Спасението на пчелите: „Бугония“ на Йоргос Лантимос

Началото на Синьо кадифе на Дейвид Линч: идиличен американски събърбън пейзаж, пчелина, близък план на цвете и пчела. Лятно жужене четири дни преди пълно лунно затъмнение, известно също като червена луна или blood moon.

Както в Синьо кадифе, идилията предстои да премине в хорър еквиваленти на сюрреалистично отрязаното човешко ухо, намерено в тревата на пущинак, полазено от мравки. Идилията предстои да се превърне в Дионисиево низхождане в подземното царство с двете му лица: трагическото и комическото.

И финал, който е автентично православен – в случая ще рече не татаромонголско-„треторимски“, а наистина гръко-ортодоксален и антично вкоренен – и апокалиптичен с невероятен кинаджийски apokatastasis panton, спасително възстановяване на всички и всичко в планетарен мащаб.

***

За първи път гледам Лантимос на кино. В щастливите години теглехме почти всяка вечер нещо и си правехме частна киновечер. Така изгледахме Кучешки зъб, Омарът и Убийството на свещения елен. После настъпиха нещастните години и киновечерите приключиха. Така пропуснахме Фаворитката малко преди да се разведем, а за Клети създания и Благи деяния Сирма вече не беше сред живите.

Бугония е структурно съвършен до степен на рондо, чиято мелодия е жуженето на пчели. Буквално се отрязах. Бях сам в залата, забравих си телефона и думках по затръшналата се зад гърба ми врата, за да ме чуе момчето, което влезе да почиства. А нямаше какво, аз, единственият зрител, съм от поколението, за което кино и пуканки е профанация. Малък екстаз, малко изстъпване, моментна загуба на ориентация и телефон.

***

Подобно на най-радикалния филм и международен пробив на Йоргос Лантимос Кучешки зъб, в Бугония имаме херметични психосоциални ехокамери. В Кучешки зъб семейно-патриархалната ехокамера е алегория на диктатурата на „черните полковници“ в Гърция през 60-70-те, в Бугония затвореното и налудно отекващо пространство е на социалномрежовите и блоговите мехури, корпоративни и радикално-конспиративни, на Америка от епохата Тръмп.

Подобно на Омарът, в новия филм на Лантимос имаме дистопично пространство, в което социални патологии биват буквализирани: в Омарът – сингъл културата и отговарящата й couple-fixated society, принудителния „избор“ между либертариански индивидуализъм и domestic monogamy; в Бугония е буквализирано тъждеството между корпоративния и отговарящия му алтернативно-конспиративен свят.

И накрая, но не по значение, както в Убийството на свещения елен, в Бугония е ключово отмъщението на ъндърдога, въздигнато в антична – старогръцка – съдба и кърваво жертвоприношение/изкупление, наложено на лица от upper–class-ата. NB сцената в Бугония, в която ъндърдогът психопат сервира на отвлечената от него корпоративна екзекютив дама спагети болонезе.

Това е препратка към една от най-оминозните сцени в Убийството на свещения елен, в която Никол Кидман herself, съпругата на кардиохирург, отговорен за смъртта на пациент, отива при сина му, въплъщаващ немезиса, за да го моли да се смили над двете й деца. Тийнейджърът отмъстител се тъпче с емблематичната паста и рапсодично рецитира смъртните присъди над децата и майка им.

***

Бугония следва запазената марка на най-доброто във филмографията на Лантимос: абсолютно изчистената и оголена – до алегория – концептуалност. Тук това е един корпоративен свят, който е всъщност конструкция на извънземна цивилизация. Жертвите на фармацевтична корпорация са всъщност неуспешни еволюционни експерименти на извънземни от галактиката Андромеда.

Вж. мотива на корпоративните, а по-късно и вселенски вампири в романите на Пелевин от Empire V насетне. Изключителната Ема Стоун, обръсната за филма нула номер, е висша корпоративна екзекютив – и същевременно Императрицата на извънземните от Андромеда.

