Сесил Каню снима живота в гетото(обновена)

Професионалният път на социолингвистката Сесил Каню преминава между Париж, Софийския университет и сливенския квартал „Надежда“. Вече повече от две десетилетия тя се връща там, за да снима не просто бедността и сегрегацията, а живота зад тях.

В рамките на фестивала SofiaDocumental беше представен нейният филм „Между дни и между нощи“, създаден с помощта на здравния медиатор от квартала Стефка Николова(режисьор). Филмът е като албум със снимки от живота – детство, расизъм, абитуриентски бал, сватба, музика, заминаване и завръщане.

Камерата остава достатъчно дълго сред къщите и семействата, за да видим не само лишенията, но и хората. Внуците на Стефка учат в езиково училище, свирят на цигулка, а у дома се наслаждават на срещите с роднините и на клавирните им изпълнения на класическа музика. Кварталът не ги е смазал.

Други разказват за невъзможността да се измъкнат от него. Ходили са по света, но се връщат, за да гледат как играят децата – техните деца, ромчетата. За да слушат плавните музикални извивки на кларинета на съседа или тромпета на стария скитник, завърнал се у дома, който свири джаз така, че „да ти напълни душата“.

За клуб Маргиналия Юлиана Методиева разговаря със Сесил Каню и Стефка Николова за антициганизма, сегрегацията в образованието, здравето, безработицата, миграцията и промените в квартала. Но и за онова, което статистиката трудно улавя – достойнството, амбицията и способността на хората сами да променят живота си.

Юлиана Методиева: Госпожо Сесил Каню, разкажете защо избрахте да работите по темата за ромите в България?

Сесил Каню: Ще говоря на френски*. Започнах да събирам материал, защото ме интересуваше темата за антициганизма, както и движението срещу антициганизма в България. Един ден бях в Сливен и исках да опозная този квартал. Имах адреса на една приятелка – това беше адресът на Стефка. Така се запознахме и веднага поискахме да направим нещо заедно. Оттогава никога не съм искала да отида другаде, защото наистина станах част от нейното прекрасно семейство.

За съжаление с нас не е малката Стефка, твоята внучката, която беше снощи на прожекцията във Френския културен институт, но днес имаше репетиция за концерта си в Сливен. Какво си спомняш от първата си среща със Сесил?

Стефка Николова: Спомням си, че я погледнах и си помислих, че е моята сестра. Тя беше мила с мен от самото начало и така станахме приятелки.

В началото тя не знаеше никакъв български, но успявахме да се разбираме с жестове и мимики. За три месеца научи български много добре. А когато се върна в Сливен за втори път, вече говореше български наистина отлично.

Ти си учителка, нали?В този смисъл ти си тази, която е научила  Сесил да говори толкова добре!

Стефка: Да, исках да я науча, тя много се стараеше…

Госпожо Каню, когато сте отишли за първи път в Сливен,  не сте знаели почти нищо за ромите в България. Как изглежда ситуацията с тях днес, 20 години почти по-късно?

Сесил: През тази година(2003 – бел.а) имаше митинг на „Атака“. Чувах страшни лозунги срещу ромите, срещу малцинствата. Като антрополог исках да разберем какво се случва. Бяхме поканени на една среща. Може би беше в Ямбол, не си спомням точно? Там имаше един мъж, който беше учител. И той каза: „Наздраве, циганите на сапун!“ После се поправи: „Не, циганите на Сатурн!“ И аз започнах да си мисля: „Какво, по дяволите, е това?“

Искате да кажете, че онова, което най-много ви е  поразило в България, е расизмът?

Сесил: Да, основно расизмът като проява, нагласа, враждебност към различните. Исках да разбера и другата страна – ромите, как се чувстват те. Как живеят, когато чуват тези ужасни хора от Атака!

Но във филма „Между дни и между нощи“ има едно усещане за известна промяна в социалните отношения и то е за по-добро! Така ли е, Стефка?

