Според МОН, децата хора ли са?Всемогъщата държава(2)
Първата част на статията може да видите тук
В преговорите за “промяна” в образованието политици и експерти изобщо не можаха да стигнат до децата, защото червената нишка бе държавата с главно “Д”. Всичко се въртеше около всемогъщия контрол на държавата в едно образование, което функционира на принципа “вкарване на всички някъде”; практически детронира правата на родителите и децата и твърде лесно може да бъде накланяно в посока втълпяване на “одобрената” към момента идеология (тук с умиление си припомняме и поредните клишетата в духа на “един предмет, един учебник” и “не ни трябва история за ромите, трябва родолюбие”). Точно този вид образование още през 1916г. безпогрешно е дефинирано от Джон Дюи като вредно за демокрацията.
Срамен факт в българската история е, че от нахлуването на политиката в просветното дело (1948г) до днес, нито едно българско правителство не е успяло да синтезира за образователната система изконни принципи на демократичност — като например функция на държавата не като монополист, а като гарант на гражданите; връщане на автономността в образованието или необходимост от защита на децата от идеологически механизми. Смята ли сегашното правителство да поправи натрупаните в историята ни пропуски, като промени курса: от авторитарен контрол към изграждане на демократичност, в името на истинска промяна?
Трансформация отдолу нагоре
На преговорите бе споменато, че “корените на висшето са в средното образование”, но тази представа е крайно ограничена: всъщност, всички “корени” са в първите три и първите седем. За съжаление, институционалното бездушие, в което потънаха темите на първите три, детската личност, и развитието по време на преговорите за образование буди силно недоумение — как точно вървим към цялостен подход и израстване на системата? За да се случи каквато и да е промяна, ще има нужда на масата за преговори да седят… Ами, други хора. Такива, които не искат да задържат, а искат да развиват — например, специалисти по детско развитие. Макар и да е най- спешна за най-малките деца, тази необходимост реално е ключова за всички степени на образователната реформа: няма учене без развитие, нито обратното. Няма “разгръщане на пълния потенциал на детето” без осъзнатост за комплексните процеси на развитието. Няма и ефективен компетентностен подход, без фундаменталната идея за детето като личност. Ако моделът за първите седем не бъде цялостно реформиран, няма как всички следващи етапи на образователната система да не остават трайно компрометирани, независимо колко деца ще бъдат “вкарани и задържани” и колко оценявания ще има “на входа и изхода на всеки етап”: това е все едно колата ти да е счупена, но да наливаш бензин и да правиш оценка кога ще тръгне.
Устойчива трансформация в посока умения на 21. век се гради отдолу нагоре: образованието следва детето (а не — детето следва системата, както е у нас). И тук отново се връщаме на проблема с най-малките деца, за които акад. Денков не даде яснота какво да очакваме на преговорите. Липсата на смислена позиция по тази тема е изключително тревожна. Както се изрази една майка от чата под видеото с преговорите:
“В ранния етап въобще няма образование;) В яслите децата чакат мама. Там децата са поверени на мед.сестри. Болни ли са? Понякога, да. Но не винаги. В цял свят има специалисти по ранно детско образование.” Факт. Проблемите в ранното детско здраве твърде отдавна не са от такава тежест, че да вземат превес над развитието и ученето за живота.
Първият неудобен въпрос в този ред на мисли е, защо се стигна до този институционален фал? Вторият е логическото следствие от гореизложеното: че за да тръгнем някога към истинска реформа, първа стъпка би била премахването на всички условия, позволяващи изкривяването на МОН в самоподдържащ се свръхрегулаторен орган, който служи не на децата, а на себе си. Не звучи ли някак шизофренно самата идея, обаче, евентуална институционална реформа в МОН да бъде поверена на министър, който е интегрална част от МОН и говори само на езика на МОН?
Нов път за децата?
Насилническият политически наратив, който свежда децата до безгласни пленници в една компрометирана и “задържаща” образователна система; до незрели организми, нуждаещи се от ежедневна медицинска опека, е крайно неприемлив за една демократична държава през 2021 година. Децата са важни. Те не заслужават лишени от дълбочина и смисъл, изпълнени с насилие и потенциал за вреда към личността им политики. Децата заслужават само най-доброто. НЯМА път към реална образователна трансформация, който да прави завой нито покрай първите седем, нито покрай демократичната децентрализация (където демократичност = зачитане на детето като личност и гражданин, а децентрализация = снемане на тоталния държавен контрол и насърчаване към гражданско включване чрез система за финансиране на разнообразни форми и осигуряване на механизъм за подкрепа и качество). В много по-голяма степен от други държави, България се нуждае този път да бъде прокаран възможно най-скоро, смело и напряко, защото тук примката на държавата върху децата е болезнено видна: в езика, който нашите политици изобретяват специално за тях; в изследванията на PISA и на всички нива в обществото ни.
