Хамас. Терор или бунт
Текстът на доц. Димитър Камбуров е разширен вариант на неговата публична изява по време на инициираната от Маргиналия кръгла маса „Газа и Западният бряг: има ли хоризонт за спиране на войната и окупацията? А за решението „две държави?„
Вече две години Израел подлага на геноцид населението на Газа. През този период мантрата на правителствата в Европа и отвъд океана беше подкрепа за правото на Израел да се защити. Едва напоследък голям брой западни правителства признаха Държавата Палестина и открито заговориха за геноцид в Газа.
Тъй като България е признала Палестина в самия край на социализма, на днешните ни управници не се налага да се нагърбват с тежки решения като Франция и Великобритания, но поведението им доказва, че биха се скрили зад Германия и Италия в отказа си от признаване. Но не е само малодушното правителство: и без социология е ясно, че палестинската кауза не се ползва у нас с широка подкрепа. Шествието на 5 октомври беше симпатично и ентусиазирано, но несъизмеримо по численост с митингите в подкрепа на палестинската кауза в Италия или Франция. Разбира се, българите бяха колебливи и в солидарността си и към нападнатата Украйна, но един от фрапиращите парадокси е, че огромната част от интелигенцията в подкрепа на Украйна, намира някаква вътрешна логика в това да подкрепя и политиката на Израел, и съответно да търси паралели между Путин, КГБ и Хамас: невежественият коментар на Гари Каспаров в същата посока събра значителна подкрепа.
Поддръжниците на Израел, оправдаващи геноцида, или го отричат, или го омаловажават, или го признават като скръбно неизбежен, за да се приключи с Хамас, чиито членове са определяни като терористи, главорези, изнасилвачи и единствени виновници за съдбата на населението на Газа, превърнато в заложник, жив щит и безмерна, но неизбежна колатерална жертва в свещената война на Израел с “човешките животни” от Хамас. Впрочем и защитниците на палестинската кауза се чувстват морално задължени неотклонно и последователно да противопоставят народа на Газа на Хамас. Всяко говорене в защита на Газа минава през задължителното предварително трикратно отречение от Хамас като от самия дявол, преди да се пристъпи към правозащитния, емпатичния или хуманитарния аргумент в защита на народа – невинна жертва. Хамас следваше да бъде демонизиран и разграничен от едно население, страдащо както от израелската окупация, така и от терористичното си, дискредитиращо каузата на палестинското самоопределение лидерство в ръцете на Хамас. Събитията от 7 октомври 2023-та приемаме като акт на тероризъм, а Хамас – като терористична организация, осъдила народа на Газа на изтреблението, на което е подложен. Настояваме на диспропорционалния брой убити от едно невинно население, превърнато в изкупителна жертва заради издевателствата на терористите от Хамас. Важно ни е да преекспонираме невинната жертва, жените и децата, разрухата на Газа, глада, геноцида. Този подход е оправдан, милостта, съчувствието и емпатията печелят сърцата. Не забелязваме обаче как през преекспонирането на жертвата и през демонизирането и дехуманизирането на лидерството в Газа лишаваме палестинците от политическа и историческа субектност. По този начин си присвояваме дискурса на колонизатора и в случая се държим като subaltern, който не разполага с друг език, освен с този на потисника.
За мен въпросът е как да защитим палестинската кауза. Вместо да повтаряме мантрата за тероризма на Хамас и да противопоставяме народ на лидерство, следва най-после да осмислим случилото се на 7 октомври по-скоро като акт на легитимен бунт срещу наложената на Газа окупация, блокада, потисничество, изтребление и религиозно поругаване. Какъв обаче беше смисълът и преследваният ефект от това въоръжено нападение, което отне живота на 1200 души. Защо Хамас, която беше легитимна власт в Газа, предприе такова нападение, след като организацията е била наясно със степента на дехуманизация на самата себе си и на народа на Палестина. Лидерите на Хамас са знаели, че нападение над израелски селища с толкова много жертви и заложници не само ще предизвика диспропорционален ответ, но и ще дискредитира още повече международния имидж на Хамас, а и на палестинците в Газа, избрали една явно терористична организация, допълнително обезчовечаваща ги в очите на света.
