Украйна с теб сме!(3)
Фашизоидната руска посланичка Gauleiter Митрофанова, когато ни пуска заплашителни клипчета с разрушителни ракети, нека да си спомни, ако изобщо някога е прочела нещо по темата, че в България топло сме приемали бежанци от Русия след края на Първата световна война и по време на големите кланета, свързани с Октомврийската й революция. Спасявали сме с много грижа техния елит. Едва ли ще се трогне. Обучавана е за друго, да бъде гаулайтер.
Но и ние можем да отвърнем твърдо, щом така иска тя. Няма да обърнем и другата страна на лицето си за удар. Ще изпратим боеприпаси и доброволци! Ако трябва на ръце ще ги носим до Мариупол и Одеса.
Аз видях съвсем от близо децата от Украйна. Тяхната травма, благодарността им за храната, за шоколадовите яйца и други любими за тях сладкиши от мирното време, за банята с топла вода, за възможността да чуят бабушка по телефона… Разказват за дните в бомбоубежищата, затова, че техните приятели и съученици са останали там, вкопани в мазетата. Вкопчват се в моливите и блокчетата, за да рисуват болката си, изоставените домашни любимци. Търсят прегръдки, жадуват да бъдат погалени по главичките. Страдат за оставените в Украйна разрушени домове, за воюващите си бащи и вуйчовци, за непоклатимите баби, които отказват да напуснат родните си места и остават под обстрела, за да пазят семейните руини.
Как България прие бежанците от Русия през 1918-1920 г.
Имам някакви повърхностни знания за съдбата на бежанците от Русия след Голямата война и Октомврийската революция едва десетгодишна, запомнени от разказите на баба. Винаги съм се учудвала, че няма почти нищо в учебниците по история за участието на България в този катаклизъм, за нашето съпричастие в събития, които са доказали за пореден път, че българите могат да приемат бежанците, както трябва да се приемат с човещина хора, които бягат от война и от последвала кървава гражданска война. А доста от битките в Русия срещу болшевизма се водят с българско оръжие и муниции. Нашите националисти никога не се осмелиха да пропагандират, че към края на 1919 г. в армията на ген. Деникин срещу болшевиките се сражават 100 офицери и 15 000 войници българи от Бесарабия.
Има прекрасна книга от близо 600 страници на Цветана Кьосева, която разказва подробно за „Руската емиграция в България през 20-те и 50-те години на ХХ в.”[1]. Авторът разказва детайлно на базата на архиви, документи и книжнина за усилията на българските правителства, на Славянското дружество, на Светия синод, на БДЧК, на обществеността за приема на русите бежанци през периода 1919-1922 г., за тяхната адаптация и сетнешната им съдба.
Присъствието им в България започва с 5000 души руски военнопленници, разположени в пленнически лагери в София, Сливен, Ямбол и други градове. Нека не забравяме, че част от военнопленниците и бежанците са украинци.
За да не тежат на бюджета, Министерството на войната нарежда те да бъдат групирани в команди и разпратени в различни градове, за да работят във фабриките и да се прехранват. По този начин руските военнопленници вече се третират от българските власти като свободни руски граждани – емигранти…[2]
Към края на 1919 г. в помещенията на варненските казарми се открива етапен лагер за настаняване на военнопленници доброволци, които да заминат да се сражават в армията на ген. Деникин (сетне на барон Врангел). През 1920 г. Съглашението настанява в етапния лагер още около 1100 руски военнопленници от Марсилия, с което ситуацията там се усложнява допълнително и създава много проблеми за местните власти, тъй като и преди новодошлите издръжката на ден възлизала над 3000 лв.[3]
Варненската общественост проявява съчувствие и грижа към руските военни в лагера. Клонът на Славянското дружество в града ги снабдява с облекло, раздава тютюн, сапун и парични помощи, поема заплащането на храната за офицерите. Съпричастен е владиката на Варна митрополит Симеон. По негова инициатива още през юли 1919 г. в града се формира Благотворителен комитет в помощ на военнопленниците и на започналите да пристигат в града граждански руски и украински бежанци. До есента Комитетът успява да събере внушителни пожертвования, за да подпомогне 200 руски войници и 50 офицери като заплаща квартирите им, снабдява ги с храна…[4]
Знаменитият пълководец и генерал от инфантерията Александър Кутепов, командир в Деникинската и армията на барон Врангел, екскомендант на интернираните бели войски в Галлиполи, пристига в България, по-късно и във Велико Търново с армейска част през декември 1921 г. След Варна Кутепов се установява за известно време в старата българска столица Велико Търново, където убеждава своя хазяин, впоследствие и приятел, индустриалеца Христо Малиев през 1921 година да построи нова сграда на най-старата тъкачна фабрика в града и да организира безплатен стол за работници – такъв, какъвто Малиев със свои средства е направил още в първите месеци за пристигналите тогава белоемигранти.[5]
Външнополитическите маневри на правителството на Стамболийски са сложни, защото от една страна поддържат дипломатически отношения, изпращат оръжия и муниции на правителството на Деникин в Южна Русия, под контрола на френските представители в страната. От друга страна – започват дипломатически контакти и със Съветска Русия.