Изключителният Джеси Племънс, когото смътно си спомнях от Учителят на Пол Томас Андерсън и най-прясно от Гражданска война, където прави запомняща се епизодична роля на тригърхепи бунтовник супрематист, тук вече в главната мъжка роля, е син, чиято майка става жертва на клинично тестване на медикамент, произведен от биофармацевтичната корпорация на Стоун – и същевременно психопат конспиролог, издирващ и унищожаващ инфилтрирани извънземни „андромедианци“.

Племънс отвлича Стоун, която е едновременно негова шефка и (уж) извънземен агент, за да го отведе на кораба майка на андромедианците, където той да спаси човешката цивилизация, ако се наложи и чрез самоубийствен атентат. Лудата абсурдистка комедия на не- и криворазбирането между Стоун и Племънс постепенно и вкаменяващо прераства във филм на ужасите с убийствено взаимно разбиране в рамките на класически Стокхолмски синдром в мазе за разпити, мъчения и дисекции на извънземни.

***

Борейки се за живота си, Стоун „признава“, че е императрица на андромедианците. Черната комедия се слива с чистия хорър. Тя е подложена на нещо средно между енцефалограма и ескалиращи електрошокове, които експериментално „доказват“, че корпоративната екзекютив дама е „наистина“ Императрицата на Андромеда. Следва ужасяващата сцена с гала вечерята за Императрицата – спагети болонезе, на свещи – завършваща с почти удушаването й от първоначално напрегнато галантния и постепенно побесняващ Джеси Племънс.

След като убеждава психопата конспиратор да отиде да „спаси“ майка си с извънземно лекарство (всъщност антифриз), Стоун открива в мазето му човешки останки от дисекции и записки към тях. Колко от тях бяха андромедианци, пита гневно „Императрицата“, когато психопатът се връща бесен, за да я убие, след като е „спасил“ майка си.

Двама, гузно отговаря психопатът. В абсолютна структурна хомология с корпоративния свят психопатът конспиролог също е провеждал свои собствени експерименти – възможно дори вивисекции ала д-р Менгеле – по идентификация на инфилтрирани извънземни. Мнозина земни хора са колатерални жертви на неговите издирвания. „Императрицата“ е (уж) бясна, че сред жертвите са и двама нейни „поданици“ андромедианци.

***

Стоун продължава животоспасяващо и безмилостно да играе по психопатско-конспирологичната свирка на Племънс и успява да го подведе да я закара в офиса й, обещавайки му да го телепортира на кораба майка. Като приема правилата на налудния му свят, тя го убеждава, че кабината за телепортация е в корпоративния й офис – в огромния гардероб.

Имах възможността да видя на живо такъв корпоративен гардероб, всъщност цяла отделна стая, в дома на приятел, заемащ средновисок пост в корпоративния свят. Именно като такъв гардероб е замаскиран (уж) телепортаторът. Корпоративната дама хваща психопата конспиролог на въдицата на собствената му делюзия.

Корпоративният свят, от едната страна, и радикална форма на екофундаменталистка конспирология, от друга, се оказват братя близнаци. Двата свята са в безмилостна борба на живот и смърт. Двата свята са еднакво ехокамерно херметично налудни и терминално ориентирани. В реалността имаме вече крайнодесен Джей Ди Ванс и крайноляв Джей Ди Ванс – в Бугония към тях се присъединява радикално алтернативен екофундаменталистки Джей Ди Ванс.

Вече дори не е необходимо да си го въобразяваме, достатъчни са новините. На знакови места в интериорите виждаме кръстове в кадър, психопатът конспиролог е екофундаменталист, ходещ на работа – в Америка! – с колело и спасяващ пчелите си от извънземен геноцид.

Братята близнаци на корпоративна и радикално-алтернативна Америка си разменят дрехите и атрибутите. Отвлечената корпоративна екзекютив дама е травестирана в дрехите на майката на психопата конспиратор (малко като в Психо), той самият и дебилният му братовчед са в бутафорни бизнес костюми, които навличат за първия „контакт“ и последващите разпити изтезания на корпоративната инопланетянка. Племънс, който осъществява първия официален контакт (по Хелзинкските споразумения с разпоредбите относно правата на човека), държи офис папка, ха-ха, същинска папка тип „Дело“.