Нека припомним събитията накратко.
Преди две години Хамас разкъса телените ограждения около Газа, нападна израелските постове и пропускателни пунктове и изби или плени израелските военни в тях. След пробива вòйни на Хамас ведно с такива от други формирования, последвани от свободни радикали, атакуваха израелски селища в близост до Газа. В ранните часове на 7 октомври беше нападнат и младежки музикален фестивал. В резултат бяха избити около 1200 израелски и чужди граждани и военни и бяха отвлечени и взети за заложници 251 души, цивилни и военни. В рамките на същия ден по време на отстъплението си към Газа палестинската страна губи около 500 души.
Според официалните данни, след 2007, когато е наложена пълната блокада на Газа, палестинската страна е загубила 2747 цивилни и 1206 бойци до 2023 и близо 70 000 цивилни през последните две години (липсва бройка за бойците след 2023). В същото време Израел е загубил 23-ма цивилни и 81 военни до 2023, а общо до днес 899 цивилни и 836 военни. Цифрите са красноречиви. Да забележим все пак, че броят на цивилните, загубили живота си на 7 октомври 2023, е 796, т.е. повече от три пъти по-малък от броя на цивилните жертви от палестинска страна между 2007-ма и до 7 октомври 2023. Заради тези 796 израелски цивилни, палестинците са платили с 80 пъти повече жертви.
В резултат на изборната победа на Хамас през 2006 и петдневната битка за Газа с Фатах, Израел установява пълна блокадата на Газа, предприета още през 1991-ва и затегната през 2005-та. В резултат на това Газа се намира под пълна окупация от 2007 година, а окупацията е официално призната като форма на война.[1] Тази окупация и блокада е обявена за незаконна от множество правозащитни организации и политици, тъй като налага колективно наказание и перманентна хуманитарна криза. Блокадата сама по себе си нарушава закона за окупацията, която от своя страна е акт на война. Множество правозащитни организации и политици от целия политически спектър са определяли окупацията и наложената икономическа, продоволствена, военна и административна блокада на Газа, практически отменяща правото на придвижване, като “затвор под небето”[2]. Повтаряният от Израел аргумент, насочен към гражданите на Газа – “Вие си избрахте Хамас, сега следва да понесете последствията” – се оценява като колективно наказание, което е незаконно. През 2006 Дов Вайсглас казва: “Това е като посещение при диетолог. Палестинците здравата ще отслабнат, но няма да умрат”.
Действията на Хамас от 7 октомври 2023-та са широко характеризирани като терористичен акт от голям мащаб, а организацията е обявена от няколко държави за терористична. Но в периода между 2007-ма и 2023-та Хамас е бил отговорен за мирния живот в Газа, той е осигурявал екзистенц-минимума на огромното население на Ивицата, като през последните две години преди 2023-та е дал знаци, че, за разлика от други групировки в Газа и на Западния бряг, е изоставил военната съпротива в опит да осигури известно отхлабване на блокадата и повече разрешителни за работа на жители от Газа в Израел. Вероятно става дума за камуфлаж, под който се е извършвала подготовката за 7 октомври. Интерпретирането на атаката от 7 октомври като терористичен акт е по-проблематично, отколкото изглежда. Ако една страна е под окупация и пълна блокада, ако народът ѝ е затворен в затвор под небето, то ръководството на тази страна има правото на въоръжена реакция, на бунт в опит да се отхвърли блокадата. В този смисъл въоръженото нападение над израелските постове и пропускателни пунктове е акт на законна самоотбрана срещу незаконната окупация.
