Синове, дъщери

В поредицата неделни гостувания на авторитетното издателство „Парадокс“ днес ви представяме откъс от книгата „Синове, дъщерия“ на Ивана Бодрожич*, носителка на Наградата „Меша Селимович“за най-добър роман на говорната територия на Босна и Херцеговина, Черна Гора, Хърватия и Сърбия за 2020 година.

Дълго прекарах в психиатричното отделение на болница „Ребро“ и слушах музика, чакайки да ме приеме психиатърката, при която дойдох по препоръка и без направление. Бившата ми колежка от факултета, прочутата и интуитивна Валентина, която следваше психология, беше нейна роднина. Тогава, в онези първи наши месеци, се отчуждих от всички. Мама късно вечер ме посрещаше пред вратата на апартамента, а когато не ѝ отварях, заплашваше, че ще се самоубие, Томислав казваше  да вървя на майната си с житейските ми избори, за него съм мъртва. Тогава срещнах Валентина.

– Не си добре, скъпа, цялата си посивяла – така ми каза. – Какво става?

– Дълга и трагична история – опитах се да съм духовита, без да признавам нещо конкретно, а няколко минути след като се разделихме, светна екрана на мобилния ми с номера на докторката Марич и съобщение: „На всички понякога ни е необходима малко сервизна поддръжка, аз най-добре го знам. Обади се, след два разговора сто процента ще се почувстваш по-добре“. Така се озовах в отделението. Преструвах се, че чета книга, а тайно наблюдавах хората край себе си, всички изглеждаха нормално, аз се правех на небрежна специализантка, която чака пред вратата, защото докторката я е повикала за нещо. Стаята беше светла, Марич имаше оранжев вълнен пуловер с панделка отзад, видях такъв в „Зара“. Беше ниска, мургава, с остри уши, издължен нос и неособено заинтересована. Не знаех как да започна.

– Не знам как да започна – усмихнах се смутено.

– Започнете отначало – сериозно добави и сплете пръстите на ръцете си. – Защо почувствахте нужда да дойдете при мен?

– Защото срещнах Валентина.

Имах навика да се опитвам да съм духовита, когато ми е тежко, да спестя на другите неудобната ситуация, да съм симпатична, да ме оставят намира.

– Добре, но хайде сериозно.

Докторката не ме искаше такава.

– Имам някакви проблеми с мама и брат ми… чувствам се сякаш не принадлежа към това семейство, струва ми се, че не ме разбират, може да прозвучи прекалено, но сякаш ме презират, понеже съм различна от тях. Знам, че не съм нито първата, нито последната, просто ми е нужен полезен съвет как да се справя с това – изрекох на един дъх.

– А баща Ви?

– Татко почина – произнесох, сякаш водя новините по телевизията, – но презрението е свързано преди всичко с избора ми на партньор.

– Да се върнем на баща Ви – настоя докторката. – Кога почина и в резултат на какво?

– Не ми се струва, че сега това е важно – не исках да губя време. – Беше болен, преди десет години, всъщност искам нещо друго да кажа…

Прекъсна ме, като почти ме накара да се засрамя:

– Не е правилно да подминем такова събитие в живота Ви, каквото е смъртта на баща Ви.

Настъпи неудобно мълчание, „не е правилно да подминем мъртвия Ви баща“, почти се засмях на странната конструкция на това изречение и на себе си колко глупаво звуча, а после докторката все пак реши да ме подкани да кажа това, което исках.

– Но кажете спокойно, в какво е проблемът?

В тялото ми се завихряше буря, преди да проговоря, ме разпъваше недоверие, тръгнах против себе си по равна и дълга пътека, решавайки да пренебрегна интуицията си и да бъда рационална. И тогава ѝ казах за теб.

Изведнъж рижавата вълна оживя и панделката на гърба ѝ подскочи. Започна да настоява за обяснения, облизвайки се като шугава, изгладняла лисица.

– Чувствате ли се женствено с тази личност? Винаги ли сте били с такива хора? Как изглеждат вашите взаимоотношения? Като между две жени или по-различно?

На всеки неин въпрос отговарях искрено, пропадайки все по-дълбоко, не знаех как да се измъкна, още не се оправях.

– А какъв беше баща Ви? Как се отнасяше към Ви? Помислете си, може би майка Ви и брат Ви просто са загрижени за Вас?

