Столипиново(2)Расиализация
Най-важната задача на социологията (и антропологията) е да формулира принципи, които организират света, в който живеем, но остават под повърхността. Дори в Америка бедните квартали са натоварени с несъразмерно количество замърсители и отпадък, а категорията на отпадъка и „мръсното“ служи за класифициране на населения и усилване на господстващите социални граници и неравенства (вж. автори, цит. в Петрова, 2020; Bullard, 1993). Един британски социален географ показва, че расиализацията на дадени човешки групи не зависи от цвета на кожата, а от разнообразен набор от характеристики, които се прилепват към тези групи, за да ги отделят от незабелязваните и „правилни“ по подразбиране тела на мнозинството – най-вече чрез усещането за тела, които са недисциплинирани и застрашаващи (Swanton, 2008, 2010). Асемблажът (наборът, комбинацията) от характеристики никога не е точно определен и се променя във времето, а цветът на кожата може да заема значимо място в него, но не е задължително. Нека си припомним, че има достатъчно „българи“ (т.е. членове на мнозинството) с тъмен цвят на кожата, но само в редки случаи това ги поставя под подозрение, че са от расиализираното малцинство. Често комбинацията от някакви други характеристики произвежда представата за „тъмни“ субекти – както ще видим в следващата точка.
За разлика от Щатите, в България главната расова фигура не е тази на чернокожите („негрите“), а на „циганите“. Символът на цвета на кожата и тук е от значение: „циганите“ са по-тъмни, „мургави“, но освен това те винаги са и по-„мръсни“.[11] Една от важните расиализиращи характеристики е свързването с отпадъка, той очертава граници: на националното, на престижното, срама и провала (Петрова, 2012). Най-окаяните населения навсякъде по света са обект на расиализиращи представи, които ги превръщат в не съвсем „белокожи“, независимо от фенотипа им – това се отнася и до групи, които работят със или по някакъв начин се свързват с боклука (Millar, 2020). За българското мнозинство онези, които се трудят изнасяйки неговия боклук от градския пейзаж, сякаш се сливат със самия боклук (Resnick, 2021). Но след края на социализма боклукът вече не е само на работното място. С установяването на неолибералните управленски логики из региона, расиализираните общности в много селища на Балканите и в Източна Европа се оказват със спрени или силно ограничени комунални услуги – и затрупани от боклук (Dunajeva and Kostka, 2022). Дунаева и Костка определят дискриминационното отношение на новите власти и нововъзникващите частни или общински комунални фирми като екологичен расизъм (environmental racism). Получава се затворен кръг: расиализацията черпи своята обосновка (от типа „там живеят пропаднали хора, за които нищо не може да се направи“) от видимостите, които сама поддържа.
Расиализацията подрежда телата в обществени йерархии, защото превръща социополитическите неравенства[12] в „естествени“ (Millar, 2020: 10). Тя обосновава дехуманизирането на групите, които са се оказали на дъното – тоест спомага да бъдат лишени от пълния статут на човешки същества и така ние, късметлиите, можем да успокоим съвестта си за твърде видимите несправедливости в света около нас, като прибягваме до вариации на тема „те така си живеят“, „това им е в природата“, „непоправими са!“ и дори „не заслужават никаква помощ“. Ако расата не е ясно разграничима биологична категория, а културен конструкт, то расиализацията е неспирната работа по неговото съграждане и поддържане актуален.
Образите на боклука в Столипиново – заедно с ред други расиализирани и расиализиращи характеристики, включително представи за недисциплинираност, престъпност, необразованост и прочие (вж. Пампоров, 2020: 56–58 по-общо за „гетата“ в България) – затвърждават мястото на жителите на квартала на дъното на българското общество и ги поставят в онази област, която е обозначена с фигурата на „циганите“ (Canut, 2019; Panchev, 2021: 104–106). Медиите в България, предвид липсата на анти-расистки консенсус в обществото и в държавната политика, са мощно средство за продуциране на тази расова фигура (Marinos, 2021). В следващата точка ще разгледам процеса на производство и циркулация на расиализрани образи на квартала, постиган чрез материалността на боклука и в комбинация с тази на журналистическите практики. Ще се спра на особеностите на човешкото възприятие, които правят такова филтриране – и в крайна сметка манипулиране – на „истината“ за Столипиново възможно.