Големият въпрос е с нападението, разрушаването, палежите и избиването на цивилни израелски и чужди граждани в селищата в близост до Газа. Този акт също може да се разглежда като ответ и възмездие за трикратно повечето палестински цивилни жертви в периода след наложената окупация. Остава проблемът с умишленото изтребление на 796 цивилни: Израел би възразил, че трикратно по-големият брой убити цивилни палестинци не отменя факта, че те са колатерални жертви в контекста на военна операция. В този смисъл умишленото изтребление на близо 800 израелски и чужди граждани съставлява престъпление в състава на терористичен акт.
Хамас твърди, че негови бойци не са отговорни за изтребването на цивилни и че последните са жертва на други военни формирования и на радикални палестинци, нахлули на израелска територия. Те били извършвали и изнасилванията, избиванията на родители пред очите на децата и на деца пред очите на родителите им, въобще на всички издевателства. Едва ли може да им се вярва.
Затова да поставим ребром въпроса: какво е целял Хамас, като е предприел този акт на изтребване на мирни израелски и чужди граждани? В продължение на 16 години палестинският проблем и частност проблемът с Газа беше изчезнал от световната политическа карта, от новините, от вниманието и ангажираността на народи и правителства. Газа беше под окупация, блокада и в затвор за 2 000 000 души при пълна липса на публичен интерес. Актът на Хамас беше революционен акт, който не целеше непосредствена отмяна на блокадата, окупацията и освобождаването от затвора, а привличане на вниманието на световната общественост към условията на съществуване в Газа. Тя следваше да се превърне в социален предмет, в проблемна точка за хората по света. Това не можеше да стане чрез оставането в рамките на чисто военна операция с военни човешки загуби. Екстремното, чудовищно изтребление на достатъчно много израелци щеше да предизвика онази ответна разправа, която да върне Газа в центъра на общественото внимание. Войната беше факт много преди 2007-ма и през целия период до 2023-та, но светът разбра за нея едва когато палестинци нахлуха в израелски селища и убиха 800 души от еврейски и други националности. Но не 800-те души бяха целта: те бяха спусъкът, стартиращ процеса, който да предизвика оня геноцид над населението на Газа, който на свой ред да принуди световната общност и политическите лидери да предприемат мерки, тъй щото да се тръгне по пътя на излизане от статуквото на последните десетилетия.
Смисълът на 7 октомври за Хамас бяха 70-те хиляди палестински жертви, които да провокират генерално решение на палестинско-израелския конфликт. Парадоксално, лидерите на Хамас трябваше да се вживеят във вменяваната им от десетилетия от израелските лидери роля на “човешки животни”, за да покажат на света, че Израелската държава третира населението на Газа именно като нехора, като “човешки животни” чрез акта на геноцид, за да може да се излезе от статуквото на окупационна война на Израел над Газа. Действията на Хамас бяха радикални, отблъскващи и непростими от гледна точка на цивилизацията ни, която постановява върховна ценност на човешкия живот. Но всеки бунт, всяка революция минават неизбежно пред фаворизиране на свободата пред живота.
За да разберем действията и логиката на Хамас, нека предприемем на пръв поглед една кощунствена за нас, българите, аналогия – между Хамас и действията му преди и на 7 октомври 2023-та, от една страна, и Гюргевския комитет и апостолските действия преди и след 20 април 1876та. Както е известно, след обесването на Левски и разбиването на вътрешната комитетска революционна организация, Каравелов и по-голямата част от емигрантските кръгове в Румъния са на мнение, че не е време за бунт, че условията за освобождение чрез революция достатъчно масова и мащабна, че да предизвика външна намеса и подкрепа, не са налице. Успехът в църковните борби и образователният и икономическият възход на нацията внушават, че еволюционните действия, чрез които да се издействат права и свободи в рамките на Османската империя, е по-разумният път. Въпреки успехите на босненско-херцеговинското въстание и заканите на сърби и черногорци към султана, Русия след поражението в Кримската война все още не е готова да предяви претенции за преначертаване на картата на Балканите, т.е. за нова война с Османската империя, която впрочем е в процес на модернизация.
