Смъртта на автора и народния писател
В този текст се опитвам да обясня преди всичко на себе си с пряка цел практическо справяне как народния писател (кратък член, защото е прякор, не субектна реалност) посмя да открадне в реално време от превъзхождащ го и жив автор, който може и ще се защити, заглавието на книга.
Книгата, от която народния писател открадна заглавието, е „Работникът и смъртта“. За този факт ще напомням синхронно на всяка една от медийните специални операции по изпиране на откраднатото и легализирането му като собственост на крадеца.
Тук ще се опитам да проследя и покажа как се стигна до ситуация, очевидно възприемана от народния писател като абсолютно господстващо положение на недосегаемост и неприкосновеност, позволяваща му на практика всичко, някво руско и още по-точно санкт-петербургско всё позволено.
В неговия случай всичко ще рече буквално територия на неограничени възможности за кражба, приватизация и асимилация на практика на цяла една литература на живи автори, която аз определям като българоезична, защото националният й характер по никакъв начин не ме касае и съответно не ме интересува.
Народния писател е изградил политикономическа и медийна инфраструктура, чрез която може да присвои (легално да открадне) всичко, написано на български, и да го продаде като свое чрез преводи, окончателно заличаващи произхода на откраднатото.
Въпросът за милион долара е как се стигна дотук.
***
Началото на литературната кражба на века, що се касае българоезичната литература, бе поставено през 90-те с едно на пръв поглед академично безпоследствено понятие: „смъртта на автора“ на Роланд Барт.
Оригиналната теоретична направа на понятието в рамките на френския постструктурализъм тук няма никакво значение. Не на последно място поради простия факт, че употребилия го народен писател едва ли е бил и е наясно с тази направа. Не е било и не е необходимо да е наясно, за да реализира с понятието кражбата на века, чийто продукт е той (или тя, или то, или те).
Простичко – и вършещо му (нека условно да е м.р.) работа – казано, щом авторът е мъртъв, той може да бъде законно ограбен.
Другото изключително важно следствие, което народния писател интуитивно е схванал, за да му свърши работа, е, че щом авторът е мъртъв, значи вече няма субект, няма субектност, предполагаща едно споделено поле на етически последствия и отговорности.
Отваря се територията на моралната безпоследственост. Това е от изключително значение за разбиране на „чистата съвест“ на осъществената и осъществявана as we speak от народния писател мащабна епохална кражба.
Подетата от мен в стриктно индивидуален порядък кампания по разобличаване на кражбата на заглавието на „Работникът и смъртта“ стъпва върху представените дотук тезисно теоретически и генеалогически тези.
***
Малко повече за генеалогическата, т.е. свързана с произхода на феномена на народния писател, страна на разсъжденията и наблюденията ми. „Смъртта на автора“ е понятие, което придоби вирален статут в академичните среди през 90-те години.
Тогава народния писател бе един от многото провинциалисти, пробиващи си трудно път с интимни връзки, бракове, намиране на ментори и т.п. в голямата селска метрополия София. Животът през това славно десетилетие бе суров дори за местните, какво да говорим за провинциалистите кариеристи.
Народния писател по нищо не се отличаваше от схематично обрисуваната категория. Нито грам от фамозния сексапил, констриуран по-късно на практика от нищото, започвайки с едно много смешно интервю в сп. „Егоист“. Тогава комичността се виждаше още с просто око, сега царя (прякор, кратък член) е плътно опакован в политикономическо-медийна аура.
Всеки, виждал високото захлупено момче от тогава, знае, че сегашния цар е гол. Подобен Ивайло няма как да не е и да не си остане свинар, дори когато е станал царя на българската литература и по странен наистина начин новия постмодерен духовен цар-свинар на българите.
***
Менторите на момчето от провинцията в „Литературен вестник“, убедили го, доколкото той успява да схване теоретически за какво става дума, в концепцията за смъртта на автора, стават впоследствие първите му жертви. Първият му обект на плагиат е „Изворът на грознохубавите“.
Случва се нещо много интересно от литературно-сюжетна гледна точка: Смердяков убива не баща си, а ментора си Иван Карамазов. Този, който му е обяснил (мисли си Смердяков), че след смъртта на автора всичко е позволено.
По-късно това убийство на ментора ще бъде оформено юридически чрез рейдърското завладяване на медийния му актив – ЛВ („Литературен вестник“).
Още по-късно, съвсем наскоро обраният както литературно, така и като реален медиен актив ментор ще се помири със своя възпитаник рейдър (вж. съответната „Анкета“). Мистерията на българската кражба, довеждаща до помирение – Мирен преход – между обрания и обирджията.
***
Никога не съм разбирал тази мистерия, но съм наблюдавал как безотказно работи дори при много умни жертви.
Предполагам, че народния писател е разчитал и в моя случай да проработи, все пак аз съм жител на владяната от него територия.
Той открадна заглавието на „Работникът и смъртта“ като един от многото епизоди на мистерията на българската кражба и помирение.
Аз обаче по стечение на произхода и обстоятелствата съм глух и сляп както спрямо мистерията на българската кражба, така и спрямо мистерията на българското помирение.
Това е наистина проблем, но по необичаен за обичаите и навиците на територията начин аз не го възприемам и не го приемам като мой проблем.
Това е проблем на крадеца, присвоил и узаконяващ, докато пиша това, кражбата си чрез обичайния за него каналджийски похват на преводите, които заличават изходното авторство.
Изходното авторство на откраднатото заглавие на „Работникът и смъртта“ няма да бъде заличено, докато аз съм жив.
Смърт на автора – друг път и с друг автор.
Публикуваме този текст заради високия му обществен и информационен интерес. Изложените позиции не отразяват непременно възгледите на редакцията на „Маргиналия“