Стефка: За расизма искам да кажа. Ние постоянно се натъкваме на това, почти всеки ден, дори когато сме в гората. Но сме свикнали. Приемаме го с лекота, то не ни наранява вътрешно.

Нека поговорим и за това, което се е случило през годините в квартала. Виждаме го през различни години. Знам, че според вас кварталът не се е променил.

Стефка: Това е проблем на квартала. Не виждам никаква промяна.

Сесил: Тя казва, че не вижда промяна. Значи…няма!

Стефка: Има промени от икономически характер. Например сега почти всеки има баня. Преди имахме тоалетна отвън. Това са малки детайли, които все пак са важни.

Сесил: Но е вярно, че има известна положителна динамика на квартала…

Стефка: Аз не използвам думата „гето“. Предпочитам да казвам „квартала“, защото думата „гето“ се използва от другите. В квартала има напрежение, трудности, смъртни случаи. Това, което виждаме, са проблемите, с които хората се сблъскват всеки ден.

Сесил: Здравното им състояние е плачевно! Боледуват от много малки. Когато започнах снимките на „Между дните, между нощите“  до днес, са загинали поне 10–15 души. А това са само няколко семейства. Затова мисля, че промените не са толкова много. Има много стрес и много хора страдат.

Заснелите сте много безработни в квартал Надежда? Ще останат ли завинаги лишени от правото си на труд? Държавата, общината, не им ли дават някакви перспективи?

Стефка: Да, има много безработни хора. Мога да ви кажа нещо. Откакто границите се отвориха(приемането на България в ЕС през 2007 – бел.а), ромите са много щастливи, защото всъщност се интегрираха доста добре. Много хора останаха да живеят в Испания. Там си купиха къщи и успяха да се устроят.

Искате да кажете, че онова, което най-много ви е поразило в България, е расизмът?

Сесил: Да, основно расизмът като проява, нагласа, враждебност към различните. Исках да разбера и другата страна – ромите, как се чувстват те. Как живеят, когато чуват тези ужасни хора от „Атака“?

Но във филма „Между дни и между нощи“ има усещане за известна промяна в социалните отношения и то е за по-добро. Така ли е, Стефка?

Стефка: За расизма искам да кажа. Ние постоянно се натъкваме на това, почти всеки ден, дори когато сме в гората. Но сме свикнали. Приемаме го с лекота, то не ни наранява вътрешно.

Сесил: Но е вярно, че има известна положителна динамика в квартала.

Стефка: Аз не използвам думата „гето“. Предпочитам да казвам „квартала“, защото думата „гето“ се използва от другите. В квартала има напрежение, трудности, смъртни случаи. Това, което виждаме, са проблемите, с които хората се сблъскват всеки ден.

Сесил: Здравното им състояние е плачевно. Боледуват от много малки. Откакто започнах снимките на „Между дни и между нощи“ до днес, са загинали поне 10–15 души. А това са само няколко семейства. Затова мисля, че промените не са толкова много. Има много стрес и много хора страдат.

Заснели сте много безработни в квартал „Надежда“. Ще останат ли завинаги лишени от правото си на труд? Държавата, общината не им ли дават някакви перспективи?

Стефка: Да, има много безработни хора. Мога да ви кажа нещо. Откакто границите се отвориха, ромите са много щастливи, защото всъщност се интегрираха доста добре. Много хора останаха да живеят в Испания. Там си купиха къщи и успяха да се устроят.

Хората, които се връщат в квартал „Надежда“, се опитват да оставят по-младите семейства и да си купят къщи в селата. Момичетата започнаха да продължават образованието си, например след завършване на средно образование – нещо, което преди 30 години беше табу. Що се отнася до момчетата, за тях беше по-нормално да учат. Но на момичетата родителите им забраняваха да виждат по-широкия свят.