Малцина са следовниците на Левски, между които и Ботев, които все още държат курс към въоръжена борба и “революция незабавна и отчаяна”. Но този “отчаян” момент е ключов. Вазов не е разбирал този отчаян момент и затова и отношението му към въстанието е на възторг около подготовката му и на униние и ирония спрямо самото въстание, което, по думите му, “не заслужаваше името си”. Но Вазов има проблем и със системната заблуда, разпространявана от апостолите, че ще бъде достатъчно и малко надигане, и Сърбия и Русия тутакси ще се притекат на помощ. За самите идеолози на въстанието обаче е било ясно какво предприемат и то няма общо с непосредственото освобождение. Целта е гарантирането на погром над достатъчно масово въстание, което да предизвика несъразмерен ответ. И преди, и по време на въстанието, пък и след него има свидетелства и изказвания отстрана на неговите водачи, че те, за разлика от Левски, не са вярвали в успеха на въоръжения бунт, нито даже в провокирането на непосредствена външна намеса. Онова, което са визирали лидери като Георги Бенковски и Цанко Дюстабанов, е въстанието не просто да провокира смъртта на водачите и на достатъчна част от участниците в него, но и да предизвика забележим несъразмерен ответ. И наистина, във въстанието се включват около 10 000 души, а жертвите са трикратно повече. Важно е в този смисъл да се подчертае изричното настояване на Бенковски, че още с избухването си въстанието следва да се “накървави”, т.е. да се убият достатъчен брой турци и цигани. Привидно неговият мотив е по този начин да няма път назад. Ала истинският мотив за накървяване на въстанието е по този начин да се гарантира оня несъразмерен ответ, който ще направи въстанието видимо не (само и толкова) като революционен акт, а като невинна жертва.
Сега нека подчертаем паралелите между това, което Хамас предприе и търсеният ефект от него, и онова, което предприемат българските апостоли през пролетта на 1876-та. И в двата случая става въпрос за комбинацията от историко-политическа субектност и невинна жертвеност. В България и в Газа в навечерието на април 1876 и октомври 2023 всичко е било спокойно. Българите са били извоювали църковна независимост, имали са училища, осигурявали са продоволствено Османската войска и са постигнали значителен икономически просперитет. Положението в Газа на 16-годишна пълна окупация и блокада е било далеч по-лошо, но Хамас е бил прекратил военните действия и реторика и се е занимавал с управлението и икономическото осигуряване на Газа, договаряйки по-голям брой разрешителни за работа на палестинци в Израел. Същевременно и в българското общество, и сред населението на Газа тече процес на радикализация, на решимост за бунт с цел отхвърляне на чуждото потисничество. Главният мотив на водачите на бунта е не толкова непосредственото освобождение със собствени сили, колкото възвръщането на политическа и историческа субектност, възстановената видимост за един свят, който е забравил и за българите под чужда власт, невключени в нито един мирен договор между Руската и Османската империя след многобройните им войни включително на Балканите през последния век, и за палестинците от Газа с непризнато представителство и практически забрава през последните две десетилетия. Възвръщането на видимостта и на историческото достойнство може да стане само през някакво екстремно одързостяване, каквото е бунтът, надигането срещу несъизмеримо по-силен враг с претенция за законно господство. Този акт на възстановена субектност обаче има шанс да успее единствено ако бъде сдвоен с несъразмерна жертва, с едно летално колективно наказание заради надигането, което да е толкова диспропорционално, дотам асиметрично, че най-после да бъде забелязано от външния свят. Затова изтребленията в Газа и в Батак се превръщат в лице, в символ и в автентичното събитие, засенчвайки бунта и заявената субектност. И Хамас, и гюргевските апостоли изразяват виждането по-скоро на радикализираната част от едно общество, мнозинството в което е загрижено по-скоро за оцеляването или добруването си. И Хамас, и водачите на въстанието предприемат своя бунт, въвличайки нищожна част от населението. И Хамас, и апостолите осъждат по този начин огромната част от населението на изтребление именно в ролята му на чиста жертва на възмездието.