С хищните си нокти ми подаваше кърпичка през бюрото, до края на сеанса бях цялата омазана, дрехите ми лежаха раздрани на пода, а докторката, повдигайки остатъците от тях във въздуха, се въртеше около мен. Надничаше в дупките ми, мереше с линия и слушаше със стетоскопа моята женственост. Навираше ми се в лицето, гледаше в гащите ми и се чудеше къде е заровено сърцето на перверзната ни връзка. Нахалстваше с безсрамни въпроси, получавайки отговори, които почти не я удовлетворяваха. Не успяваше да проумее как е възможно да ни е достатъчно държането за ръце; или когато, обръщайки се на дивана по корем, те превръщахме в шезлонг, аз намествам дупето си върху долната част на краката ти, върху гърба ти слагам възглавници, а върху петите ти полагам коленете си; или когато ми правиш локва, малка или голяма, в зависимост от това дали съм малко тъжна, или искам да се самоубия заради света, в който живеем. Когато съм малко дете, се сгушвам в скута ти и седнал по турски, ме люлееш като момиченце. Голямата е, когато легна върху теб и ме обгърнеш, аз плача, а ти тихо ми пееш; или понякога, когато повече няма накъде, ми казваш да те пазя. Тогава се чувствам женствено. Сега се чувствам изнасилена. Излизам от кабинета, от болницата, зад бариерата. Ти седиш в колата и ме чакаш през цялото време с вълнение, защото ще бъда по-добре, защото ще намеря начин по-малко да страдам заради всичко, защото няма да искам да те оставя, защото ще ни е по-лесно да се обичаме. Изпълнен с щастливо предчувствие ме питаш:

– Любов, как мина?

– Ок – казвам, преглъщам, ок, любов. Само да се прибера у дома.

8

Представям си, че се обръщам към стената. Тя ми говори нещо, аз просто се извъртам на хълбок и се заглеждам в блажната зелена боя. Даже се завивам презглава. Това щеше да е най-великият личен протест в света. На височина около метър и половина стената е боядисана в ярко зелено, а над равната линия до тавана отново е обикновен бял латекс. Може би е така заради следите, които болните оставят по стените, да е по-лесно да ги остъргват и чистят, не знам истинската причина, но така или иначе не мога да се обърна, не съм способна на толкова величав подвиг. Но не мога и да държа очите си затворени цял предобед, затова се пречупвам бързо и лесно, включвам се в потока на нейното съзнание и се опитвам да се изключа от моето.

– В неделя бях у Манда на обяд, не исках, знаеш, че не ходя по чуждите домове. Но беше толкова настоятелна и досадна, всеки ден ме кани, викна и Анджа заради случилото се, да не съм непрекъснато сама. Беше направила супа, онова по загребски, но от пуешко със запечен карфиол, спомняш си как някога го правехме с яйца и галета от фурната, пълнени домати, от пиле мляко, много се беше постарала. И как да ти кажа, тая нейната кухня, не че искам да се величая, но ѝ липсва оня истинския вкус. Знаеш пърженото как се усеща, не е същото. И супата ѝ, моята е толкова богата. Нейната, като че е метнала кокал, извадила го е и  накрая е посипала с малко вегета. Не е същото, когато я сложиш в осем сутринта да се вари с фино парче телешко, но не да кипи, та да стане бързо, а полека, поне три часа, стоиш до печката, отгребваш пяната отгоре с решетката да не стане мътна, все едно е пълна с кал, спомняш ли си, как непрекъснато ме питаше, защо твойта става мътна. Е, малко трябва да се постараеш. Важното е, че ти изпращат поздрави, питаха за тебе, какво и как, може ли някой ден да дойдат, аз им казах, може, но още е рано, ако Бог е милостив, бързо ще си дойдеш вкъщи и тогава ще се видите. Наистина ми изглеждат свестни за съседки. Въпреки че не могат да ме разберат, Манда няма деца, какво ли знае тя, Анджиният от години вече живее в Америка, свикнала е. Откъде ще знаят… Kогато твоето, дето си го къпала, целувала, носила, докато е било мъничко, завърши просто ей така. Колко нощи не съм спала, та пеша в тъмницата до поликлиниката, та решавай задачи, учи, напомняй, контролирай, трябва да си и учителка, и медицинска сестра, и психолог. Надяваш се, че един ден ще излезе нещо. Звездно бъдеще му предричаш, а то какво…

Тук се разплаква и се извръща от мен, тая постановка я репетирахме вече няколко пъти, откакто разбра, че я чувам. Попива лицето си с кърпичка, прави кръгом, поглажда ме по главата като куче и казва:

– Ох, само да си жива, даже и така.