Сесил: А доколкото се отнася до онези, които са заминали, мога да твърдя, че са се интегрирали в западния свят. Имам пряк контакт с хора от диаспората. Мога да ви кажа, че учат много добре. Говорят чужди езици. Бях впечатлена, защото племенницата на позната ромка беше шест години в Германия, вече говори перфектно немски, английски, румънски и български.

 Експерти и социолози, които изследват интеграцията на малцинствата, от приемането ни в ЕС и усилената емиграция, твърдят същото. Децата на ромите се адаптират към образованието в чужбина, справят се с английския, изключително добре се интегрират. Да се върнем на филма. Кажете, Сесил, каква задача си поставяхте, когато започнахте да снимате в квартала семейството на Стефка?

Сесил: Има няколко причини да направя този филм. На първо място, ставаше въпрос наистина хората сами да могат да говорят. Филмът е добро средство, защото те могат да вземат камерата, когато пожелаят, и да кажат каквото пожелаят. За разлика от журналистите, които идват в квартала, за да снимат нещо и после говорят от името на другите.

Втората причина е политическата воля. В работата си като антрополог искам да изследвам сложността на взаимоотношенията в квартала, наречен „Надежда“.

Искам да подчертая, че интересът ми беше социално-политически, насочен към извеждането на преден план на наистина наболелите проблеми, свързани с тежките условия, пред които са изправени много хора, а не към представянето на предполагаемата „ромска“ култура като хомогенна.

Ще развия малко тази мисъл, тъй като антрополозите и журналистите често с удоволствие провъзгласяват, че ромската култура е чудесна. В действителност обаче това може да замъгли социалните проблеми, които възникват и остават нерешени.

Лесно е да се каже, че ромите винаги се слагат под един знаменател и именно това създава трудности. Например, ако някой допусне грешка, хората казват, че това се случва, защото е ром.

Това са стереотипите срещу ромите. Може да ги откриете в медиите, в училището, на улицата. Когато се отразяват сблъсъци или някаква криминална проява, винаги се изтъква етническата принадлежност. Настройват мнозинството срещу ромското малцинство.

Сесил: Да. И в крайна сметка, тъй като се обичаме със семейството на Стефка, исках да направя нещо за тях. Имам много български приятели, които ми казват, че искат да дойдат с мен в къщата в „Надежда“. Е, никой никога не се появява. Не разбират колко е важно да погледнеш живота им отвътре.

Искам да кажа, че е много интересно колко трудно хората разбират какво означава да си ром. Вярвам, че когато видят филма, може би ще разберат същността на техния живот и трудности.

Стефка: Ние не сме толкова лоши. Ние сме един народ. Обичаме България. Родени сме тук.

Не правим разлика между българи, цигани, евреи и турци. Всички са добре дошли тук. Нека опознаят нашата култура.

Ние сме с отворено съзнание. Те могат да спечелят от нас. Според мен проектът на Сесил е чудо!

Ние не сме „цигани“, защото сме разпръснати по целия свят. Българите могат да спечелят от нас. Най-добрите футболисти могат да дойдат от нашата общност. Най-добрите танцьори, художници, лекари, адвокати. Ние се учим от вас, а вие можете да научите много неща от нас, които не знаете. Ние сме с отворено съзнание.

Както казах във филма, ние сме възрастните. Децата са нашето бъдеще. Трябва да започнем от децата, за да ги възпитаме да разберат, че ромите не са лоши хора.

Сесил: Образованието на ромите в България е силно сегрегирано. Ромите се изпращат в училища, където нямат възможност да учат в конкурентна среда.

Стефка: Бих искала да спомена едно нещо, за което никога преди не сме говорили. Много ни е трудно и заради расизма.

Ето един пример, свързан с малката. Спомням си един ден, когато тя беше на шест или седем години. Отидоха на три- или  четири дневно зелено училище, в което се включваше и плувен басейн. Другите българи ѝ казаха, че не може да ползва тоалетната, защото е „мръсна циганка“. Върна се много разстроена. Беше много тъжна.