Големият политически въпрос, който имат да решават и Хамас, и гюргевските апостоли, е как едновременно да излъчат палестинците, съответно българите, като политически и исторически субект, и как в същото време да ги представят като невинна жертва, т.е. като низвергнат, абджектиран обект. И Хамас, и апостолите решават успешно този проблем. Хамас разкъсва телените ограждения и излиза извън затвора, заявявайки волята и решимостта си чрез накървяването на своето въстание. Априлци отхвърлят петвековното “робство” и заявяват своята воля и готовност за свобода, като посягат върху живота на по правило невинни турци и цигани. Смисълът и на двата акта е именно заявяването на решителна и саможертвена воля за свобода при цялото съзнание за последствията и непропорционалния ответ. Но истинският смисъл и на двата акта е именно във функционализирането на противника в пределен изпълнител на бунтовно-жертвения акт: именно от позицията на несъизмеримо по-голямата си сила Господарят, османците, израелското правителство и военни са принудени от своите “роби” да се разправят с тях по такъв начин, че светът да види. И да реагира.
И Хамас, и апостолите са публично отречени след бунтовния им акт: Марко Балабанов и Драган Цанков, които обикалят европейските столици след въстанието, целенасочено го омаловажават, дискредитират организаторите му и изтъкват липсата на масовост.[3] В репортажите си Макгахан и в докладите си тристранната комисия, изпратена в България, също омаловажават въстанието и преекспонират жертвите.[4] Дори Вазов години по-късно е амбивалентен и по-скоро негативен към самото въстание, избирайки да прослави неговата подготовка. Всичко това е било част от стратегията по представянето на българския народ като като одързостил се исторически субект, комуто това достойнство е отнето чрез превръщането му в чиста и невинна жертва посредством изтреблението му като скот без право на живот. Стратегическата цел е хем народът да се представи като исторически и политически субект, готов за свобода, т.е. за самоуправление, хем същият този народ да се обяви за чиста жертва, изтребена в съвършенната ѝ беззащитност и смиреност.[5]
И апостолите, и Хамас са имали съзнание какво ги чака: публично поругаване и отрицание, обявяване за терористи, главорези и чудовища. Залогът е бил постигането на политическата и историческата им цел – промяната на статуквото и поставянето на българския и палестинския въпрос в центъра на световното обществено внимание. Актът и на Хамас, и на априлци е преднамерено и целенасочено самоубийствен и осъждащ на смърт несъразмерна част от мирното население. Но това е цената на евентуалната свобода. В случая с България, доминото се е подредило и България е постигнала своето Освобождение. Имаме на този етап основания поне да се надяваме, че същото ще се случи и с Газа, и с Палестина.
Само ако достатъчна част от българското общество осъзнае, че онова, което предприе Хамас, е активен акт на заявяване на политическа субектност, точно каквато е преследвало Априлското въстание, кима надежда да се променят публичните нагласи у нас.
И тук две думи за тероризма. От гледна точка на силния, на установилия господството си, тероризъм е всеки акт на съпротива на диспропорционално по-слабия. Тероризмът почива върху една абсурдна пропозиция: че несъизмеримо по-слабият няма право на съпротива срещу своя потисник, тъй като слабостта му го прави неадекватен да преговаря или да води война, и съответно го представя като несъвместим с принципите на политическото действие, т.е. поставя го в положение на дотам низш, че всеки негов акт е акт на неадекватна, неразумна, чудовищна, животинска и в последна сметка безчовечна, нечовешка съпротива на извънредно същество. По думите на Агамбен, това същество може да бъде убито, но не може да бъде съдено, тъй като е homo saccer, същество извънредно и изключително в смисъла на изключеност от редовете на човешката съизмеримост и нормалност. Тероризмът е начин съпротивляващите се потиснати да бъдат обявени за фанатици, луди, зверове, чудовища, всичко това вкупом. Но ключовият принцип на тероризма е асиметрията, несъвместимостта, несъизмеримостта като основание за това с терористите да не се преговаря, защото преговорите с тях биха ги легитимирали като нормални, разумни, равноправни същества, т.е. като хора.