***

И тогава изведнъж – потвърждавайки тъждеството на алегориите на двете Америки – Лантимос ни връща в черната абсурдистка хорър комедия. Стоун наистина – без кавички и уж – се оказва Императрица на андромедианците. След като „телепортира“ Племънс, който се самовзривява в гардероба неясно защо, Императрицата избягва от линейката, където й оказват психологическа първа помощ като на жертва на отвличане. Връща се в офиса и наистина се телепортира на кораба майка от корпоративния си гардероб, който наистина се оказва телепортатор.

На кораба майка, чийто вътрешен дизайн е издържан в комично морално остарелия дизайн на Планетата на маймуните от 2001-а, Императрицата на андромедианците веднага оглавява Върховния съвет, заседаващ по въпроса за приключването на антропоценния експеримент на Земята.

Абсурдистката комедия продължава: също толкова смешно е, колкото когато психопатът конспиролог оказва императорски почести на Стоун след като е „установил“ – а вече сюжетът ни кара да кажем буквално установил – че тя не е прост инфилтриран агент на извънземните, а самата Императрица.

***

И отново изведнъж 180-градусов жанров обрат след комедията на Върховния андромедиански съвет за сигурност, някакъв пещерно-хтоничен путински совбез на съдния ден: постапокалиптични сцени на Земята след закриването на извънземния антропоценен експеримент. Абсолютната апокалиптична възвишена красота – или красива възвишеност – на Бахова визуална токата и фуга на Апокалипсиса.

Това вече не е комично, това е възвишено и дори антропоценно-природно красиво по Кант. Красиво, превърнало се във възвишено без възможен субект на способността за съждение, който да изкаже съждение на вкуса, да прецени кое е възвишено, кое е красиво.

Или възвишено, отново превърнало се обратно в красиво, без възможно око на наблюдаващия, без да е in the eye of the beholder, защото вече буквално няма жив beholder. Единственото останало око е на една възможна – и кинаджийски действителна – God’s eye perspective, за която след края на света има възкресение в нетленни тела стриктно по гръко-ортодоксалния догмат.

Нещо повече: Оригеново-Лантимосен възвишено красив кинаджийски апокатастазис пантон, спасително възстановяване на всички и всичко, завършващо със спасените и спасяващите пчели.

***

Миг преди мъртвите да възкръснат нетленни, макар че време няма да има вече: движещ се в открито море кораб с мъртъв екипаж; далекоизточни работнички, забили глави в купища несглобени кукли пред тях; тийнейджърка, паднала на гроба на майка си до положените от нея цветя; деца, мъртви по чиновете си, учителката, просната в цял ръст пред тях; великолепни женски тела на палубата на катер, чиято перка още се върти, а носът се е забил в пясъка на плажа; молещи се в джамия, които не са паднали ничком, а телата им постилат пода като килим; голите тела на тийнейджъри, заварени от смъртта in flagranti, в пламъка на акта; риби, кървящи в рибна фабрика върху изпопадали покрай тезгясите работници; булка, загледана в тавана, шаферките в краката й ничком върху разсипали се карфици за подгъв; пакети, продължаващи да се въртят по лентата на спедиторска фирма. И пчела, заравяща се в цвете. Пчелите са спасени. Пчелите са фигура на спасението. Рондото се затваря.

Кодата на Бугония припомня в съвършенството си финала на Убийството на свещения елен. В кадъра с издъхващото и прокървяващо жертвопринесено дете – агнеца с омотани с тиксо ръце – зазвучава първата част на Йоханес-пасион. В следващия кадър музиката продължава да се лее в американски дайнър, където седи семейството, оцеляло благодарение на жертвопринасянето на едното дете – и на забавен кадър влиза немезисът. Никол Кидман го поглежда както само тя умее, крехка, току-що спряла сълзите след часове плач и невсепрощаваща. Дъщерята, която е влюбена в отмъстителя, вдига кетчупа и обилно окървавява пържените картофки на бургера си. По знак на майката семейството с достойнство напуска дайнъра, оставяйки отмъстителя сам. Последен още по-невсепрощаващо втвърдил се поглед на Кидман и последен поглед през рамо и леко укорително и съжалително присвиване на устни на дъщерята преди окончателно да обърне гръб на камерата и гледната точка на немезиса.