А можеше да е иначе. Чували ли сте за уравнението на Хекман? То доказва, че инвестицията в ранно детско развитие е най-ефективният начин за изравняване на неравнопоставеността и за укрепване на икономиката. Цялостните програми за детско развитие (0-6г.) имат най-висока икономическа възвръщаемост, в размер на 13% (в пъти по-висока от инвестиции във всички следващи етапи, на които бяха отделени останалите 5 часа от преговорите на 24.11.2021). Уменията, развити чрез качествено образование в ранна детска възраст, остават за цял живот, оказвайки влияние върху всеки следващ етап, включително (но не само) от училището до кариерното развитие. Същото НЕ може да се твърди обаче за предучилищните, които залагат основно на краткосрочните академични постижения, нужни за прехода към първи клас.
Накратко: ако и след всичко казано до тук все още сте мислили да инвестирате в предучилищна, за да спасявате образователната система през “обхват и задържане”, помислите пак.
А сега накъде?
Тъй като реалните Ви отговорности към децата от 0 до 7-годишна възраст, в ролята Ви на техни гаранти, се разминаха драстично с това, което видяхме и чухме на първоначалните преговори, призоваваме към ново начало — истинските теми, с правилните хора, на осъзнат език. Ето някои насоки:
- Децата са важни и заслужават само най-доброто. Работа на държавата е да фокусира извънредни усилия и да ангажира широк обществен ресурс в грижите си за тях. Колкото по-малки са децата, толкова по-голям следва да бъде ресурсът за иновативни стратегии и програми; толкова по-голяма ще бъде и очакваната му възвращаемост ( https://heckmanequation.org).
- Качествена система за образование и грижа е тази, която инвестира в децата като цялостни личности, тук и сега. Именно цялостното разгръщане на потенциала на всяко дете, а не инвестирането в една система като преход към друга система е носител на трансформативен смисъл за личността, обществото и икономиката.
- Децата от 0 до 3г. имат право на учене през преживяване и общуване от най- ранна възраст и на качествена услуга в рамките на един цялостен модел за първите седем.
- Местата за образование и грижа през първите седем са един от ключовите начини, по които демократичната държава осигурява базовите права за всички деца: право на свързаност; право на учене през преживяване и общуване; право на среда, близка до дома и богата на стимули за детското развитие; право на принадлежност към своята общност и култура; право на автентична игра и свободно движение; право на глас, включване и избор (включително, но не само в организирането на собственото време и учене); право на етична, естетична и здравословна среда; право на зачитане като личности и като граждани… Преминаването от самоцелно “обхващане и задържане” към държавни гаранции за организирането и предоставянето на тези права е първата и най- спешна стъпка към прокарване на път за така чаканото качество в цялата образователна система!
- Децата със специални потребности са деца със специални права. За тяхното пълноценно приобщаване и развитие, държавата има задължение да предоставя както допълнителни ресурси (физически, педагогически, психологически, медицински, технически), с които да гарантира реален достъп до местата за образование и грижа, така и функционираща система на свързаност между отделните ресурси.
- Държавата следва да подкрепя и насърчава семействата в тяхната роля на първи и най-важни учители на децата.
- Ролята на държавата и местната власт е да подкрепят родители, специалисти и граждани, които искат да организират сами или да се включват в алтернативни форми на образование и грижа: както чрез реална възможност за пренасочване на полагаемата субсидия към не-държавните форми, така и с други ресурси.
- Държавата има ангажимент към дефиниране и проследяване на качеството в местата за образование и грижа. От съществено значение тук е подобряването и проследяването на качеството на средата (нужен ни е нов наратив за потенциала, който средата има за цялостното разгръщане на детската личност); на взаимоотношенията (на мястото на предефинираните педагогически ситуации се надяваме да чуваме повече за онези практики и ритуали, които ще разгръщат потенциала на детската личност); на ученето и развитието (гъвкави ДОС, които следват детето, и стандарти за насърчаващи практики/поведения при възрастните, работещи с деца), на специалистите, ангажирани в системата (професионално развитие, което е практически ориентирано и адекватно на съвременните невронауки и теории за ученето).
- Ролята на държавата е да ускори процеса по демократична децентрализация на сектора за образование и грижа: зачитане на детето като цялостна личност и гражданин; цялостна промяна на подхода 0-3г; снемане на пълния държавен контрол и насърчаване към гражданско включване и създаване на нови формати; балансиран механизъм за подкрепа и качество.
- Не на последно място, държавата може много по-активно да подкрепя разнообразието, иновативността и уникалността в сферата на образование и грижа през първите седем. Освен места за “социализиране”, “грижа” и “предучилищна”, местата за малки деца могат да бъдат и места за радост, въображение и откривателство!
