В България няма данни колко хора са без дом
Европейската федерация за борба с бездомничеството FEANTSA определя като бездомни всички, които спят на улицата, намират се в приюти, живеят в несигурна ситуация (заплаха от изгонване или домашно насилие) или живеят в неадекватни жилищни условия като коли, каравани, неформални постройки и пренаселени жилища.
По тези критерии в България една огромна част от населението е бездомно – както ромите в нерегулираните жилища в махалите, така и хората на улицата, както и всички жени, жертви на домашно насилие, които не могат да напуснат единственото си жилище.
Eдна от причините проблемът в България да не е още по-сериозен е фактът, че преди 1989 г. жилищната политика в държавата се е стремила да осигури дом на всеки. Това започва да се променя през последните години и от нива над 95% вече сме на 85%, въпреки че това остава далеч пред страните от Западна Европа. Разликата с тях обаче е, че те разполагат с жилищни политики, които осигуряват покрив, когато пазарът не успява, докато в България такива не съществуват или са закърнели.
Единственото, с което разполагаме днес, са общински жилища, от една страна, и центрове за временно настаняване. Това прави от общините основни играчи в жилищната политика. Те обаче не получават подкрепа от държавата за поддръжка освен делегирания бюджет, покриващ минимални разходи за функциониране на центровете.
В резултат общинските жилища са изчезващ вид, тъй като масово общините ги разпродават, и то на ниски цени. Ако през 1989 г. броят им наброява 120 000 в София, то днес те са под 7500. Наскоро Столичният общински съвет реши да продаде още 1500. Чакащите за жилище са над 10 000. Подобна е картинката и в други градове в страната или поне в тези, където изобщо има общински жилища.
Съществуващите центрове за временно настаняване, които попълват дупките от недостатъчното общински жилища – също. Общият брой на местата в цялата страна е 667, като 510 от тях са концентрирани в столицата. Макар центровете да предоставят временен подслон между 3 и 6 месеца, настанените понякога престояват там с години поради липса на друго решение.
Такъв е случаят на Миглена (името е променено), която е израснала в най-големия център „Св. Димитър“ в „Люлин“. Там прекарва 11 години в двустаен апартамент заедно с многочленното си семейство, което плаща наем всеки месец, защото настаняването в центъра не е безплатно. От 4 години чака да получи апартамент в центъра за себе си и двете си малолетни деца, а междувременно понякога спи в празните стаи, които дори нямат врати и прозорци, но друг вариант засега няма. В началото на януари се очаква част от хората да бъдат изкарани и настанени незнайно къде.
