Виновни сме и ние, протестиращите
Днес 40-50годишните българи сме отново на протести. Ентусиазирани, решителни, обладани от спомени за ранната ни младост, когато кариерата ни на вечно протестиращи започна с пламенната отдаденост на каузата да изградим ново, нетоталитарно общество, интегрирано в големите пазарни структури на световния свободен пазар. От една страна. От друга, да живеем в държава, където се съблюдава върховенството на закона и спазване на основните човешки права, като правото на живот, на безпрепятствено придвижване, правото на изразяване и изповядване на политически и религиозни възгледи и не на последно място, правото на независимо гласуване като върховен гарант за наличието и осъществяването на демокрация.
Добре е, преди отново да се присъединим към новобранците, които получиха бойното си кръщение, поведени от безусловното и абсолютно справедливо желание младите медици да получават достойно възнаграждение, ако изберат да останат в България, както им бе вменено като отговорност преди три години, да се запитаме за какво точно протестираме с оглед на миналото ни.
През 89-та протестирахме срещу тоталитарен режим, защото ни беше отнел основното ни право на съществуване като свободни граждани и ни бе обрекъл на социално, политическо и икономическо вегетиране в свят, който в логиката на пълното възстановяване след Втората световна война, нямаше как да позволи безкрайността на Студената война и животът на командно дишане на СССР и СИВ. Протестите ни успяха и спомогнаха процес, който, започнал извън нас, но без подкрепата ни, нямаше да бъде завършен. Заживяхме в условията на нов ред, в който правилата и спазването им зависеха от нас. Беше трудно – бързо видяхме, че не сме готови за подобна огромна отговорност, мащабност и експертиза. Борехме се със старото, без особен инструментариум за новото. Демократичните ни политици скоро показаха онова, което важеше за всички нас, избирателите им: все още живи връзки с миналото, недостатъчно добре изградена система от морални стойности, уклон към порочни практики, под влияние на различни групировки, лутане кое е правилното поведение в подобно разделно време.
Дойде 97-ма. Вече тийнейджъри – днешните 40-годишни и студенти – днешните 50-годишни, изпитвахме на собствен гръб ефекта от сблъсъка на миналото и настоящето и той не беше в наша полза. Мутри, стари комунисти, решени на всичко, за да оцелеят, млади демократи, чудещи се кое да изберат: политическите конфликти помежду си или икономическото развитие на страната ни. Резултатът: бедност, безработица, глад, студ, водна криза. В реални измерения, случващи се тук и сега. Борехме се да оцелеем и да имаме някакво бъдеще, в което да се погрижим за родителите ни, които изнесоха на гърба си жестоката икономическа криза, довела до въвеждането на Валутния борд.
После дойде ред на времето на Иван Костов. С всичките му възходи и падения, това бе периодът, в който България влезе в истинската икономическа игра. За да напълни държавната хазна, Костов въведе високи данъци и такси върху малцината, които можеха да си ги позволят. Вързахме някак гащите, окопитихме се и поехме по пътя към Европа и света. Нямаше протести. Ние си избрахме за премиер Иван Костов, ние си платихме политиката му, ние си бяхме отговорни за живота си. С всички недоволни, страдащи и мразещи. С лустрацията, която така и не направихме, с декомунизацията, която така и не завършихме.
Дойде времето и на големите ни постижения: за пръв път ни посети американски президент. От незабележима посткомунистическа точка, някъде там между Русия и западна Европа, се превърнахме в дестинация с ясен профил, устремен към НАТО. Тръгнахме по дълъг външнополитически път, който с помощта на различни демократично избрани правителства и политици, успяхме да извървим. Демокрацията ни креташе, но я имаше. Икономическата ни стабилност вече започваше да се усеща, но политическият мир бе далеч. Пет години след Жанвиденовата зима сменихме за цели два мандата космополитен и пропит с идеите и целите на демокрацията президент Петър Стоянов, докарал в България Бил Клинтън, с постсоциалистически реликт Георги Първанов, който не успя да навреди фатално на търсенето на евро-атлантическата ни същност.
Избраните от нас, протестиращите, демократични сили продължаваха да водят трудно, но стабилно съществуване. Консолидирането им бе непостижима цел, но все пак ги имаше: с лица, политики, осезателно присъствие. Можехме да продължим с тях по нелекия път на пазарната икономика, приватизацията, грешките и жертвите, които правехме в името на това никога повече да не връщаме Русия в живота си. Успявахме. Раждаемостта започна да се покачва, пътувахме като бесни, бъдещето някак бе по-ясно, макар и пълно с предизвикателства. С цената на много труд можехме да продължим започнатото и то да достигне до сценарий, който да не определяме като посредствен провал. Но дойде монархът с гвардията си от неистово млади, амбициозни и можещи мъже и жени, и ни обеща бърз успех за 800 дни. И ние, тези, протестиращите, умните и образованите, му повярвахме. С един вот запокитихме в ролята на опозиция демократичните сили, които вече имаха достатъчен опит, натрупан с цената на всичките си грешни стъпки, да се развият в модерни политици и да спрат вътрешнопартийното си разделение.
