Румен Петров: Убийството в Пловдив не е детска жестокост, а култура на човеконенавистта

Доц. Румен Петров, убийството на Георги Кузев в Пловдив се превърна в мейнстрийм. Всички пишат „есета“ за новото „зло“, идващо от социалните мрежи, призовават семейството и училището да поемат отговорността си. Изненада има и как младите му убийци, някои от които учат в езикови гимназии, са избрали, подобно на други свои връстници, модела на крайнодесните групи с призивите им към насилие над по-слабите. Какъв е Вашият по-кратък коментар?

Доц. Румен Петров: Не знам дали се е случвала, или не подобна жестокост. Вероятно едно от нещата, които много променят усещането за жестокост, е демонстрирането на този акт на насилие и този акт на жестокост – неговото публикуване и по този начин претенцията на извършителите, че това, което вършат, не е лошо, не е нещо, което да се скрие, а че е нещо, което си струва да бъде показано и разпространявано.

Аз лично съм склонен да се съмнявам, че това е най-голямата жестокост, извършвана от хора в детска възраст у нас, но това, което го превръща в особено и именно характерно за нашите времена, е неговата медиатизация – превръщането му в медийно събитие, публикуването му от самите автори на самото злодеяние.

Това прави отзвука силен, прави събитието плашещо, отблъскващо, повече от обичайното. Липсва обичайната камерност и изолация на престъплението, която обикновено свързваме с разбирането, че извършителят си дава сметка за моралната непригодност и неприемливост на делото си.

Тук оставаме с впечатление, че извършителите смятат, че това е опит, който си струва да се сподели, да се разпространява. Това именно превръща събитието във важно, особено тревожно и заслужаващо сериозно внимание.

Субкултурата на крайнодесните нагласи дава резултат – децата са едновременно „разследващи“: те искат да хванат някого, когато са го сметнали за педофил; стават „съдии“, участващи в наказателна група, а накрая са „палачи“, извършващи екзекуция. За какво е свидетелство това?

Р.П.: Категорично възразявам срещу всеки опит да се оприличи извършеното на деяние, което има нещо общо с правосъдие. Мисля, че нищо от това, което тези хора са извършили, няма правосъдна цел в себе си. Абсолютно нищо.

И съм готов да споря с всеки, който се опитва да намери аналогии между това поведение и каквото и да е справедливост-раздаващо поведение. Тук няма справедливост. Справедливост не виждам и не знам кой може да види най-малкото намерение за справедливост в поведението им.

Имаме много повече подигравка с идеята за справедливост, включително в частния случай за справедливост спрямо жертвите на сексуални престъпления срещу малолетни. Смятам, че тази мотивационна обвивка е колкото тънка, толкова и нечестна спрямо истинските жертви на сексуални престъпления срещу малолетни.

Съветвам всеки да се оттегли от тази претенция или много да внимава, когато създава условия това поведение да бъде оприличавано – което е опасно, защото означава нормализиране – на раздаване на правосъдие.

Освен с руската неонацистка група вероятна е и връзката на непълнолетните убийци с разпространените в цяла Европа бдителни групи – vigilante, които раздават „правосъдие“. В България имахме ямболския Динко, който ловеше бежанци по особено унизителен начин. Виждате ли такава връзка?

Р.П.: Да, да, да. И мисля, че трябва да настояваме, че това е обръщане на правосъдието срещу самото себе си. Това не е защита на обществото, а е повод за упражняване на жестокост спрямо някой или някои, вече поставени в маргинализирана позиция – нищо повече, нищо по-малко.

Лов на хора. Групов лов на хора. Това само по себе си е много сериозно.

Какво е това детска жестокост? Очакваме децата в подрастващата възраст да се приучават към емпатия, към етични стандарти и най-вече да уважават правото на живот. Къде се прекъсва връзката?

Р.П.: Аз специално в тази ситуация се опитвам да се дистанцирам от погледа, който ще упражним в хода на делото и досъдебното производство. Когато се гледа дело за доказване на вина, ще се гледат точно такива обстоятелства. Но аз мисля, че сега, в този момент, това не е наша работа и задължение, а на полицията, следствието и съда.