Основната задача на теорията и съответно на реториката на тероризма е да постанови асиметрията между държавата, Запада, света, от една страна, и терористите като основание да се отнеме човешкото достойнство на онези, които се бунтуват, безумно отхвърляйки тази фундаментална асиметрия. Така те избират да напуснат полето на човешкото и съответно да се превърнат самоволно в Homo Saccer, т.е. в същества, подлежащи на избиване без съд и присъда. В този смисъл, обявяването на Хамас за терористи и на Левски и последователите му за атентатори, т.е. за терористи, има за цел да дискредитира борбата за свобода на несъразмерно по-слабия, чиято претенция да причини загуби на силния неизбежно провокира несъразмерен ответ. Успелите терористи постфактум се превръщат в борци за свобода: така е било в България, в Италия, в Ирландия, в Южна Африка, днес има надежда и за Палестина.
Всичко това е било калкулирано от Хамас. Организацията предприема акт на отхвърляне на окупацията, който е до такава степен екстремен и причиняващ смърт, че да провокира оня асиметричен ответ, който да направи невъзможно пренебрегването на ответното изтребление на населението на Газа. Това е оня принцип за накървавяне на въстанието, за който толкова настоява Бенковски. За Хамас е било важно да причини достатъчно много смърт, за да е сигурен, че от позицията на своя супремасизъм и дехуманизиране на другия израелската власт ще предприеме геноцид, който да не може да се пренебрегне.[6]
Днес, когато планът на Доналд Тръмп за спиране на войната в Газа е в ход, големият въпрос е дали Хамас наистина ще го приеме, т.е. ще се разоръжи и ще се откаже от претенции за властта. Подобен жест би бил самоубийствен, осъждащ го и преносно, и буквално на смърт. Но доколкото Хамас поначало предприе атаката на 7 октомври със самоубийствената презумпция за саможертва и масова жертва, която да направи невъзможно окупационното статукво на Газа, този летален изход би следвало да влиза в плановете му. По думите на Бенковски, целта на Хамас е изпълнена „и в сърцето на тирана той е отворил такава люта рана, която никога няма да зарасне“. Хамас би следвало да приеме участта си с надеждата, че световната общност няма да заспи отново и няма да позволи на Израел да продължи с политиката си не само на актуален геноцид, но и на обезправено потисничество на един народ, и да приеме решението за двете държави. Хамас, разбира се, има причини да се съмнява, че световната общност и политическият елит на Запада ще имат добрата воля да принудят Израел да допусне чуждо присъствие и управление на Газа и постепенното налагане на решението за двете държави.
Хамас е наясно, че самоубийствената му, саможертвената му борба, предвиждаща виктимизиране на огромна част от населението на Газа, може да се окаже напълно безпоследствена. Но това е последният му шанс да наложи своята визия за промяна и решение, т.е. да накара света и онези, които му дърпат конците, да довършат работата, която той започна. Тъй че следва да рискува с цялото съзнание, че може и собствената смърт, и тази на поне 70 000 палестинци да се окаже напразна. Без 7 октомври, следва да си даваме сметка, този шанс не би бил възможен. Днес има някаква надежда планът да се увенчае с успех. Ако успеем да проявим въображение и да мислим 7 октомври не през терористкото клише, а през перспективата на въоръженото въстание на един потиснат народ, ще можем да видим мисията и смисъла му: да стане невъзможно връщането назад и запазването на статуквото през саможертвата и жертвата – същото, което цели и Априлското въстание, и Великденското въстание в Ирландия. И двете успяват, защото провокират доминото, което довежда до освобождение на България и Ирландия.
