Войната на пътя се води първо в нас самите
Една седмица след смъртта на Явор и Ани не мога да спра да мисля за тези непознати млади хора, които можеха да са моите деца. Нито за Адриан, който можеше да е моето момче. Всеки ден се качвам със свито сърце в хубавата си кола и войната започва – с останалите шофьори, но и с мен самата. Воювам с лошите си навици на шофьор; с потенциалните грешки и нарушения, които ще допусна; с времето, което все не ми стига; с огромното напрежение, което изпитвам, докато стигна, когато и където трябва; с неумолимо притискащата ме умора, когато се връщам вкъщи след работния ден; с липсата на вяра в себе си, че ще успея да предвидя всички възможни ситуации, в които ще изпадна и с които ще трябва да се справя без да нараня някого, включително и себе си; с постоянното доказване пред мъжете, че жените не непременно са лоши и загубени шофьори; с огромното недоумение защо ми бибиткат, когато карам по-бавно в опит да спазвам ограничението за скоростта или просто за да паркирам; с огромната тъга от гледката на възрастни жени, които притичват по пешеходната пътека, виждайки, че съм спряла, за да минат; с ужаса от пешеходци, които изведнъж решават да пресекат на произволно място и то загледани в обратна на движението посока. Очевидно сред многобройните ми страхове не присъства този от полицаи: те никога не ми обръщат внимание. Явно в очите им не съм представляващ опасност шофьор. Тъй като не пия и не взимам наркотици, дори да ме спрат, нищо няма да открият, защото нямат дрегер за страх, безпокойство, огромно напрежение и други крайни психически състояния.
В един от изминалите дни, подобен на предишните като него, понесла се към работата ми, изведнъж вместо всички изброени емоции, усетих и прилив на радост и удоволствие от шофирането. Не валеше, движението не беше натоварено, стигах навреме, където се бях запътила, пътят не беше в ремонт, от радиото струеше вдъхновяваща сесия електронна музика. Усетих как ускорявам колата и колко хубаво е усещането, че точно в този момент аз контролирам ситуацията, а не тя мен. Натисках педала и съзнавах, че нямам особени задръжки да спра да го правя. Тогава си представих, че не съм майка на три деца, дъщеря на родителите си, човек, свързан и отговорен пред общността, в която живее; че съм си просто аз със себе си и за себе си и се чувствам прекрасно. В този момент намалих скоростта. Ясно разбрах как вероятно се е чувствал младият убиец, който без алкохол или наркотици в кръвта си, успя за секунди да съсипе три живота и три семейства. Карал е екзалтирано колата си и нищо не е можело да го спре.
Това ми е дефиницията за млад шофьор – не толкова онзи, който още не може да контролира и управлява добре моторното превозно средство, което е яхнал, защото и много шофьори с опит постоянно предизвикват ПТП-та, а този, който не вижда защо да спре или поне да намали скоростта; който не живее със съзнанието, че нечие друго съществуване зависи от него и все още не е свързан в система от различни отговорности към живота, семейството си или просто към света. Личност, която поради възрастта си, е заета само със собствените си емоции, проблеми, въжделения. Или просто с желанието да й е гот.
Спомням си спор между един познат и втората майка на 15-годишния му син. Мъжът казваше, че момчето трябва да се учи да кара още отсега, преди дори да е навършил преломните за САЩ 16 години. Сякаш подтекстът беше, че това си е част от превръщането на момчето в мъж. Някаква съвременна моторизирана инициация. Поради тази причина човекът не само учеше детето да кара на тази възраст, а и го пускаше да шофира само на междуградски път. Явно този факт беше прелял чашата за доведената майка и тя, по професия психолог, се опитваше да обясни на партньора си защо е абсолютно нередно и недопустимо това, което прави с момчето. Не мисля, че в дългосрочен план жената щеше да спечели спора, въпреки че към момента се присъединих разпалено в нейна защита; когато един баща е убеден в правотата си, никой не може да я подлага на съмнение. Човекът явно не разбираше, че макар в очите му синът му да е физически и умствено зрял, за да подкара кола, крехката му възраст предполага тежки дефицити в етическото съзряване, стабилност и поведение на детето на пътя. Но тъй като това не се учи никъде – нито в училище, нито на шофьорските курсове – явно за родителя не беше чак такъв проблем.
А всъщност това е Проблемът при младите шофьори. Ако си рецидивистът Георги Семерджиев, си вече завършен престъпник на колела. Отделна нечовешка категория, в която не влизат убийците на Милен Цветков, Явор, Ани и много други, чиито живот е бил отнет от деца, а повечето от тях също са били такива. Хора, които макар и пълнолетни, все още не са зрели възрастни и са обект на грижата на родителите си. Следователно решението на Проблема е очевиден и се крие именно у тях. От тях зависи дали ден след като един непознат 18-годишен уби двама 20-годишни, те няма да подарят за пълнолетието на собствения си син нова, свръх бърза кола, с която той още на другия ден се блъсва, по случайност в дирек, а не в човек.