Ние сега имаме свободата, а може би и задължението, да излезем извън съдебно-психологичната и съдебно-психиатричната експертиза по отношение на вината на конкретните лица, които са краен, доста малък брой.

Аз смятам, че се събраха доста бързо достатъчно доказателства за това, че става въпрос за култура, за обществена нагласа, която е с нас – може би от времето на Динко, ако питате мен; от времето на Възродителния процес, а ако питате други хора – още отпреди тогава.

Култура на незачитане на правата на човека; за разглеждането на правата на човека така, както през 70-те години Институтът за съвременни социални теории в НРБ ги представя – буржоазна контрареволюция, империалистическа пропаганда и идеологическа диверсия.

И оттогава насетне – вечното разглеждане на правата на човека като неприсъща на нашата култура морална координатна система. Като непатриотична, като предателска към род и родина ценностна система.

Ние видяхме колко се засили тази стара комунистическа насилническа етична система през последните, може би, 20 години с поведението и политическото говорене на хора от партии като БСП, „Атака“, НФСБ, ИТН и подобни.

Видяхме интеграцията на това мислене както в решението на Конституционния съд по въпроса за така наречената Истанбулска конвенция, така и по много наболели въпроси – включително съвсем скорошни – като бомбардировките и геноцида в ивицата Газа, споровете за българския Холокост, отношението към бежанците – сирийци, украинци и други.

Не знам дали това е дясно. Не съм сигурен, че е дясно, даже никак не съм сигурен, че това е дясно – а мисля, че това е изблик на човеконенавистна, нацистка гледна точка към света.

И като такава трябва да бъде разглеждана тази трагедия в Пловдив. Тя трябва да бъде разглеждана като проява на отдавна тлеещи, насърчавани, употребявани нацистки, човеконенавистни позиции и деяния.

И това го виждаме както в реториката на изключително много отговорни хора – като почнем от Волен Сидеров, Валери Симеонов, минем през Алек Оскар и стигнем до Корнелия Нинова, Костадин Костадинов, Тошко Йорданов и Румен Радев – и тяхната толерантност към безобразия, извършвани към по-слаби хора.

И откриваме как младежи, но преди всичко граждани – като тези, които в момента са обвинени в това ужасно престъпление – са насърчавани в поведението си от полицията, информация, която преди малко излезе; са насърчавани в поведението си от родителите си, информация, която излезе по-рано; са насърчавани от книгоиздатели, са насърчавани от медии.

И аз смятам, че всяко психологизиране на поведението на тези хора, извършили престъплението, прави изключително добра услуга на тази традиция на човеконенавистно поведение, с която се борим особено остро в последните 10 години в така наречената пост-истина, Тръмп и MAGA-ера и всичко, за което се сетим.

Медиите и експерти по човешко поведение са особено обезпокоени заради очевидната липса при убийците на Георги на граница за техните действия, поради което те го измъчват садистично?

Р.П.: С риск да се явя като адвокат на тези хора, аз лично смятам, че те не са имали намерение да убият човека. Така както агентите на митническата и имиграционна служба в САЩ – техните съвременни щурмоваци – нямаха намерение да убият Рене Гуд, но я убиха, както и причиниха други смърти и още повече страдания и унижения, показно показани, за да демонстрират сила, презрение, унижение.

Та фактът, че не са имали намерение, не прави поведението им по никакъв начин извинително. Мисля, че те са нямали намерение да убиват, но това не прави поведението им несадистично и не омаловажава по никакъв начин всичко, което са свършили.

Мисля, че те са искали да упражнят жестокост, да упражнят превъзходство, да унижат, да постигнат легитимация на правото да се държиш унизително – което мисля, че е много важно.

Да почнеш да демонстрираш сила спрямо слаб и според мен – сила спрямо една специфична слабост, като слабостта да си сам, например засрамен или изплашен и т.н. Не говоря само за т.нар. педофилска слабост, още повече че в точно този случай това е изключително слаба теза.