Манипулации и медии
„Какво тук не е така? Къде виждате манипулация?“ – би казал всеки шофиращ край квартала пловдивчанин, изпратен за репортаж журналист, кметът. Боклукът действително е значимо присъствие, особено по краищата на квартала – по главните автомобилни артерии (ул. „Ландос“, ул. „Крайна“), описаното по-рано бивше игрище и други. Към тези крайни улици той се стича от града и от вътрешността на квартала, но точно по периферията се акумулира. А това са улиците, които вижда всеки случайно преминаващ жител на града.[13]
Те са и най-фотографираните от журналистите, но вече не по случайност. Най-драматичните гледки са съзнателно търсени и допълнително усилвани със сочни думички – за шоковата им стойност. Из онлайн медиите шестват регулярно снимките на няколкото блока по ул. „Крайна“, където сметищата са директно под балконите. Ако и това да са няколко процента от територията на квартала, те се превръщат в образ-символ на целия квартал, на обитателите му и въобще на малцинството. Снимките прескачат от една статия в друга и от една медия в друга, понякога години наред (Ил. 2). Разбира се, за по-амбициозните репортери и до днес сметищата из Столипиново могат да предоставят снимков материал, който да е актуален.
Ил. 2. Така изглежда типичната статия. Снимката, използвана в този конкретен случай, е правена от немски журналисти десет години по-рано за статия относно дискриминацията в България.[14] Скрийншот: публикация в сайта на в-к Марица от 9 август 2021 г.
За наистина вдъхновения репортер по-любими от снимките с „морета“ от боклук са снимките на деца, позиращи пред боклук, сред боклук или играещи с боклука. Няма да прилагам такива образи тук, заради престъпването на всякаква етика и човещина в използването на малки дечица като обекти на наслаждението – отвращение към малцинството,[15] което пловдивските медии се стремят да произвеждат. Отделни журналисти свалят напълно обичайната маска, че са дошли да отразяват „проблемите“ в тази част на Пловдив, и се отдават откровено на наслаждение над, в техните очи, пропадналото население тук. Една публикация от иначе смятания за сериозен пловдивски сайт „Под тепето“ ни дава илюстрация за това:
Бригада невръстни циганчета мина като семейство термити през руините, останали от бутнатите незаконни постройки по улица Крайна днес. Мургавите окаляни хлапета танцуваха кючек с тесли в ръцете си около камарите с боклуци. […] Къртеха се арматури, намираха се цели винкели. И страхотни изненади – тук таме някоя вафла или пакет макарони. […] Епса, опа, нареждаха малчуганите, кършейки майсторски тела в боклуците без музика дори. Дъвчеха хляб, баници и тутманици. […] Артисти, кво да ги правиш, коментираха детската игра възрастни роми.
Най-голям удар направи малко циганче, коeто скочи в калта и намери банкнота от два лева там, където до вчера се е намирал павилион за прахове за пране. Момченцето затанцува директно в калчока.
