С Боян Радев до Виена и обратно
Беше в ония години, когато исках да видя и науча колкото се може повече за хората и света. Жадувах и обичах да пътувам извън родината. Писал съм и другаде за Емилия Костадинова, чиновничка в т.нар. Външен отдел на писателския съюз. Засякохме се на Черни връх. Тя много се зарадва, че съм планинар и със солидарността на туристите, предложи да ми съобщава кога и за къде има свободни места при пътувания в чужбина, а пък аз, ако мога, да си извоювам от някой от секретарите на СБП съгласието му. Така научих, че в предпоследната седмица на декември 1982 г., има свободно място за Братислава. Бях от хората, които можеха да идат само в страна от соцлагера; соцстрана, но все пак – чужбина! Като ѝ споделих, че съм уредил въпроса за Братислава, тя ме просвети че само на 60 км., е Виена, че мога да си купя билет за влака от бюро ,,Рила“ с български левове, напъти ме да не изпускам шанса да видя и тази европейска столица. За билета се оказа, че е лесно, но за капиталистическа страна трябваше да искам разрешение от главния секретар на съюза, тогава Лъчезар Еленков; за негова чест – даде ми го, но изникна нов проблем къде ще нощувам?
Тя една работа като тръгне и почва да се подрежда сама. Срещнах на Стамболийски моя състудент Стойко Лазаров; от дума на дума му споделих и тази си грижа; оказа се че е зав.-отдел в Министерството на културата и ми уреди среща с друг завеждащ отдел, за международни връзки – Стойко Стоянов, той съдейства да отседна във Витгенщайн. Както е и при брака, когато си в системата ти не само живееш с нея, но и търсиш пукнатините, през които да се промушиш, за да преодолееш ограниченията ѝ.
Вече всичко бях уредил и можех да тръгна.
Щом ти върви – ти върви. В самолета за Братислава се засякох с моята колежка Розалина Пепеланова, изкуствовед, бяхме в един вестник – ,,Литературен фронт“, но аз, като новопостъпил, почти не я познавах. Оказа се разговорлива, с добро отношение към мен; и тя отиваше до Братислава, но за да ѝ е по-евтино, защото билетът до Виена с австрийските аеролинии е скъп; от Братислава с кола щяла да я вземе сестра ѝ, омъжена за виден виенски зъболекар; ще ѝ гостува две седмици. Даде ми телефона на сестра си със заръката да ѝ се обадя непременно щом пристигна, а тя ще ме разведе из столицата, за да видя най-важното!
Макар и столица на Словакия, усещаше се че Братислава е провинция, бързо научих важните места по центъра, стана ми безинтересно; нямах търпение да претупам двата дена, допреди да хвана влака за Виена. Изминавах по няколко пъти все един и същ маршрут из скучния социалистически град, отбих се да разгледам новооткрития универсален магазина ,,Теско“, наподобяващ западноевропейските вериги, но без техните стоки, купих си само една зимна шапка, местно производство, подобна на кантонерските, за студените планински излети и по обед се отбивах в Българския културен институт. Директорът, бивш деятел на ЦК на ДКМС, почти не се вясваше, но този ден го засрещнах на излизане: утре, рече да си тук в два часа, ще дойде кола от Виена, да те вземе и закара във Витгенщайн. Изумен, само отроних: – Ама аз имам билет за влака за вдруги ден… Никакъв билет – ще те вземе служебна кола. Нямах обяснение за високата чест, но на другия ден бях точен. Колата позакъсня, но за сметка на това, като пристигна видях че е черен Мерцедес с червен дипломатически номер. А кой ѝ бе шофьорът, мислите?
Как кой? Самият Боят Радев.
– Айде, качвай се, шефът каза да те закарам жив до вечерта, трябва да си там за 6 часа. И без да ми обяснява, потеглихме.
