Звънни на мамА!

Стоях пред хотела и гледах замислено в телефона си. Знаех, че в крайна сметка шофьорът ми ще пристигне – не съм първият човек, който използва Uber за придвижване, но нещо вътрешно ме притесняваше. Дали шофьорът ще ме закара бързо до летището? Дали ще успеем да се намерим? След като в последните няколко дни непрекъснато имах проблем с интернета – ами ако спре точно когато не трябва?

В същото време гледах в телефона си – шофьорът ви е  „Нийл, известен с интересните си разговори“ – пишеше там. Какво ли казваше на хората Нийл, че бе спечелил това си прозвище в приложението?

Докато размишлявах над шофьорите и интернета една кола спря пред мен и шофьорът отвътре се развика:

–        Ми амиго, Ти ли си Максим?

–        Аз съм.

–        Хайде да ходим към летището – отвърна той и скочи да ми натовари багажа, а аз се настаних отзад, доволен, че първото от притесненията ми е приключило – имах шофьор. Сега обаче оставаше същинската част – какъв щеше да е интересният разговор?

Нийл се настани на шофьорската седалка и се обърна към мен:

–        Ми амиго, извинявай, ама мама е на телефона и няма как да си говорим. А при нея е и синът ми. Извинявай много. На мама не се отказва – каза той с това испанско ударение на последната сричка на мамА, което звучеше като че няма как да й каже – не сега, мамА, имам клиент.

Нийл заговори на испански, а телефонът пред него почна да получава снимка след снимка на малко момче. Явно мамА държеше разказите да са придружени от визуализация. Те говореха на испански, а аз зяпах в магистралата…. Явно нямаше да има история от това пътуване. Започнах дори леко да дремя.

–        Ми амиго, извинявай – провикна се изведнъж Нийл и ме извади от полу-дрямката. Явно все пак щях да имам късмета да говоря с шофьора, известен с интересните си разговори. – Ми Амиго, накъде пътуваш?

–        Към вкъщи. Към България. Това е в Европа.

–        Ми Амиго, знам къде е. Аз не съм тук от местните. Аз съм от Панама, ние учехме география в училище. Вие сте там при Македония, дето сега е Северна Македония, нали?

–        Да, ама ако ни питаш, тя е при нас, а не ние при нея….

–        Няма значение, ми амиго, важното е че отиваш вкъщи. Я кажи ми – какъв човек си ти?

–        Ами занимавам се с еврейско образование – отвърнах аз – работя за Организация, която…

–        Ми амиго, не те питам това – сепна се Нийл и почти заплашително се обърна, насочил показалец към мен. Не те питам какво работиш. Това си е твоя работа. Питам те какъв човек си?

–        Ами не знам – казах – ти какъв човек си, амиго?

–        Ето виждаш ли, аз сега няма как да ти отговоря с това, че съм шофьор и шофирам туристи от и до летището и докъдето другаде искат да ходят. Това правя, защото съм дошъл тук да изкарвам пари. Заради Диего – синът ми и заради мамА. А ми се искаше да си остана в Панама и да не трябва да ги виждам само през екрана. Какъв човек съм според теб?

–        Добър – отвърнах аз.

–        Няма как да знаеш – каза той – за синът ми – за Диего съм ужасен човек, защото вече цяла година не ме е виждал… Аз може да се имам за много добър, ама е важно как ще те приемат другите, ми амиго. Я ми кажи например, ти кога за последен път звънна на твоята мамА.

–        Честно казано – в неделя, преди да замина.

Нийл скочи върху спирачките, отби в аварийната лента и се обърна с насочен пръст.

–        Ми амиго, как може така. Я й се обади веднага. Тя сигурно се притеснява за теб.

–        Ами, по-добре не – отвърнах. Един след полунощ е в България. Мисля, че няма да ми се зарадва, ако й се обадя сега. И мисля, че още повече няма да се зарадва, ако си изтърва полета, така че е по-добре да тръгваме.

–        Прав си. Но не е хубаво това. Да знаеш… Ето може би ми отговаряш на въпроса – Какъв човек си? Такъв, който не се обажда на своята мамА. Не помня каква професия ми каза, ама няма дейност на света, която да си заслужава, ако не ти остава време за това. От мен да го знаеш….

–        Мерси – отвърнах и малко почнах да съжалявам изобщо, че срещнах Нийл, който е известен с разговорите си.

–        Слушай – нали не се обиждаш, ми амиго. Аз така си говоря с всички. Всички сме по-малко лоши, по-малко добри. Сигурен съм, че правиш и добри неща. Знаеш ли – малко ти завиждам, че се прибираш у дома… Някой ден се надявам и аз да се върна. И може би Диего ще спре да ме смята за лош човек.

–        Пожелавам ти го от все сърце – казах аз.

–        Я кажи – нещо друго – колко време ще пътуваш до вкъщи?

–        14 часа.

–        14 часа… Това е много. И какво ще правиш през тях?

–        Ами не знам – ще чета и ще гледам филми. И ще спя.

–        Не, ми амиго… Недей. Аз ако съм на твое място щях да направя списък с всички хора, които ще видя като се прибера. И какво ще им разкажа… И в момента, в който съм пристигнал, щях да почна да се чувам с тях. Но първо с мамА.

Замълчах. Нямах нужда от повече съвети от Нийл, известен със своите разговори. Маями ме изпращаше с морал и гузна съвест. Мълчахме през останалия път до летището, а като стигнахме  благодарих вяло и се отправих към полета.

Пиша цялото  това нещо няколко часа преди да кацна в Истанбул, защото въпреки плановете си, не можах да заспя. Нито да се концентрирам над четене и гледане. Нийл, който е известен със своите разговори, не ме оставяше на мира. Мислех за него, за сина му, който го смята за лош, защото е отишъл да изкарва прехраната за всички тях в друга страна. И за това как държеше да разкаже на всеки срещнат за него и за своята история – сякаш да прехвърли малко вина и върху нас, слушателите на неговите разговори. За да можем да си кажем – не, Нийл – ти си добър човек…

И като че ли всеки един от нас носи в себе си един Нийл – тази вина за всичко онова, което сме направили и взели като решения и последствията от тях. За здравето си, за кариерата си, за социалните ни контакти. И сякаш искаме да прехвърлим гузната ни съвест върху някой друг, който да я отнесе на 14 часа разстояние от нас и никога повече да не се връщаме към нея. Което предполагам не работи. Просто се надявам един ден Нийл да спре да бъде известен с разговорите си, а да е познат с чудесната връзка със сина си.

А за себе си се надявам следващите няколко часа да минат по-бързо и да кацна обратно вкъщи. Че трябва да се обадя на мама.

А на всички вас пожелавам един Шабат, в който да не усещате вина (освен ако не се стичат в чашите ви). А да сте доволни от изборите си. Каквито и да са те.

Шабат Шалом.