Още от есента на 1918 и през цялата 1919 г. военните неуспехи на Доброволческата армия изтласкват първите вълни на бежанци от Русия, които потеглят от Одеса, Севастопол, Новоросийск и през Цариград към България. Първата голяма група от 1000 души са предимно хора с висок социален статус. В началото на 1920 г. в България има 4 руски губернатори, 10 генерали, няколко сенатори, един адмирал и т.н. По-голямата част от тях след време реемигрират през Белград към Западна Европа.
Българите приемат със съчувствие бежанците, които пристигат на талази. Според Ц. Кьосева тази предварителна благоразположеност се дължи на първо място на убеждението, че в бедствие са потомците на освободителите на България. На второ място, в общественото съзнание доминира мисълта за вината на България към Русия, поради включването й в противниковия лагер по време на войната. Тя подчертава с курсив ироничния коментара на руския дипломатически представител в страната Александър Петряев (знаел е 16 езика), че в България „преобладава атмосферата на каещи се грешници”. Не мога да ви преразкажа всичките 600 страници на Цветана Кьосева – архивни единици, литература, много труд и написана впечатляващо. Само ще завърша преразказа с числата, че през лятото на 1922 г. у нас вече има над 36 000 руски граждански емигранти и бивши военни от Бялата армия.[6]
Интересното е, че управленската реакция е бърза и ги разпределят на територията на цялата страна, интегрират ги на пазара на труда, а децата в образователната система. Единствените, които на политическо ниво се обявяват срещу приема, грижата и интегрирането на руските бежанци са БКП (т.с.). Чрез своите депутати в Народното събрание или с извънпарламентарни акции, митинги и демонстрации, те правят обструкции на всички правителствени решения за устройването на бежанците. Мотивите им са, че са против настаняването на „контрареволюционерите”. Към 1924 г. в България има вече и 20 000 изстрадали или оцелели от „походите на смъртта” арменски бежанци. Чрез съдействието на Международната организация по труда при ОН, през периода 1925-1928 г. правителствата на Демократичния сговор успяват да осигурят реемиграцията на близо 9000 руски и арменски бежанци. Това са щастливците, които реемигрират. Има обаче 11 000 руски бежанци репатрирани до средата на 1923 г. със съдействието на правителството на Ал.Стамболийски, на местните земеделски и комунистически организации и заедно с мисиите на Съветския червен кръст и Совнарод. Финансирането е поето от Обществото на народите (ОН). Вероятно са попаднали директно в Сибир.
Като учен теренист винаги питам при изследователските пътувания местните хора имат ли спомен за руски заселници по техните места. Народната памет пази ползите: лекар, който ги е лекувал само срещу яйца и ракия, друг, който им е раздавал хинин, за да борят маларията, трети, който ги научил на думата „епидемия” и съответно как тя може да бъде ограничена чрез превенция. Запомнени са като странници, облечени необичайно и с безброй книги и картини. Това за лекарите и биолозите, които се заселили в България и скитали в началото по северното и южното Черноморие…
По повод първото предложение на тогавашния министър на народното просвещение Бакалов, направено през февруари 1920 г., което касае назначаването на 11 руски професори в различни факултети на Софийския университет, Ц. Кьосева цитира ярката защита на С.С. Бобчев (в следващото НС): „Медицинският факултет – заявява той, – без тия сили, които дойдоха, без тия професори…, почти не беше възможно да съществува. Ние трябваше да го закрием. Тези, които се явиха помежду нас, са славата на медицината и на Русия, някои от тях и в Европа”.[7] В страната започват да работят бежанци свещеници и преподаватели по теология, инженери, които приемат работа в мините Перник, най-малко 20 юристи са устроени в съдебното ведомство и в банките, лекари в болниците, а с особен успех се ползват професионалните артисти, архитектите също. Агрономи, ветеринарни лекари, лесничеи, инженери по водите и рибовъдството попълват дефицитите в Земеделското министерство, специалисти по железниците, пощите и телеграфите намират къде да приложат знанията и опита си.
