Убийствена рутина
Мисля за вас много, когато пиша за Израел тук в платформата Alphabet Soup. Колко добре познавате страната? Какво мога да споделя, какво трябва да обясня и какво просто няма да представлява интерес за 92% от читателите, които не живеят в Близкия изток?
Но вие не сте целевата аудитория за следващата част. Това е коментар, който публикувах в ежедневния израелски вестник Yediot Aharonot преди няколко дни. Мислех да пусна нещо напълно различно тази седмица в Soup – забавна история за мъж, който изобретил маслини, пълнени с маслини. Но когато вчера сутринта се събудих и чух новината за още седемдесет и три палестинци, убити в Газа, докато чакат хуманитарна помощ, които се присъединяват към десетките хиляди вече загинали палестински цивилни, осъзнах, че всъщност ви сервирам някаква много кисела супа.

Разхождайки се по улиците на Тел Авив, наблюдавам хората, които бързат наоколо с тревожни лица, и лесно забравям, че сме страна във война. Прелитащите над главите ни изтребители служат като случайни напомняния, но обикновено сме обезпокоени от нещо друго. Тръмп прави оптимистична прогноза за прекратяване на огъня между Израел и Хамас един ден, а на следващия ден си спомня за войната в Украйна. Тук в Израел нашето внимание скача между социологическо проучване, показващо, че над 80% от израелците искат незабавен край на войната, и финала на кулинарно риалити шоу в праймтайма по телевизията. Редовно сме изненадани от обявяването на още един убит войник. И сред тази камшична реалност има едно постоянно нещо.
Има дни, когато се вкопчваме в надеждата, че заложниците скоро ще се върнат у дома, и дни, когато не го правим. Има дни, когато войници умират, и дни, когато не умират. Има дни, когато коалицията на Нетаняху изглежда на ръба на колапс, и дни, когато усещаме, че това правителство ще ни тормози за цяла вечност. Но има една константа: почти всеки ден през последните четири месеца двойно или тройно число цивилни са били убити в Газа.
През вашите по-щастливи дни и по-тъжни такива; когато плакахте заради загинал войник и когато се смяхте на комедийно шоу по телевизията; когато отидохте на почивка в Гърция и когато останахте блокирани на летището, опитвайки се да се приберете; когато бяхте повикани за резервна служба и когато хванахте грип — на всеки от тези дни, само на два часа път с кола от входната ви врата, деца, мъже и жени умираха като „косвени жертви“.
Всяка вечер, когато лягате в леглото и затваряте очи, хора, които не познавате, недалеч от вас, поемат последния си дъх. Цяли семейства. Когато отворите очи сутрин, за да проверите телефона си, независимо дали четете, че израелска делегация заминава за Катар за преговори, или научавате за нова вътрешнополитическа криза — знайте, че дори преди да погледнете екрана, сте се събудили за още един ден, в който човешки същества ще умрат. Вашите съседи.
Тази смърт не разтърсва света. Тя не е представена в новините на Канал 12, няма истинско присъствие, едва се споменава. Но тя е постоянна, произволна, убийствена и не служи на никаква цел. Купищата тела от Газа расте ден след ден, отброява последните оставащи моменти от живота на заложниците, определя всички бъдещи съобщения за убити войници. И тя е тук, за да ни напомни за моралната пропаст, в която сме потънали. Пропаст, в която ежедневната смърт на десетки — стотици — човешки същества се е превърнала в рутинна практика.
Едгар Керет е израелски писател, майстор на късия разказ