Имахме случаи, които премълчахме жестоко – за убийство в Борисовата градина на сам младеж с ясна хомосексуална идентичност; за самоубийство на самотен младеж чрез психически тормоз преди няколко месеца в Родопите, където тишината беше оглушителна.

Мисля, че сега тишината няма как да бъде толкова оглушителна, не на последно място защото тези извършители направиха „грешката“ да прекрачат границата на убийството, а преди това – да оставят доказателствата за своето действие.

Полезно е да се запитаме дали, ако убитият беше оцелял, щяхме да се занимаваме с този случай? Дали пострадалият щеше да сигнализира „органите“?

Така че аз не смятам, че те са имали намерение да лишат този човек от живот. Неразумна, непремерена жестокост. Ако от разумната и премерена такава ни става по-добре.

Мисълта ми е, че разумната и премерена жестокост е отдавна тук и срещу нея възраженията са слаби.

Жестокостта в случая е факт, тя е водеща като мотив. Отнемането на живот според мен не е водещ мотив в случая. Водеща е демонстрацията на жестокост, упражняването на жестокост.

И в известна степен, което изглежда някак си неуместно, смъртта на този човек е своеобразен страничен продукт или латерална жертва на изначалното им желание да се упражни власт, да изплашиш едни, да се харесаш на други и т.н.

Малко като поведението на Израел в ивицата Газа. Израел постоянно казва: „Ние не искаме да убиваме хора, да убиваме майки, деца. Ние преследваме терористи. И сега, в преследването на терористи, стават фалове“.

Цинично, но работи, уви. Ако не навсякъде, поне в национал-ционистките организации по света.

Един час го намушкват с ножове по цялото тялото, пребиват го, искат да му обръснат веждите, горели са го с цигари, опитали да му нарисуват свастика по гърдите. Човешкият вик не предизвиква ли съчувствие?

Р.П.: В проекта, който те имат, викът е това, от което те имат нужда. Мисля, че в садистичния проект на този тип поведение смъртта не е толкова желана – желано е страданието, което е факт, когато страдащият е жив и може да страда.

Ако не е жив, той не е интересен.

Колкото и неприятно да звучи този анализ, според мен тези хора са искали да демонстрират измъчването, което могат да упражняват, а не смъртта на тяхната жертва.

Полицаят Дерек Шовин не искаше Джордж Флойд мъртъв, той искаше да го мъчи и затова дори прие да бъде филмиран, докато го душеше на улицата. Джордж Флойд има „неблагоразумието“ да издъхне и създаде големи проблеми на Дерек Шовин, Алекзандър Куенг, Томас Лейн и Тоу Тао, които пазеха периметъра на садизма.

Според Наказателния кодекс десетимата ученици от Пловдив, действали по ужасяващ начин срещу беззащитен човек са непълнолетни, те са наказателно неотговорни. Законодателят смята, че в тази възраст децата не са достатъчно развити, за да имат съзнание за своите постъпки. Има ли специфична детска жестокост, превърнала се в тема за Уилям Голдинг и неговата книга „Повелителят на мухите“?

Р.П.: Не, аз не искам да говоря изобщо за детска жестокост. За детска жестокост нека да си говорят юристите, които искат да обособят детското наказателно производство от това на възрастните. Или психолозите, или сценаристите на филми.

„Повелителят на мухите“ е метафора за жестокостта на възрастните, както и за латентния ужас на груповия живот без морален компас.

Липсата на граници не е от вчера. Никой не поставя граници на устата на Волен Сидеров, никой не поставя граници на устата на Костадин Костадинов, никой не поставя граници на Тошко Йорданов, Даниел Вълчев или Доналд Тръмп.

Сега ще кажем: „На децата им е „избила чивията“ и са направили нещо зло“, а пък сме свидетели как години и години не се поставят граници!

Защо Волен Сидеров или Костадин Костадинов да са по-малко виновни с приказките си от тези юноши и девойки, които правят това, което правят?

