Съвременната българска култура ражда само неразбрани нобелисти

Като за начало, нека си спестим възрожденския сопол. Всеки път, когато някой у нас заговори за „духовност“, „будителство“ или „съхраняване на ценностите“, някъде в ъгъла на стаята един занаятчия умира от глад, а един чиновник в Министерството на културата си пренасочва бюджета за ремонт на ведомствената почивна станция. Истината за клетата съдба на съвременния български творец обикновено се сервира в два вкуса: или като раздиращ писък за държавна субсидия, или като високомерно мълчание на неразбран гений, който пие евтина ракия в ателие, където последно е чистено по времето на Людмила Живкова.

Но защо всъщност родното изкуство масово ухае на неплатен наем, застояла манджа и… етикет за социално изключване?

“Насран, но на екран”

Великата реплика на Камен Донев!

Когато един автор съзнателно избере пътя на херметичното, сложното и некомерсиално изкуство, това е абсолютно легитимен творчески избор. Световната култура се крепи на авангардисти, които са движели езика и формите напред, без да се интересуват от масовия вкус. Истинският авангард обаче носи своята самота с достойнство. Франц Кафка не е писал писма до австро-унгарското министерство, за да се оплаква, че „Процесът“ не се продава колкото булевардните романи по будките във Виена.

У нас обаче се наблюдава уникален хибрид: авторът иска хем статута на елитарен бунтар, който е над масите, хем същите тези маси (или държавата, като техен представител) да му подсигурят битовия комфорт. Това е позата на човека, който ви обръща гръб, но постоянно поглежда през рамо, за да провери дали го гледате с достатъчно възхищение. И когато види, че хората просто си гледат работата, започва голямото, напоително оплакване.

Творчески метод

Оплакването у нас се е превърнало в отделен художествен жанр, в който творците ни често са далеч по-продуктивни, отколкото в самото си творчество. Ако влезете в социалните мрежи или отворите някое от малкото останали културни издания, ще откриете море от горчивина. Текстовете там не анализират идеи, те анализират липсата на пари, липсата на внимание и липсата на държавна стратегия.

Това постоянно вайкане разкрива няколко дълбоки дефицита:

Бягство от лична отговорност: Много по-лесно е да кажеш „Системата ме убива“ или „Нацията е деградирала“ (без съмнение това е така), отколкото да си зададеш въпроса дали проектът ти изобщо притежава качества, които да вълнуват някого извън собствения ти хол. Оплакването действа като психологически щит – то превръща творческия или пазарния неуспех в морална победа. Ти не си неуспешен; ти си „мъченик на духа“.

Концепцията за изкуството като милостиня: В основата на това мрънкане стои усещането за заслуга по рождение. Самият факт, че някой се е самоопределил като писател, поет или художник, според него го поставя в позицията на заслужил гражданин, който трябва да бъде хранен от обществото. Когато това не се случи, започва обидата. Но изкуството не е социална помощ. То е споделяне. Ако няма с кого да го споделиш, оплакването няма да ти намери публика, най-много да ти навлече съжаление.

Култура на оплакването

Често зад маската на високите критерии и елитарната самота се крие обикновен творчески мързел. Да напишеш книга, която е сложна, но същевременно дълбока и способна да докосне интелигентния читател, се изисква огромен труд по текста. Изисква се мисъл за структурата, за езика, за вътрешната логика на произведението.

Когато авторът няма капацитета или търпението за този труд, той просто излива необработен поток от мисли и го брандира като „неконвенционално изкуство“. И веднага заема отбранителна позиция: „Ако не ме разбирате, проблемът е във вашата глава“.

Но голямото изкуство – дори най-елитарното и трудното – притежава гравитация. То привлича хората, които имат сетива за него. Когато около едно произведение има само хладна пустош и празни зали, проблемът рядко е в публиката. Публиката винаги усеща кога зад сложността стои истински титаничен дух и кога – просто претенция, гарнирана със страх от реална оценка.

И докато оплакването остава основният инструмент за комуникация на интелектуалците с обществото, културата ни ще продължи да изглежда по същия начин: самотна, обидена на целия свят и вечно чакаща някой друг да ѝ плати сметките.

Проектите

Голямото проклятие на съвременното ни изкуство е, че то вече не се прави за публика, а за комисии. Повечето „интелектуалци“ у нас развиха феноменален талант не в писането или рисуването, а в попълването на формуляри за финансиране. Те знаят наизуст кои ключови думички да вкарат в графата „устойчивост“, „иновации“ и „интеграция“, за да закачат някой лев от министерството или от чужд фонд.

Резултатът? Изкуство, което прилича на авторите си – бюрократично, безкръвно, политкоректно и напълно излишно за живия живот. Книгата се печата в 300 бройки, колкото да се отчете проектът, раздава се на приятели, а авторът прибира хонорара и почва да чака следващата сесия. Когато държавата ти е единственият клиент, ти не си творец – ти си чиновник на почетна служба. А чиновническият кабинет винаги мирише на застояло.

“Ама тя държавата…”

Попитайте произволен БГ артист защо е гладен и той веднага ще ви посочи виновника: държавата. Има едно почти религиозно вярване, че обществото е длъжно да осигури бита, наема и ракията на всеки, който веднъж е хванал перото или четката.

На никой обущар или автомонтьор не му хрумва да плаче по телевизията, че хората не му купуват услугите и затова правителството трябва да му плати наема. Но в културните среди това е стандарт. Смята се за висш пилотаж да презираш пазарната икономика, докато същевременно протягаш ръка за субсидия от същата тази харпия. Разбира се, капитализма е най- разрушителната мълния в една културна политика, но това е тема, която трябва да бъде разгледана от много по- компетентите (от мен) хора. И не, не чрез коментари във фейсбук! Тази просешка психика убива всякаква енергия за борба, за доказване и за качество.

Паническият страх от „занаята“

За българския интелектуалец думата „маркетинг“ е по-мръсна от майчина псувня. Той смята, че е под достойнството му да мисли как да опакова, как да рекламира и как да продаде това, което е създал. „Аз създавам Дух, нека другите го продават“ – това е редовният рефрен. Само дето „другите“ обикновено имат по-умни неща за правене.

Светът отдавна се движи на бързи обороти, технологиите смениха начина, по който хората консумират истории, но нашият автор все още чака някой държавен разпространител от соца да му сложи книгата на витрината. Този отказ от реалността, този мързел да научиш как работи съвременният свят, накрая се плаща в натура – с празен хладилник и празни зали.

Липсата на истинска конкуренция

Понеже пазар няма, всичко у нас се крепи на шуробаджанащина и потупване по рамото. Едни и същи петнайсет човека си пишат рецензии един на друг, дават си награди в затворени клубове, дружества и съюзи, и се обявяват за „живи класици“. Мое лично мнение е, че всеки артистичен съюз трябва да бъде закрит, без никаква форма на диалог. Те, същите тези гении от артистичните съюзи живеят в херметически затворен балон, където критичното мислене е забранено. Ако някой дръзне да каже, че новият роман на местния корифей е слаб, той веднага бива обявен за завистник, простак или враг на културата.

Когато нямаш реална конкуренция и външна оценка от пазара, ти спираш да се развиваш. Започваш да бълваш едно и също, лекетата по ревера ти стават повече от идеите в главата, а творчеството ти започва да прилича на застояла вода. И накрая, когато балонът се спука и се окаже, че никой извън твоя Фейсбук балон не знае името ти, остава само горчивината, обвиненията към света и… онзи същият, неплатен наем.