Завихме по непознати за мен улици на Братислава и във все още влажния, с разкъсани повесма на мъглата ден се отбихме в къща с дворче. Стеснителен и деликатен, с аскетично лице, домакинът ни въведе в просторно ателие и заизважда най-новите си, с още прясна боя творби. С величествена стойка и с едната ръка в джоба, с другата Боян превърташе въздуха с насочения си показалец, изразявайки прелистване и художникът покорно вадеше все нови и нови. Той почти се гърчеше в неудобството на всеки свръхчувствителен пред безцеремонната и самоуверена сила. Накрая селекционерът посочи ония, които му бяха окончателен избор, извади от голям пакет две найлонови палта на едри ромбове, новата западна мода, която малцина от соцстраните можеха да си позволят, срещах ги тук-там из братиславската главна улици, и като бонус притури и две шепи бонбони Моцарт, за които художникът, възпитан човек, благодари със сдържан поклон и вид на всеки, съзнаващ унизителното си положение. Явно Боян бе добър психолог с широк набор от хватки и умееше да тушира не само борци. Тутакси, след току-що приключената сделка, в ателието
нахлуха съпругата и дъщерята на художника – почти изгубили търпение и едва изчакали деловата част да приключи. В сивия пейзаж на икономиката на дефицита, сред олющените старинни сгради по центъра на Братислава, щяха да събуждат завист сред онези, които никога не могат да се окичат с тяхната придобивка. Понякога изкуството осигурява и най-изисканите претенции на суетата.
Като си взе своето, вече в колата, Боян ми каза че това е много голям художник, рисувал по поръчка за Япония. Чак в 90-те години, когато пак посетих променената и обновена Братислава няколко пъти, разбрах че това е големият световно известен художник Албин Бруновски и публикувах негови творби във вестника.
Най-важната мисия за Боян бе приключила – потвърдиха го последвалите спирания. Първо се отбихме в месарски магазин. Слязох с Боян. Една от продавачките в не дотам бяла и изпомачкана престилка веднага угоднически му се усмихна и високо го поздрави. Явно знаеха се от по-преди. Боян, чорбаджийски разкрачен, пак с едната ръка в джоба, а другата вдигната заповеднически, нареждаше без думи, посочвайки във витрината от кое иска. По колко не изричаше, а ѝ показваше с показалеца – ако е едно, или с него и с безименния – ако е две. Жената влезе в склада и извади два кашона със замразени пилета. После пак и пак. Като приключи, Боян я запита: – Що хочеш? От отговора ѝ не разбрах що хочи, а от това, което Боян ѝ даде – няколко лъскави и шарени найлонови плика от тия, които днес можем да видим навсякъде с логото на Метро, Била или Лидъл, само дето марките бяха на други виенски магазини, които тогава ни бях виждал, ни чувал, ни помирисвал… Пак потеглихме и пак спряхме. Отбихме се в магазин за рамки на картини. Боян по същия начин сочеше и нареждаше.
Изумен от практичното му, безцеремонно справяне да получи всичко, което иска в чужда страна, запитах го: – Бояне, ама как се оправяш като не знаеш езика… А той: – Като имаш пари никакви езици не ти трябват.
Вече бе мръкнало. Зиме се мръква рано, но според Боян щяхме да пристигнем навреме. Пресякохме безпрепятствено границата. По целия път – светлини, блеснали магазини, празнично светнали селища, сякаш пресичах един несвършващ град. Ами то няма разлика между селото и града си рекох. И докато да повторя възторга си, завихме в мъглив и полутъмен отсек и спряхме. Боян ме въведе в сумрачна стаица, посрещнаха ни як мъж и жена му, били български градинари, както ми ги представи Боян и им даде един от кашоните с пилета. Как ли оцеляват в тази вражеска страна си помислих? Бяха с доволен вид на успешни хора, а жената, след като размених с домакините няколко изречения на български, зарадвах се че и тук има българи, ме заговори свойски: Много ма боли зъбъ, имаш ли аспирин? И с пръст си повдигна горната устна, за да ме увери – показа венеца над болния зъб. Че откъде, помислих си, та аз бях транзитен пътник.
И разбрах, че не само за никъде не съм пътувал, но и че никъде не съм пристигнал…
Бях си пак у дома…