В пословицата за лудия и зелника го отнася лудият…

Волен Сидеров окървави буквално мюсюлмани богомолци пред Баня Башъ и не последваха действия. Наслагва се една търпимост към словото на омразата и действията от омраза срещу малцинства, които дехуманизират турци, роми, гей хората, бежанците. Така ли е?

Р.П.: Не, по-лошо е. И по-лошото не е, че дехуманизираме човека, който не ни харесва, а че дехуманизираме човека, спрямо когото се чувстваме по-силни – който е в малцинство, който е слаб.

Мисля, че трябва веднага да го добавим и трябва да припомним изключително непочтеното поведение на Организацията на евреите „Шалом“, които си позволиха да упражнят специален жест на унижение спрямо „Маргиналия“ в лицето на Юлиана Методиева, когато ѝ отнеха наградата за това, че е защитила жертви на една политика, и заявиха, че нейната защита е предателство на каузата на справедливото третиране на евреите, пострадали в Холокоста.

Кой възрази? Изобщо как върви дискурсът „Газа“ у нас? Кой защити „Маргиналия“, когато Организацията на евреите извърши това морално падение? Никой.

Сега всичките ще кажем: „Тия малки психопатчета и техните психопатни родители…“ и ще тръгнат едни психолози по студията.

А психоаналитиците, като най-пъргави, взеха да си рекламират книжките в социалните мрежи по повод на този ужас.

Въпросът за морала е много по-съществен от така наречената психология. Точно сега нямаме нужда от психолози. Ако съдът иска – той ще си ги покани. Ако затворът или каквото и да е там превъзпитателно място иска – ще си намери.

Сега имаме нужда да препотвърдим кое е добро и кое – зло.

Виждате ли връзка на младите убийци от Пловдив с героите от документалния филм „Да живей в България“ на Адела Пеева?

Р.П.: Много добра връзка и много добра аналогия.

Нещастието е по типа на параноидното нещастие. Параноидният човек е навсякъде в опасност, навсякъде е преследван. Няма граница, в рамките на която да е спокоен и добър.

От друга страна, след подобно деяние няма как да си щастлив, каквото и да ти се случи като възмездие или липсата на такова.

Призовавам всеки, който мисли за тези хора от Джендем тепе, така отровно наречен Младежки хълм, да помисли за филма на Пеева и да помисли за Луков марш.

Според мен това са едни и същи деца. Също както онези, маршируващите във филма на Пеева, и онези, които маршируват в Луков марш, го правят с активното съучастие, насърчаване и отглеждане от страна на възрастните, така и тези са изцяло изфабрикувани от средата си – и близка, и не толкова.

Участниците в погроми срещу евреи, срещу гърци, арменци, турци, помаци, хървати, българи, тутси и др. също не са особено щастливи след това.

Помня как т.нар. „цар“ в бутафорната роля на министър-председател промърмори след атентатите през 2001 г., че нещата са далеч от нас и че не ни вълнуват особено…

Накрая, както се казва, те ще го отнесат – макар и по „ниската“ тарифа, по детско-юношеската тарифа – но те ще го отнесат, техният живот ще бъде съсипан, независимо от наказанието.

Техният живот е вече съсипан, независимо от наказанието. И в това отношение отговорността е на страшно много хора – много от които изброихме, а още повече не сме изброили.

Страхувам се, че няма да настъпи Бог знае какъв катарзис, защото сме свидетели на всякакви безобразни поведения на най-високо ниво – и у нас, и в Европейския парламент – по въпросите на войната в Украйна и в Газа, например, в Европейския парламент на подобни хора, и на други места, и на една сеирджийска, нехуманна толерантност към подобен стил на поведение тук, в България.

Виждаме и какво става в САЩ, поне в Белия дом. Виждаме какво става в Русия, поне в Кремъл…

И моля психолозите да спрат да психологизират този случай!

Имаме нужда от социална и морална работа. Психологизирането удобно снема много отговорности.

Публикацията е подготвена от екип на Маргиналия