натиск от страна на властта, за да се коригира поведението в желаната от институцията посока.

Мечтата за послушанието не е преодоляна, тя се продава постоянно като желан възпитателен „продукт“ на училището. Грамотността се аутсорсва отдавна – тя става задача на родителите и техните неизбродими частни уроци, школи и отблъскващи „олимпиади“, които училището охотно курира.

Училището остава да обещава дисциплина. В тази връзка „училището на Радев“ впряга в задачата за подчинението и иначе морално сериозно компрометираната БПЦ… Дали ще има оценка по набожност? А по патриотизъм? По българщина? Правата на човека къде ще се оценяват? Какво ще представлява „гражданското участие“? Всичко това – според гледната точка на училището, разбира се. В нашия случай – „училището на Радев“.

Обърнете внимание, че проследяването на „личното развитие“ на училището, директора, учителя е извън всяко внимание!?

Какво означава „карта за проследяване на личното развитие на ученика“?Тя има три основни стълба, цитирам: дисциплина, социални умения, постижения и таланти.

Р.П.: Тези неща ми се струват напълно налични като информация сега и винаги са били в ума на учителите, децата и родителите. Идеята, че това трябва да се организира в нови „инструменти“ (категории, алгоритми, оценки и др.), остава неразбираема. Всеки родител, всеки ученик и всеки учител – независимо колко концептуално точно – мисли за детето си или за ученика в такива категории. И за себе си, разбира се, също така. Не мога да разбера какво ще промени това в обичайното ни мислене, с което по принцип мислим за себе си и за вписването си в различните среди. Разбира се, още не знаем скритите и явни акценти в тази система. Много вероятно второто и третото да са гарнитура към първото, към любимата „дисциплина“.

Склонен съм да интерпретирам тази нова рамка, това експлициране на постоянните характеристики на човека – като желание на министерството да увеличи институционалната си власт върху процеса на взаимодействие с учениците и децата. Възникват и много въпроси: как ще се работи с този инструмент, ако изобщо това е инструмент? Какво налага въвеждането му в сравнение с предишната система за обратна връзка?

Добро време е да се запитаме и каква е ползата – или безполезността – на сега съществуващите педагогически съветници и училищни психолози по отношение на климата, на микроклимата и отношенията в училище. Тези въпроси остават неотговорени, но в това отношение „училището на Радев“ не се различава от „училището на Борисов“, от „училището на Даниел Вълчев/Сергей Станишев“ и изобщо от „училището на Янка Такева“? Това е старата авторитарна система, която е бюрократична, ретроградна и гледа на училището като на инструмент на държавата в живота на гражданите. Това е наследството от социализма. То не е преодоляно. И за това помагат всички възможни университети у нас, разбира се.

 Уважаваният Асен Александров, бивш директор на 51-во училище,уточнява изрично, че няма да има оценка за поведение, а в картата за личностно развитие, ще има общо 18 оценки за детето, изготвени в края на срока, които ще съдържат силните и слабите страни на ученика…

Р.П.: Виждаме абсолютна ненужност. Тази квантификация, това създаване на количествени мерки за характеризиране на човека и личността с цел алгоритмизиране и електронна обработка, ли е? Или за месмеризиране/шашардисване на публиката? Не знам за какво ще служат тези 18 нови оценки и какво ще обогатят освен апарата, който трябва да извършва, обработва, съхранява и управлява тези допълнителни „оценки“. Ако „доброто“ поведение, добрата дисциплина, се деконструира на 18 елемента, това няма да направи системата по-малко репресивна. По-перфидна – може би, въпреки че „училището на Янка Такева“, в което се възпитават вече няколко поколения деца, няма особена нужда от перфидност, за да упражнява властта над, всъщност, основно – учителите.

Полезността на нововъведението не е изведена като аргумент в началото и от предоставената информация никъде не се открива такава. Разбира се, че всички критики в посока на авторитаризъм според мен са оправдани. Фигура като уважавания Асен Александров, който от много отдавна е постоянно е част от гарнитурата експерти, съветваща министерството, заедно с още няколко други елитни директори на училища, може би е длъжен да съобщи дали и до каква степен мениджмънтът и управляемостта на училището ще се възползват от това допълнително оценяване.

Едно нещо стана много ясно в последните 15-20 години: училището до голяма степен се разглежда от гледна точка на интересите на така наречените „работодатели“, които в случая са директорите на училищата. Те имат решаващ глас в политиките, тяхната връзка с министерството е изключително силна… но там не е само той – директорът на 119-о училище също участва в оформянето на политики и позиции.

Споменатия вече директор Деян Стаматов пък говори за нуждата от училищен омбудсман.

Р.П.: Аз се отнасям подозрително към лидерството на директорите на училища по отношение на всичко, което се случва в институцията. Те са изцяло и необратимо превърнати в органи на министерството. По това мога да се аргументирам доста, но сега нямаме време. В управлението на училището има много други и важни участници – и „под“, и „над“ директорите. Припомням, че университетите/БАН ги няма никъде в картината, освен в ролята на ръкопляскащи и то на много заден план. Напълно неотличими. Дисциплинирани и с отлично поведение.

Въпросите зададе Ю.Методиева