Става ѝ горещо от вълнение, виждам, че челото ѝ се е оросило и започва да ме отвива, защото щом на нея ѝ е горещо, значи и на мене ми е. Това е да си родител. Аз горя от желание да не съм жива, но още известно време няма да ми се случи. Мама отдръпва завивката от гърдите ми, изтегля я надолу и после внезапно всичко толкова първично приключва, че почти подскачам от леглото. Слага ръка на устата си и с гримаса започва да вика сестрата. Като паникьосан хамстер в клетка, тича между леглото и вратата на стаята, очаквайки помощ. Бързо се понася ритмичното стъргане на чехли. Старшата сестра влиза с големи сигурни крачки, задавайки въпрос на всички и никого:

– Какво става тук?!

– Откъде цялата тая кръв?! – вайка се мама, показвайки червеното петно с наситена миризма, нейното откритие под чаршафа. Разкошно, крещящо цвете се е появило под таза ми, чувствам лекото въздушно течение по мократа си открита кожа между бедрата, ноздрите ми се изпълват с миризма на метал. Сестрата за миг се окопитва, все още леко ядосана заради паниката, която майка ми непрекъснато създава, но все пак се обръща към нея компетентно и професионално:

­– Госпожо, това просто е менструация, някой не е сложил добре пелената.

Мама онемява, това е последното, което е очаквала от своето преродено бебе. Кървенето от репродуктивните ми органи е извън всичките ѝ очаквания, направо предателство на организма, който, осакатен по всевъзможен начин, продължава да зове за потомство. Чудо на природата, което не се интересува от обстоятелствата, свързани с остатъка от тялото, главата, дори сърцето ми, прави всичко, което трябва, всеки месец, като самоподдържаща се фабрика произвежда яйцеклетки, които търпеливо чакат да бъдат промушени от подходящите носители на хромозоми. Та седят си в мрака моите на пръв поглед мъртви и безполезни клетки, носещи в себе си целия потенциал на жив и подвижен бъдещ човек. Третират ме като склад, от който искат да се изтръгнат навън, след като са се захранили и са получили нужния им подслон. Клетки, които не се интересуват от моите желания, клетки, които не се интересуват от твоите желания.

***

Веднъж лежахме на дивана, в самото начало, когато още се криехме, откраднахме няколко часа от деня и ръцете ни бяха навсякъде. В един момент беше изпънат пред мен, а аз бях заровена в гърба ти, в аромата на кожата ти, който излизаше изпод топлия памук на тениската ти. Дупето ти беше в скута ми и се опитвахме да намерим положение, в което помежду ни да няма и сантиметър разстояние. Притисках се към теб, прегръщайки те отзад, а ръката ми достигна до панталоните ти. Исках да се вмъкна вътре, в твоята топлота, мека и близка, но ти ме хвана здраво за ръката. Известно време се усмихвах на себе си, настоявайки да се промуша, но хватката ти не беше игра. Внезапно чух само мрачното:

– Недей.

Отдръпнах се и тихо те попитах:

– Какво става, любов?

Срамът се цедеше на ситни капчици, задушавайки те.

– Интелигентна си, сещаш се – беше всичко, което каза превитият ти гръб.

Сякаш гръм ме удари, не знам дали някога ще го разбереш, не ми идваше на ум, че тялото ти и по този начин те предава. Дори и веднъж не се замислих, че е в състояние да ти причини точно това, чак толкова да върви срещу теб. Преживяхме този момент. Макар и нямо. Ти се стараеше да останеш цял човек до края на деня, а аз  вътрешно ти съчувствах за болката, удивявайки се на смелостта, която имаш, въпреки живота, прекаран в заточение. Едва по-късно ми разказа, разкривайки пред мен непознато измерение на света, изградено от недоверие и унижение, от моменти като онзи в пети клас, когато, промъквайки се между прозореца и рафтовете с материалите по изобразително изкуство, случайно с гърдите си се ударяш в черчевето и тогава разбираш, че някак по-различно те боли. Тъга по детството, дори и като твоето, начало на отнемане на тялото, което донякъде те е предпазвало. Умоляване на малкото приятелки да отидат на касата вместо теб и да ти купят превръзки. Всеки месец отново кървав. Тези първоначално изопнати струни на неразбиране, срам и опити за сближаване между нас с времето се отпуснаха и изтръгнаха съвсем поносими звуци. Толкова се доближихме, че влизахме един в друг, внимателно, много внимателно, всеки път все по-внимателно, с тази болка някога преобръщахме утробата си, а сега ни се струваше лека, дори смешна. Веднъж някъде ме хвана неволята, така я наричахме, почти за всичко развихме наш собствен език, прокървих в онова старо кино, в което най-много обичахме да ходим в неделя следобед, бях ядосана и с болки, а наоколо никакъв магазин или павилион. Взе ми ръката и ми подаде раницата си.