Остава да видим дали това ще стане и сега, или пък фактът, че палестинците не са християни и са етнически и културно далечни на народите, чиито правителства решават, т.е. палестинците подлежат на много по-лесна дехуманизация, прокарвана от Израел чрез натиск и подкуп на правителства и медии, няма да доведе до демобилизирането на международната общност. Напълно е възможно след връщането на заложниците натискът над Израел да отслабне и да отхвърли десетилетното решение за двете държави. Надявам се все пак Хамас да доведе мисията си докрай, като приеме и преглътне края си. Точно както са постъпили Бенковски, Волов и Ботев.
И както не са постъпили Стамболов и Захари Стоянов, превръщайки се в строителите на съвременна България.
[1] Съгласно реферирания от множество институции анализ на правен департамент Хейстингс на Калифорнийския университет от 2009-та: Според международното обичайно право блокадата е акт на война.
[2] Жорж Бишара подчертава, че Израел е наложил блоката на Ивицата Газа не в отговор на насилствена атака, а на издигането на Хамас до изпълнителната власт в резултат на законните избори от 2006-та.
[3] Българските емисари из Европа са настоявали, че въстание на практика не е имало и че виновни са шепа нехранимайковци, които са полъгали неколцина заблудени души уж да се възбунтуват, но че истината е, че в резултат на тази “заешка тупурдия” турците са взели повод и са изклали огромно мирно население, нямащо нищо общо с някакво въстание, каквото всъщност не е имало.
[4] Британският, руският и американският представител в комисията, дошла през август 1876-та да види на място ситуацията след април и май 1876, свидетелстват или за изключителна диспропорционалност между въстанали и жертви, или за липсата на каквото и да е било въстание и за чисто изтребление на невинно, мирно и цивилно население.
[5] Изборът на Батак като пределен пример за случилото се през април и май 1876 е точно калкулиран, тъй като там ръководителите на въстанието насърчават населението да напусне вече обсаденото градче, но след като населението отказва да се вслуша, самите водачи напускат ведно със семествата си. Населението е приканено да предаде оръжието си с обещание нищо да не му се случи. То изпълнява изискването, след което е подложено на всички форми на унижение и изтребление, (впрочем от помаци, т.е. т наследници на помохамеданчени българи, но това не е било експлоатирано от тогавашните наблюдатели). Тъй че Батак в най-пълна степен отговаря на най-вървешния мит за продан – за предалото доброволно и никога невъставало християнско население, което е приело участта си с Христово смирение и едва ли не съучастие.
[6] Целта на Израел чрез масовото изтребление на цивилни палестинци да внуши на света, че палестинците всъщност не са хора, щом са подложени на такова поголовно унищожение. Както нацистите в Германия са свеждали евреите до мишки или насекоми, подлежащи на екстерминация, така самото масово изтребление на палестинци има парадоксалния ефект на тяхната дехуманизация. Мислим за достойнството на живите същества през това доколко подлежат на изтребление: отношението ни към растения, насекоми, дивите животни, домашни кучета и котки, “диваци” и “цивилизовани хора” е различно. Парадоксално, чрез геноцида, който предприема, израелското правителство се опита да вмени на човечеството собствената си визия за палестинците от Газа. Впрочем, огромната подкрепа за действията му у нас потвърждава успешността на абсурдната му, антихуманна стратегия.
*Димитър Камбуров е доцент по Теория на литературата в катедра „Теория на литературата”, съосновател на МП „Литературознание” към ФСлФ на СУ „Св. Климент Охридски”. Специализации в Оксфорд (2002), IWM-Виена (1998), Теория на културата в Сантиаго де Компостела (1998), Литература и философия в Университет Йоанина, Гърция, Джендър програма на CEU, Будапеща, гост-изследовател по програма „Фулбрайт” в UCI, California (2003-4). Лектор по български език, литература и култура в Департамент по езици и култури към Тринити колидж Дъблин (2014-2025), и в Университет по чужди езици, Пекин