***

Но какво е в крайна сметка бугония? Не, не е цветето, в което се заравя пчелата в началото и края на филма, не е и бегония. Ударението всъщност е бугонѝя, думата е старогръцка – βουγονία – и означава буквално „пораждане от бик, биче порождение“.

Според старогръцкия мит, описан от Вергилий в посветената на пчеловъдството четвърта част на Георгики, пчелите могат да се родят чудотворно, т.е. спонтанно, от оставените да се разлагат трупове на жертвопринесени бикове. Ритуалът се извършва срещу болест по пчелите.

„Изведе най-разкошни четири бика с великолепно телосложение и толкова също юници, непознали ярема. После, след като небесата за девети път от зората алени станаха, принесе той дар поменален на Орфей и се върна в дъбравата. И тук – няма сила език да изкаже тъй неочаквано чудо – той вижда: от гниещите бичи утроби, от самите търбуси избликват пчели, кипват като планински поток сред ребрата оголени, като облак огромен се издигат и реят, и ето ги вече на върха на дървото, скупчени в рой, като грозд на лоза те увисват“.

А ето и юдейският вариант на фигурата на мършата, от която изниква спасението: „Тогава Самсон слезе с баща си и майка си в Тимнат; и когато стигнаха до лозята на Тимнат, ето, млад лъв изрева срещу него. И Духът Господен дойде върху него, и той разкъса лъва, както се къса яре, макар да нямаше нищо в ръката му; но не каза на баща си и на майка си какво беше направил. И слезе и говори с жената; и тя хареса на Самсон. И след известно време се върна да я вземе; и отби се да види трупа на лъва; и ето, в трупа на лъва имаше рой пчели и мед. И той извади меда с ръцете си и яде по пътя; и като отиде при баща си и майка си, даде им, и те ядоха; но не им каза, че е извадил меда от трупа на лъва.“

Лантимос също не държи да ни казва постмодернистко-ерудитски от какъв точно труп избликват пчелите в неговата βουγονία, но го показва по потресаващ начин в кодата на филма с нейния визуален апокалипсис, апокатастазис пантон и възкресение в нетленното тяло на едно лято. Спасението на пчелите като genetivus obiectivus (пчелите са „спасени“) – и като genetivus subiectivus: пчелите спасяват, пчелите са субект и фигура на спасението.

***

Вижте този филм, но не вадете телефоните си, може да ги забравите. Не се срамувайте да се смеете истерично на най-неподходящите места, дори да не сте сами в залата. Истината е весела наука, а Йоргос Лантимос е грък, който поне от Убийството на свещения елен знае какво се случва в Америка. След познавателния акт на американската атическа трагедия на Убийството на свещения елен – познавателния акт на американската стара атическа комедия на Бугония като absurdist black comedy thriller.

Йоргос Лантимос е човек от Балканите, доказващ, че не е неизбежно да си емирно-костуричен – всъщност името им сред „художествено-творческата интеллигенция/intelligentsia“ по тия земи е легион – не е неизбежно да си тъп или хитроват Putinversteher, щом си оттук.

Както казва в Сиянието старият негър готвач ясновидец на петгодишния ясновидец Дани, след като го е почерпил с любимия му сладолед: think Danny, think really hard. И това е страшно смешно и смешно страшно – весело познание на страшното.

Йоргос Лантимос е гръцки режисьор и сценарист, известен със своя уникален, сюрреалистичен стил. Той създава филми, които съчетават черен хумор, абсурд и психологическа дълбочина, като често изследват социални и човешки абсурди. Сред най-известните му филми са „Кучешко време“, „Лобстерът“ и „Фаворитката“, които му донесоха международно признание и награди.