– Отиди в тоалетната, във вътрешното джобче имаш всичко, което ти трябва. Къде ще намериш такова гадже? – а после дори ми намигна.

Сърцето ми се разтопи заради стената, която прескочи, заради това, че по повърхността на кожата си чувствах как се променяме и ставаме нормални, как обичта ни се основава на доверие.

– Никъде, любов, никъде.

Тя едва сега започна горчиво да плаче, разбирайки какво още е изгубила „заради това, което се случи“. Внуците ѝ се разтичат в червено по чаршафите и еднократните пелени и безвъзвратно отиват на болничното сметище заедно с ампутираните крака, извадените израстъци и другия отпадък от човешки тела. Сестрата идва с количка чисто бельо, избутва я пред вратата, откъдето все още чувам хълцането ѝ.

Струва ми се, че хората с деца са най-самотни. Това вероятно е съвсем различен вид самота, която тези без потомство не разбират. В един период от живота си, сдобивайки се със собствено бебе, вероятно си мислиш, че е настъпил окончателният край на твоята самота, вярваш, че наистина си създал нещо, че си осигурил причина за света и себе си. Тогава си в състояние да излезеш извън кожата си и да се отдадеш на нуждите на най-себичното същество, с което някога ще контактуваш. Следващите няколко години живееш в романтичо-религиозната заблуда, че направената саможертва ще ти се възвърне, че човекът, създаден от собствената ти плът, ще се грижи за теб. Само че в неговата природа, както и в твоята, е да оцелява, вземайки всичко, което му осигурява по-добри условия за живот. Така трябва да бъде. Но точно защото така трябва да бъде е най-голямото разочарование, с което хората с деца се сблъскат, и въпреки това трябва да ги приемат като свои. По-голямата част от родителите стигат до средата на този път, оставайки трайно разочаровани от онова, което са родили. Малка част разбират и ги пускат надалеч от себе си, колкото може по-надалеч. Хората без деца като цяло са по-добри родители – измислени и завършени в най-хубавите им фантазии, на които са способни – от тези с истинските несъвършените деца. Ние се намирахме между тези два свята.

Превод от хърватски Валентина Седефчева

*През 2005 г. Ивана Бодрожич издава първата си стихосбирка „Prvi korak u
tamu“ („Първата стъпка в мрака“) като част от наградата „Горан“ за млади поети. Нейни
стихове са включени в множество хърватски и международни списания и антологии за
съвременна поезия. Първият й роман „Хотел Загорие („Хотел Тито“) е публикуван през
2010 г., получава високи оценки както от критиците, така и от публиката, и се
превръща в безспорен хърватски бестселър. Романът получава и престижната награда Prix Ulysse във Франция за най-добър дебют, както и множество важни награди в Хърватия и на Балканите, като наградата Kočićevo Pero, наградата Josip и Ivan Kozarac и Награда Kiklop за най-добро художествено произведение през 2010 г. „Хотел Тито“е филмиран от носителката на Златна мечка 2006 г. в Берлин, известната босненска режисьорка Ясмила Жбанич.
Съсценарист на филма, Ивана продължава да пише стихове /втората й стихосбирка е
Prijelaz za divlje životinje (Път за дивите животни)/, разкази /сборника„100% памук“/, и
романи /„Разменяме нощта си с деня на някой друг“ е отличен с наградата „Балкан
ноар“ за най-добър криминален роман, написан през 2016 г./.
Със „Синове, дъщери“ затвърждава социалните си позиции и анализира надълбоко
джендър проблемите, с което предизвиква социален взрив, но това не е за сметка на литературните качества на творбата. Темата да различността е подплатена от яркия талант и собствен творчески почерк на Бодрожич.