(Курсивът мой, „Циганчета събраха старото желязо от бутнатите незаконни постройки в Столипиново“, Под тепето, 25 април 2015 г.)[16]
Талантът на автора е несъмнен. Успява да сплете препратки към толкова много отрицателни образи на малцинството, леко, игриво, без пряко изразена злоба и агресия. Намеква и за човешката мизерия и бедност в общността, но в иронична, подигравателна светлина – децата са щастливи от намерен пакет макарони, „удар“ от два лева, естествения живот в калта и т.н. Чрез маркирането с курсив съм в състояние да посоча само местата, където сложното въздействие на текста може да бъде сведено до действието на конкретни думи и изрази. В един „български“ ум, думите в курсив горе моментално извикват образи, които имат богата история от предишни употреби (особено в подобни статии) и така носят вече развит товар от афекти (моментни чувства и усещания): кал, кючек, подяждащи термити…[17] Текстът прикрепва тези афекти към обитателите на квартала, а дори и към думата „Столипиново“. След ред такива репортажи вече самото име „Столипиново“ предава тези усещания към всичко, което бъде определено с него. Не е необходимо да казваш „тия мръсни цигани“, достатъчно е да кажеш „ония от Столипиново“.
Стар резултат в социологията е, че никога не възприемаме дадено изказване или картина самостоятелно – в ума ни то винаги се свързва с множество други изказвания и видени по-рано картини, включително с начините, по които картините са били интерпретирани. Така, господстващите в медиите тълкувания и образи заглушават „другите лица“ на квартала, ако и в кварталното пространство те да са статистически доминиращите. Натрупването на смислови връзки и внушения прави тези „различни“ гледки почти невидими, дори когато читателят (или минувачът!) попада на тях. Те са „слаби“ и нямат ефект върху въображението му, защото не си пасват с афектите, които вече са възпитани като очевидност относно Столипиново.
Нека се вгледаме в такова „друго“ предблоково пространство (Ил. 3). Поддържа се от самите живущи, малките купчинки боклук до стената на блока са резултат от замитането на разпиления снощен отпадък. Мокрите петна са от измиване на части от улицата малко преди момента на снимката. Измиването с вода е важно за живущите, за да се озапти прахта в условията на изначална липса на асфалт. А защо ли липсва асфалт? Въпреки че уличната покривка е в най-категорична степен отговорност на градоустройствените власти, за нея също не е трудно да бъде претълкувана като резултат от липсата на индивидуални отговорности у жителите, както това става относно битовия и индустриалния боклук в квартала. Ако и да си принуден да „свикваш“ (Resnick, 2021: 4) да живееш с калта, пак резултатът ще бъде възприет като „отличителна черта“ на твоята култура.
Ил. 3. Обичайните предблокови пространства в Столипиново. Неравни, без настилка, но чисти. Снимки: авторът, юли 2021 г., около 8 ч. сутринта.
Сега завъртам фотоапарата от обратната страна на блока, на чийто покрив съм застанал. Това е ул. „Възход“ (Ил. 4), една от по-главните улици, които разполагат с паважна настилка от едно време. В кадъра влиза и напречна „вътрешна“ уличка – от тези, където „техниката не може да влезе“, ако цитирам някое от регулярните изказвания на районния кмет, оправдаващи защо Столипиново „тъне в мръсотия“.[18] Състоянието на тази вътрешна уличка обаче е далеч по-добро от това на откритите пространства по ул. „Крайна“ и „Ландос“, където машините на ОП „Чистота“ имат колкото си искат достъп. Дори „проходимата“ ул. „Възход“ е идеално чиста, с изключение на акуратно подредената купчина боклук на ъгъла на двете улици (и няколко камъка поставени да запълват дупките на паважа). Мокрите следи от миене личат и тук, особено пред сергията за зарзават и къщата вдясно (където предстои да бъде наредена конкурентната сергия, от кашоните, които се виждат, прибрани край стената).
Ил. 4. Детайл от по-главна улица вътре в квартала, заедно с напречна „вътрешна“ уличка. Снимки: авторът, юли 2021 г., около 8 ч. сутринта.
Ил. 5. Вътрешни улици в гъсто застроената част на Столипиново, близък план. Настилката е поставяна самостоятелно от съседската общност. Снимки от медии: „Фотогалерия: По следите на учениците в „Столипиново““, Дневник, 17 септември 2017 г., .
