Всички онези неща, които ни стигат

„Слушай, искам да си почиваш“ – ми каза мама по телефона преди два часа. Не знам как го правят, но явно майките имат тази способност да знаят неща за теб, които ти самият все още не си осъзнал.

„Спокойно. Нищо ми няма“ – отвърнах й аз и пожелавайки хубав ден, затворих телефона.

И просто се излегнах на дивана за минутка. Пуснах телевизора и затворих очи…. И тогава осъзнах колко права е мама и колко уморен съм всъщност.

Седмицата преди началото на Песах е един от най-натоварените периоди в еврейския календар. По много причини ние сме решили, че това е период, в който трябва да свършиш три сами по себе си непосилни неща:

–        Да изчистиш основно цялата къща и да прибереш и изхвърлиш всичко, което съдържа хамец.

–        Да сготвиш множество храни, особено ако ще каниш гости на празничната вечеря – седер.

–        Да подготвиш какво ще разказваш на седера, който освен всичко друго има сравнително сложна структура.

Аз обаче съм опитен и това не ми е първият Песах и затова влязох в седмицата с план – през деня ще открадвам част от работното си време за програмна подготовка (това така и така ми е най-лесното), вечер ще чистя, а последните дни – включвам всички котлони и подготвям храната.

И до днес не усещах колко изтощителен е този план. Докато не затворих очи, не премислих всички останали задачи в тодо-то си и не си казах – вместо това помисли какво искаш да разкажеш довечера.

И изненада – мозъкът ми спря. Макар в рамките на тази седмица да бях минавал по стъпките поне 30 пъти, като студент пред изпит всичко изчезна от главата ми. Всичко освен една от песните – Дайену. „Стига ни“.

Може би най-омразната ми песен в целия ритуал – просто мелодията е еднообразна и припевът се повтаря до безкрай: Дай, дайену, Дай дайену, Дай Дайену, Дайену Дайену. И най-лошото е, че мелодията колкото е еднообразна, толкова и ти се набива в съзнанието като онези детски песнички, които  с часове не можеш да си ги извадиш от съзнанието. Точно нещото, от което умореното ми съзнание имаше нужда в момента

И ето – вместо да се готвя за довечера, седя си на дивана и повтарям тази фраза – Дай, Дайену. Стига ни! Стига ни!

Примирих се. Може би вместо да се опитам да изгоня песента, трябваше да я приема, че ще е забита в съзнанието ми и да разсъждавам над това странно „Стига ни“

Тя всъщност минава през всички стъпки на изхода от робство към свобода и на всяка отделна казва – ако само това се беше случило, щеше да ни е достатъчно. Но ние имаме толкова много още неща. И затова сме благодарни.

И седях на дивана, повтаряйки си тази песен и осъзнавах колко много имам нужда да споделя моето Дайену. Всички тези неща, които ми стигат.

Имам прекрасно семейство, което само ако то съществуваше в моя свят, щеше да ми стига. Дайену.

Имам място за живеене, което макар и на последен етаж и в стар блок, е мой дом и само това да имах щеше да ми стига. Дайену.

Имам чудесни приятели, с част от които ще посрещна и дори ще изпратя празника и само това да имах щеше да ми стига. Дайену.

Имам тонове неизядена паста, която заключих за да мога да изям след празника и ако само това имах, щеше да ми стига. Дайену

Имам толкова много несвършени неща, които искам да направя и знам, че дори и да не ми е така натоварено, както тази седмица, винаги ще ми е интересно и ще ми стига. Дайену.

Имам прекрасни ученици, от които уча всеки път като съм пред тях и може би те учат малко и от мен. И това да имах само ще ми стига. Дайену.

И имам колеги и хора, с които работя, които дори и когато ме ядосват, бих предпочел пред всичко друго на света. И това само да имах, щеше да ми стига. Дайену.

И има всички онези, с които следващата седмица ще се подиграваме заедно на патетичната ми история и с техните критики и съвети ми помагат да се връщам отново на земята и само тях да имах, щеше да ми стига. Дайену.

И имам още толкова много неща, за които да съм благодарен и само тях да ги имах, щеше да ми е достатъчно, че няма да ми стигне празника да ги изброявам.

И има толкова много хора около нас и по света, които биха си мечтали да имат дайену. Които живеят в зона на конфликт, нямат семейство, подслон, приятели и дори хора, с които да се скарат и после да се прегърнат. И дори неизядена паста нямат. И ако можех да си пожелая още едно последно Дайену, то е да имам възможност някак да помогна на повече от тях. И следващия Песах повече хора да могат да празнуват и да казват – Имаме всичко, от което имаме нужда. Благодарим.

Днес искам да ни пожелая по-често да си казваме Дайену, да знаем, че всичко от което имаме нужда, най-вероятно го имаме и да оценяваме всичко, което сме постигнали. И да помогнем и на всеки друг, който има нужда. Тогава май сме извървяли пътя от робството към свободата. Дайену.

Хаг Песах Самеах.

Шабат Шалом