В социологията това се нарича стигма. Смятате ли, че има шанс тази стигма да бъде преодоляна в българското общество?

Сесил: Мисля, че проблемът с интеграцията не е интеграцията на ромите, а интеграцията на българите.

Говоря малко провокативно. Живяла съм и от двете страни – сред българи, които не са роми, и сред българи роми. И дори сред българската интелигенция забелязах, че расизмът понякога е много силно изразен – дори по-силно, отколкото сред обикновените хора, които общуват с роми. Имам много български приятели и съм живяла в Катар. Но винаги съм живяла и работила с блестящи професори, с които съм свикнала да общувам. Забелязвам, че понякога тук не е същото. Има много добри хора, защото винаги са им повтаряли това, но много не разбират и мислят, че те не са като нас. Мисля, че това е структурен проблем в държавата.

Ако нямаше друг изход, вината нямаше да е само на хората. Мисля, че отговорността е и на българите, които пишат такива неща. Но искам да кажа, че ако държавата не предприеме по-решителни мерки, за да приеме всички, няма да има промяна.

Стефка: Ще дам няколко примера, за да ме разберете.

Ходих в ромско училище до шести клас. После продължих в осми клас в моето училище. Това беше ромско училище, но там не се преподаваше достатъчно български език.

Завърших осми клас от основното си образование в ромско училище. Харесваше ми да уча и бях записана в средно образование, за да продължа в училище, но се страхувах. Нямах смелост да уча с българите – не ги познавах. Оказах се в непозната среда и отказах да продължа.

Въпреки че бях отлична ученичка, учителите правеха всичко възможно, за да ни преподават възможно най-ефективно. Повтаряхме един и същ урок по пет пъти, за да го научим както трябва и да говорим и пишем на български.

После станах майка и се омъжих. Децата ми се интересуваха само от основното образование. По-късно завърших средното си образование на 43 години. След като започнах да работя като медиатор, попаднах в друга среда и осъзнах, че е срамно да имам само основно образование сред толкова интелигентни и образовани хора.

Един познат от квартала ме взе под крилото си. Другите млади хора, които имаха средно образование, не ми вярваха и не ме познаваха добре. Но аз се доказах по свой начин и успях да завърша обучението си. Отивах направо от работа в училище и завършвах средното си образование вечер.

Исках да кажа и още нещо. Когато станах майка, реших, че децата ми трябва да ходят в българско училище, за да не изпитват същите комплекси и предразсъдъци като мен.

Те трябваше да растат в свободна страна и да бъдат третирани като равни на всички останали.

И още на първия ден, когато отидох да запиша сина си в училище, не искаха да го приемат. А бившият ми учител беше директор на това училище. Той не се съгласи. Каза: „Ти си от онзи квартал.“

А аз отвърнах: „Добре, моят квартал е над гарата. Живея на първата улица под гарата. Ходя и в твоя квартал.“ Не сме свободни да запишем децата си където си искаме. Накрая казах на учителката и на директора: „Госпожо, моля ви, ако това дете няма да бъде прието, аз, като негова майка, ще го запиша. Приемете го, дайте му шанс сега. То все още е дете като всички останали.“

И то завърши средното си образование. Беше отличен ученик. Личи си за всеки от нас какво е да имаш добро образование.

*Симултантният превод е на доц. Георги Жечев, който през 2003 г. е поканил  Сесил като участник в социолингвистичен курс в Софийския университет.

Снимки: Георги Жечев

Дигитална обработка: Владимир Митев

Бел.ред.

Раздадени са наградите на седмото издание на фестивала за документално кино с фокус върху човешките права – Sofia DocuMental. Сред отличените е и Сесил Каню, която заедно със Стефка Стефанова Николова получи наградата на „Дневник“ за филма „Между дни, между нощи“.

Официалната церемония се състоя в Дома на киното в София.