Монархът и младежите му бяха кратка и горестна любов, която ни остави множество дългосрочни проблеми във вътрешнополитически план, но две абсолютни, макар и не особено заслужени и оценени постижения във външнополитически: приемането на България в НАТО и ЕС. Двете стъпки, които ни дадоха шанса да се разделим окончателно с руското влияние и интереси и да превърнем държавата си в адекватен член на евроатлантическата общност. Но не стана. Не се зарадвахме достатъчно на това, което получихме. Продължихме да се занимаваме с вътрешнополитически конфликти. Появи се спонсорирана от Путин крайно дясна партия, бившите комунисти несломимо подкрепяха безсмъртното БСП, НДСВ се провали и рязко загуби интерес към политиката, като го прехвърли към имотите и кариерното развитие. В политическото пространство се появи огромен луфт, който трябваше да бъде запълнен от който иска и успее. Сори, но това беше ГЕРБ. Като непохватна, тромава, неталантлива балерина, която, въпреки недостатъците и некадърността си, е решена да остане на сцената. И успява заради постоянството си, хитростта и находчивостта си, много умно маскирани с привидна глупост и простота.
Уважаеми протестиращи, нека бъдем честни пред децата си и да им признаем, че ние и нашите родители сме основните виновници за днешното статукво. Ние и нашето несправяне с миналото, неясните ни политически избори и колебания в европейските демократични ценности и права на човека, допуснахме те да бъдат отстоявани от партия, чийто основател и дългогодишен председател бе достатъчно далновиден да положи генезиса си във филиацията с ЕНП. Ние сме тези, срещу, които трябва да протестираме, защото Бойко Борисов затвърди властта си не с нашата сляпа любов, а заради страха ни държавата да не фалира под председателството на Сергей Станишев и престъпната му партия, отново избрани с демократични избори. С други думи, от нас и семействата ни.
В контекста на тази ретроспекция, ползвайки платформата на една абсолютно свободна и независима правозащитна медия, искам ясно да заявя, че ще искам лична отговорност на всички възрастни лица и говорители на днешните, поредни протести, които, обладани от енергията на вечната си праведност и безгрешност осигуряват политическа подкрепа и проявяват толерантност към президент, който парадира с проруската си политика, изпитва референдумни съмнения за приемането на еврото, прикрива омразата и посредствеността си с грижа за народа. Човекът, който предвид сложната геополитическа ситуация иска да върне България в изходната позиция от преди 36 години и броени дни преди приемането на европейската валута тънко плете личната си кошница.
Като избирател и родител обаче, още по-голяма отговорност ще търся от протестиращите, които, обзети от справедлива критика към несмасления бюджет на днешните управляващи (пак свободно избрани от истински хора, въпреки вероятните злоупотреби), подемат вълната, завихрена от онези, които преди пет години, отново след поредните грандиозни протести, получиха звездния шанс да влязат в политиката и да променят нещата. Въпросът, за който шумно оглушаваме днес, е защо не търсим отговорност от ПП, ДБ, ИТН и т.н., които гръмко загубиха на поредните избори, като преди това не само, че не оправиха положението, а необратимо го влошиха, като натвориха множество проблеми и нарушения, и да: лично бетонираха статуквото на ГЕРБ и Делян Пеевски и продължават да дават свобода на съществуване, вреда и право на протест на Възраждане, Меч и Величие.
Накратко, часове преди поредните протести на млади и стари, моля вторите да признаят пред себе си, че само с протести не се живее, нито се постига промяна. Бъдете така добри, ако успеете да свалите, точно преди приемането на еврото, правителството, част от чиито членове спомогнаха влизането на България в Еврозоната и Шенген, да сте подготвили онези нови лица на експертността и моралността, които с вълшебна пръчица да изтръгнат не само корупцията, но и личната ни склонност да я поддържаме, както и да ни помогнат повече да не правим глупави и грешни избори, от които очевидно не ни е срам.
И не, не съм от ГЕРБ. Нито от ДПС „Ново начало“. Нито от масовостта на колективния глас.
Моят избор са Никола Рахнев, Лазар Радков, Николай Попов и всички като тях.
Марта Методиева е доктор по теория и история на културата, преподавател по латински и английски в СУ „Климент Охридски“ и образователна школа „I-Study“
