Загрижеността на историка
Един часовник на Салвадор Дали (те са разтичащи се, нали знаете?) е проснат връз една чепарка (значи раздвоена пръчка, с такива понякога дирят вода) и долната му страна се стича като желе – а-ха да се изхлузи и да се размаже по пръстта. Пръчката все пак го държи, не му дава да се разкапе изцяло; художникът Борислав Ив. Кьосев е уловил прекрасно същността (есенцията) на книгата на Николай Поппетров „Историята: другият поглед. Текстове от различни години“ („Гутенберг“, 2022); заимстван е образът от скулптурата „Времето“ на каталунския художник, чиято реплика е издигната и като монумент в град Андора ла Веля, столицата на миниатюрната държавица Андора. Образът на течащия часовник и разклонената чепарка ни отпраща към разбирането, че иде реч за книга, която си дава сметка за неустойчивостта и склонността към размиване и противоречивост при тълкуването на историческите факти – от една страна, от друга – загрижеността ѝ тази привичка на историята да не се превърне в нейна основна същност; в онова, което я определя и по този начин да я лиши от всякаква възможност да изразява стабилна истина. За Николай Поппетров историята не бива да има восъчен нос, обратно – тя трябва да е фундамент, върху който да не ни е страх да стъпим и който да вдъхва на нас, днешните хора, усещането за здравина и твърдина. Не бива също и да е закостенял мит, увенчаван със звук на сирени и клетви за вярност за три минути, след което всичко си продължава по старому – всекидневно и дребнаво. Оттук всъщност и горчивата бележка, поставена в скоби: „малко са историците, които съчетават строгата достоверност с езиковото майсторство“ (28)… „Другият поглед“ иска и настоява да поправи този недостатък.
И го прави в няколко посоки: 1) длъжността на историка, неговите отговорности и призвания („Историкът и историята“); 2) поставяне под въпрос на реконструктивистката утопия, почти по токвилски („Авторитарната епоха“); 3) поместеността на българите в очите на другия и поместеността на другите в очите на българина („България и другите“); 4) колебливостта на/за разказа за тоталитарното време („Комунистическа България“); 5) сложността на взаимодействието и взаимовлиянието между култура и политика („Културна политика“). Мащабни начинания, с приносни значимости, макар Николай Поппетров да скромничи: „Изданието е своеобразна Opera minora“ (7), сиреч малка част е от един по-голям и по-цялостен корпус текстове, които, по думите му, „изразяват представата за историята като мит, памет, заблуда (и грешките на историографията), като мозайка от взаимосвързани събития, прояви, явления, процеси и личности“ (7). Историята, тоест, видяна апатично, не апологетично…
В този проспект към историята особено място заема главоболието около мисията на историка, около това как той да не бъде нито подвеждащ, нито подвеждан. Именно главоболие: Николай Поппетров си дава сметка за историята като най-уязвимата за злоупотреби научна дисциплина, предупреждава: „Идеологическият диктат е най-фаталното събитие за историческата наука“ (20). Наистина: когато в науката се намеси идеологията, се стига до лисенковщина – това в биологията, николаймарщина – това в езикознанието, сталинщина – този хищен паразит именно в историята (помните „Краткият курс“, нали?), дугинщина – във философията… Събраните статии и студии във внушителния том „Историята: другият поглед“ предпазват тъкмо от това, от намесата на други интереси – освен научните, в правенето на науката история. Всъщност то затова и погледът е друг – друг на всеки опит историята да се митологизира, национализира, експроприира, сакрализира, фаворизира, профанира, вулгаризира, масовизира, идеологизира и партизира; историята е същинска само и единствено тогава, когато не се поддава на тези многобройни изкушения.
Негодникът като историк е не по-малко одиозна фигура, макар и не чак толкова фрапираща. Неговият недъг е не в знанието, а в поведението: мълчи, когато „в медиите се извършват покушения срещу фактите“ (30), не реагира на „нескопосни“ мемоари, не „дава отпор на явни фалшификации“ (30), ползва негодни справочници, трае си, когато се „профанират“ изворите, съгласен е да се създават лъжекумири, както и да се преиначава историята… Всъщност негодникът дезертира от ролята и длъжността си на учен – учен, призван не да се снишава, а да поправя и разобличава, когато е необходимо. А напоследък изглежда все по-необходимо…
Нататък книгата на Николай Поппетров е образец какъв трябва да бъде историкът, когато не е негоден и когато не е негодник. Скрупульозен анализ, точно и внимателно разчитане на изворите, боравене не с вторична, а с първична информация, сверяване и сравняване на документи, свидетелства, разкази от първо лице. Студии като „Образът на цар Борис III в дневния ред на българското общество“ (210–244), „Контекст и причини за съдбата на евреите в българските земи през 1941–1944 г“ (579–607), „Слушай ме сега добре!“. Устният разказ от тоталитарното време“ (627–650) са образец за това как трябва да се изследва миналото. Загрижеността на историка Николай Поппетров за историята не е само теоретична, тя е и практическа.
Каквато, прочее, трябва да бъде всяка една истинска загриженост.