Белоемигрантите създават мрежа от землячески училища и организации, като само тематичните сдружения към септември 1944 г. наброяват 26. Вписват се сравнително хармонично в социалния, културния и професионалния живот в България.
След 9 септември бялата емиграция се разделя идейно, но най-вече от страх. Част от белоемигрантите, които са свързани с Германия и нейните учреждения в страната, се изтеглят заедно с немските войски. Други, повлияни от политическия ентусиазъм, се записват доброволци в армията и участват във войната на България срещу хитлеристка Германия през 1944-1945 г.
Ц. Кьосева цитира спомен на известния руски емигрант княз Александър Ратиев, че при случайните срещи със съветските офицери и в приятелски разговори, дочували неясни предупреждения като „пазете се от тези, които ще дойдат след нас, от представителите на специалните служби и учреждения”.[8]
Лошото се случва. Още преди започване на преговорите в Москва по подписването на Съглашение за примирие, в България пристигат ужасяващите „Смерш”, което означава в превод „Смърт на шпионите” (специалните части на Съветската армия) и в страната започва истински „лов на вещици” сред руската емиграция.[9] Не са нужни повече думи.
Договорените рамки след примирието придават законен характер на репресивните мерки срещу белоемигрантите. Според чл.6-ти България се задължава да сътрудничи на Съюзната контролна комисия чрез българските органи на Дирекцията на народната милиция. Някои личности и семейства са репатрирани в Съветския съюз, а други от тях (около 800 късметлии) се озовават временно в ТВО (трудово възпитателни общежития) на територията на България.
Преди оттеглянето на съветските войски от България отдел „Б” на Държавна сигурност изготвя нова справка за ”състоянието на белогвардейското малцинство”. Изненадващо рекапитулацията показва, че към края на септември 1947 г. числеността на белогвардейците не само не е намаляла, а се е увеличила до 23 000 души.[10]
Към края на 1954 г. започват нови изпитания за белоемигрантите въпреки, че повече от половината вече са се регистрирали като съветски граждани. ДС засилва работата си във връзка с новото репатриране на представители на руското малцинство за работа в целинните земи в СССР. Този стрес и страх съм записала като интервюта с потомците на белоемигрантите в началото на 90-те. Така или иначе през 1955 и 1956 г. значителна част от белоемигрантите „заминават” за СССР и ДС вече не регистрира никакви сериозни „вражески” прояви сред тях.[11]
По време и след Октомврийската революция Русия преживява освен всичко друго и разрушителен демографски шок. Стотици хиляди представители на руския елит – интелигенти, дворяни, офицерство, казачество напускат страната. Особеното в случая е, че въпреки огромната диаспора, която се пръсва по Балканите, в Западна Европа и по света като цяло, руските учебници не отбелязват този исторически феномен, нито съдбата и сложната адаптация на своите сънародници в съответните страни. С диаспората интензивно се занимават различни репресивни съветски служби, но историографията мълчи, особено в учебниците по история. Няма и дума дори в университетските помагала.[12] Няма и в подготвения на български език учебник по История на Русия от Комисията на историците на Република България и Руската федерация, Фондация „Славяни”, Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, Руския център за международно научно и културно сътрудничество при правителството на Руската федерация (Росзарубежцентър) – Москва и Руския културно-информационен център – София.[13]
Добре, че ние сме живели и продължаваме да живеем с белоемигрантите и техните потомци, та знаем.
Статиите „Украйна с теб сме“ (1,2)може да прочетете тук и тук.
[1] Цветана Кьосева. Руската емиграция в България, IMIR, София, 2002
[2] Пак там, с.34
[3] Пак там, с.35
[4] Пак там, 35-36
[5] http://www.borbabg.com/?action=news&news=27975
[6] Пак там, с.24-94
[7] Пак там, с.53-54
[8] Пак там, с.382
[9] Пак там, с.384
[10] Цветана Кьосева. Българо-съветските отношения. Пропаганда и конюнктура (1944-1949). – В: Исторически преглед. 1999. №1-2р с.67-85
[11] Цветана Кьосева, Руската емиграция…, ibid., с.441
[12] Виж например: История России с древности до наших дней. Пособие для поступающих в вузы, Под редакцией М.Н. Зуева, Москва, „В,сшаь школа”, 1997
[13] А.С. Орлов, В.А.Георгиев, Н.Г. Георгиева, Т.А. Сивохина. История на Русия от най-древни времена до наши дни, учебник, КК Труд, София, 2002
