Великата малка милост, великата малка благодат
Не съм поклонник на стила Сорентино, намирам го за откровено маниеристичен, но е безспорно Стил в епоха на мишмаш продуктово позициониране. Маниеризмът му е спрямо пълнокръвния ренесанс на великото италианско кино от Де Сика до Бертолучи.
Но как след Великото кино да има нещо друго и повече от Маниера?
В случая на „Помилването“ маниерата е добре обоснована и прекрасно на място: става дума за иконичен стар президент на Републиката пред пенсия. Маниерната мудност е идеално на място.
Аз без друго съм фен НЕ на „Великата красота“, а на „Младост“. Е, в „Помилването“ е идеалната старост на един голям юрист, съдия, авторитет по наказателно право с над двехилядистраничен магнум опус, станал мъдър и обичан президент.
***
Президентът се усмихва и крещи цифром и словом 2-3 пъти, от които крещи само веднъж. През останалото време той „има нужда от повече време за размисъл“. Благодатен персонаж и повод за мудна статичност и емблематични кадри, в които главен протагонист е великата красота на ландшафтите, архитектурата, интериорите, мъжките контета и женската сила на най-красивата страна.
Апропо, за комично-свръхсериозната „нужда от повече време за размисъл“: много силна реплика на Стара Европа към волунтаристичния хиперактивизъм ала Тръмп, в която изведнъж – о, Боже – бюрокрацията се оказва последната спирачка пред катастрофалната перхидролена глупост, пред катастрофата на глупостта.
Бюрокрацията като „защита срещу глупака“, алчния стар глупак Берлускони, например. До какво доживяхме, бюрокрацията, олицетворена, разбира се, във възможно най-красивата си квазиримска форма, като последна foolproof инстанция.
***
Интрото на филма е буквално в небето, в небесното нищо, пресечено за миг от ескадрила изтребители с реактивни следи в цветовете на италианския трикольор. После камерата слиза върху президентския дворец, в чиито интериори ще се развива по-голямата част от действието.
Ако имаше динамизъм, това интро щеше да е великият монтаж в „Битка в небето“ на Карлос Рейгадас, редуващ вдигането на мексиканския флаг и хиперреалистично фелацио. Не е, но и няма как да е, „Двадесети век“ на Бертолучи е праистория, макар че съм го гледал на 16 в тогавашното кино „Левски“.
***
Концептуално и исторически принудителната статика е взривявана периодично от страхотни гегове: поройният дъжд, излял се над вътрешния двор на президентския дворец при прием на чужд държавен глава; папата негър с расти и обеци, каращ веспа; изневярата на покойната съпруга на президента, която се оказва – без травматично търсената фигура на мъжа любовник – лесбийска.
Мудната статика пасва като ръкавица и на мотива на вечната гарсиямаркесова любов на протагониста към покойната му съпруга. Преди да помилва – да упражни юридическото си право на милост – старият президент трябва да прояви милост към самия себе си. Към собственото си минало, към изневярата, към юридическото търсене на истината.
***
Така получаваме след „Великата красота“ и „Младост“ една велика милост, прерастваща във великата благодат на една лекота, буквализирана в орбитална безтегловност около туй що движи нашто слънце и звездите. И в задължителна за класическото италианско кино сцена на съвместно ядене, тайна вечеря, минималистично сведена до сърбането на супа на експрезидента и приятелката му, с която – милостиво – се предполага, че му е изневерила преди 40 години Аурора, неговата покойна съпруга.
Великата милост и благодат е това, този кухненски минимализъм.
La Grande Piccola Dolce Grazia.
ПП. Ключова тема в „Помилването“ е закон за евтаназията, който протагонистът католик в крайна сметка подписва. Исках да пиша за това, но няма. Великата милост и благодат е, освен всичко друго, да оставиш в крайна сметка смъртоносно неразрешимото в крайна сметка суспендирано.
Не dolce far niente обаче, а foolproof. Юридически и физически – висящо в милостта.
Paolo Sorrentino, La Grazia е италиански драматичен филм от 2025 г., написан и режисиран от Паоло Сорентино. В него участват Тони Сервило, Анна Ферцети и Масимо Вентуриело. Филмът е един от безспорните фаворити на публиката за изминалата година, филмът откри триумфално кинофестивала във Венеция и беше удостоен със седем награди.