Но нещата не са така прости. Как, ако си млад шофьор, да превърнеш етиката на пътя в своя ценност, ако нямаш пример за това у собствените си родители и в останалите шофьори „ветерани“. Когато виждаш, че е въпрос на оцеляване и самодоказване да направиш най-бързата, хитра и ловка маневра така, че да не отнесеш псувнята и агресията на някой бабаит в тежкарска кола. Всички участници в движението играем тази игра на нерви, докато най-неопитният от нас не извърши престъпление, за което всички сме допринесли. Оказва се, че дефицитът на хуманност и етичност не е възрастово обусловен, а повсеместен. А и как да не е, след като приложната етика не се преподава и проповядва. В секуларизираните общества всеки я разбира както си прецени; тя не следва общи закони и правила; не е основана на страхопочитание към някой по-висш от грешния и несъвършен човек; въпрос на избор, а не на задължение е. Ако ценността на живота не се мери със свещеността на онова, което го е породило, тогава как да се разбира стойността му. Как е можело да убедиш един самотен, нещастен, объркан, незрял, уплашен и наранен човек, че съществуването му е най-големият дар и откровение?!
Ако си говорил с него от възможно най-ранна възраст и възможно най-често за правата, задълженията и мястото му в този свят. Все едно дали си го правил като негов родител, учител, кръстник, настойник или приятел. Целта ти е трябвало да превърнеш етиката от теория, в практика. Да я извадиш като термин от учебниците по философия и да я съживиш в ежедневни действителни ситуации. Слушането на проповеди в църквата също е можело да бъде от голяма подкрепа в разговорите. Огромна част от проблема е, че то изкушава малцина и не само поради секуларизма и атеизма, но и поради липсата на общ език и загубената връзка между свещенослужител и мирянин. За съжаление, макар и Адриан Антонов все пак да е имал своя пастор и близък духовен наставник в лицето на отец Павел Игнатов, не е било достатъчно, за да успее сам да си сложи юзди на състоянието, което го е обзело. Не е успял да изпита страхопочитание и боязън пред нищо. Дори пред смъртта.
Какво ни остава тогава? Да продължим да протестираме срещу държавата при всяка трагедия, за която и самите ние имаме огромна вина и отговорност, или да търсим някакво спасение?! Разбира се второто. Но къде? Отново там, където все се връщаме, за да се опитаме да разрешим повечето проблеми на настоящето. В училище. Само то може да осигури среда, в която да се четат, изучават и обсъждат различни текстове, които, въпреки че няма да бъдат от някое от свещените писания, също могат да имат силата да променят, подреждат и подпомагат лутащата се личност в търсенето на място на сцената на живота.
Един съвършен вариант са отрезвяващите разговори на Марк Аврелий* с него самия, поместени в книгата му „Към себе си“. Когато се говори за него, се използват тежки понятия като император, философ-стоик, умел политик и стратег, мащабен управник, чийто наследник е мащабен провал. Но, когато се четат думите му, читателят им среща жив и пулсиращ човек, който съзнава своята ограниченост, заблуденост и огромен дълг към себе си и обществото:
От теб зависи да покажеш на заблудения грешката му. Защото всеки сгрешил е блуждаещ, който е загубил пътя си. Но на теб как ти е навредено? Ще видиш, че никой, срещу когото си се настроил, не ти е сторил нищо, което да наруши способността ти да мислиш; злото и щетата върху теб съществуват само в съзнанието ти.
*
Клон, отсечен от съседен клон, е отрязан от цялото дърво. Така човек, отделен от друг човек, е откъснат от връзката си с цялото човечество. Но, докато клонът е отсечен от друг човек, то човек сам се отделя от своя ближен с омразата си или като му обръща гръб. Не осъзнава обаче, че така се е откъснал от цялата общност на съгражданите си. Но помни дара от Зевс, който е установил закона за общността, затова можем отново да се сраснем с клона на ближния и да запазим ненакърнеността на целостта. Но, ако такова разделяне се прави често, е все по-трудно отделената част да се връща в първичното си състояние.
*
Забравяш и че умът на всеки е богът в него и произтича от него; също и че нищо не принадлежи напълно на човека, а, че детето му, тялото му и самата му душа идват от бога; че всичко е само представа за него; че всеки живее само в настоящия момент и само него губи.
*
Ако някой ме попита: „Къде си виждал боговете или как си разбрал, че съществуват, та толкова ги почиташ?“, ще отговоря: „Първо, те са видими дори за очите, ако погледнем звездите. Освен това не съм виждал дори собствената си душа, а я почитам. Сигурен съм, че боговете съществуват и се прекланям пред непресекващите доказателства за съществуването им.“
*Марк Аврелий е римски император, запомнен най-вече със своите философски записки. Последавател е на стоицизма, за която философията подобява на живо същество, логиката са костите му, етиката – неговите мускули, а физиката е душата му.