Но тези „различни“ гледки рядко попадат в кадрите от Столипиново, а дори и да попаднат у отделни медии (Ил. 5), то стоят някак „срамежливо“, погледът не вниква в това, което се вижда на тях, хлъзга се нататък, към онези, които са му по-познати и се свързват по-успешно с натрупаната история от тълкувания. От значение също така е, че присъствието на боклук в една гледка не въздейства на възприятията ни изолирано, а е навързано с всички други расиализирани образи, някаква част от които продължават да присъстват и на най-„отбраните“ места в квартала. Така, липсата на боклук е „невидима“ край специфичната архитектура на самоделното застрояване, в по-хаотичното градско пространство, което такова застрояване създава, в присъствието на повече хора, които прекарват свободните си часове пред дома вместо пред телевизора в хола – ако щете, незабележима е в компанията на сателитните чинии.
Най-много заблуждава обаче уличната настилка – все пак калта и прахта, ако и да зависят от общината, а не от живеещите на място, също са „мръсотия“ за градските ни възприятия. Освен това, във взаимодействието си с времето и автомобилите, създават неравности – изронен бетон, чакъл, ями и бабуни, поставените за изравняване тухли и др. (пак Ил. 3) – а това са счупвания на идеала за контролираната от човека среда в града, които оставят впечатление за замърсеност. Дори там, където съседите инвестират собствени средства и сили, за да поддържат застлана улицата и прахта надалеч, в крайна сметка самоделният, неравен, хаотичен вид (пак Ил. 5) пречи на „вече подготвения“ ум да види идеалната чистота.
Да обобщя: потоците от журналистически материали, от изказвания на кметове и началници на ОП „Чистота“ и от коментари на обикновени пловдивчани си влияят безспирно, взаимно се насочват и усилват, докато се достигне нещо като резонанс на една честота. Онова говорене, което не трепти на същата чистота, вместо да усилва своите енергия и ефект, бързо започва да ги губи, когато излезе в откритото поле на публичността.[19]
Циркулацията от така резониращи образи възпитава обаче специфичен поглед към картините на сметища от квартала. А именно: боклукът е естествен за обитателите на Столипиново, част от тяхната природа, дори продължение на техните тела. По някакъв неясен начин извира от начина им на живот. Как иначе можем да си обясним ефективността на заглавия с абсурдни внушения, като „„Столипиново“ бълва по 100 тона боклук между блоковете за две седмици“ (Ил. 2)? У всеки здравомислещ читател те би трябвало да предизвикат ред въпроси (на тях ще търся отговори в последната точка).
Ще завърша тази точка с картината на млада пловдивска художничка. Тя дава плътност на дискутираните дотук понятия: расиализация, резонанс между образи в общественото съзнание, проникнатата от наслаждение–отвращение (в разнообразни пропорции) фантазия за малцинството като продължение на боклука. Картината “Trashland” (англ. – „Страна от боклук“ или „Страна на боклуците“), с размери 2,50 на 2,80 метра, е създадена от Мартина Вачева специално за участието на български автори в мащабната изложба „Обединено многообразие. Съвременно европейско изкуство“, показвана в Берлин, Москва и Париж („Diversity United. Contemporary European Art“, Stiftung für Kunst und Kultur, 2020–2022).[20] Тя се явява едно искрено изливане върху платното на множеството образи, съдържащи се в българския расистки поглед към малцинството. Художничката талантливо събира в една „гледка“ значителна част от набора взаимно активиращи се расиализирани характеристики, към които няколкократно препращах дотук, без да съумявам да ги опиша и систематизирам (Ил. 6). Многообразието на расовата фигура „цигани“ – такава каквато е в българското съзнание към началото на XXI в.[21]
Структуроопределящи за картината са планините от боклук и кафяво.
Ил. 6. Синтезиран асемблаж от расиализиращи характеристики: “Trashland” на Мартина Вачева, 2019 г., (детайл). Източник: Art Collection Telekom, https://www.art-collection-telekom.com/en/collection/trashland и Инстаграм-профилът на авторката.
Първа част виж тук
