15 години реформи, а децата още плащат цената

Историята на Мария събира съдбите на стотици хиляди деца, засегнати от бедност, насилие и институционални дефицити. Бележник 2026 поставя неудобния въпрос: кога държавата ще замени поддържането на статуквото с истинско държавничество в защита на детските права?

Учени поставят пет маймуни в клетка. В средата има стълба, а на върха ѝ – връзка банани. Щом някоя маймуна се опита да се изкачи по стълбата, учените обливат останалите четири със леденостудена вода. След няколко опита ако някоя от маймуните тръгне към бананите, другите я бият.

Учените заменят една от маймуните с нова. Тя вижда бананите, тръгва нагоре – и бива пребита от останалите. Тя не знае защо, но след няколко опита спира да опитва.

Постепенно всички оригинални маймуни са заменени. В клетката остават пет маймуни, които никога не са били заливани със студена вода, но продължават да бият всеки, който дръзне да се качи по стълбата.

Ако можехме да ги попитаме защо го правят, те вероятно биха отговорили: „Не знаем. Тук винаги се е правило така.“

Тази психологическа притча е огледало на българските политики за децата през последните 15 години. Ние сме в клетка от стратегии и процедури на хартия – и фрагментирани системи. Когато някой се опита да предложи нещо смело – например Министерство на детето – системата започва да го бие с административни хватки, липса на мандат или политическо нежелание.

Нашите маймуни са институциите, които работят на парче – защото винаги така се е работило. За последните 15 години сме сменили лицата, но правилата на клетката остават същите.

Всъщност, накрая никой не стига до бананите.

Но студената вода полива друг – и това са децата.

Петнадесетте години, които Бележник 2026 разглежда, започват с обещание – за семейство за всяко дете, за грижа, вместо наказание. С времето обаче този разказ започва да се разпада на отделни фрагменти – отделни политики, отделни мерки, отделни усилия, които трудно и рядко се срещат помежду си.

Какво имаме предвид?

Нека ви разкажа за Мария.

Мария е родена в неголям, но все пак областен град. Шансът тя да умре преди първата си година е пет пъти по-голям, отколкото ако беше родена в София.

Мария живее с баба си, защото родителите и са в чужбина. Работят.

Докато расте при баба си, Мария няма колело, нито детски книги. Къщата е сред броя на онези, попадащи в графата “с влага и мухъл” и “достъп на насекоми, гризачи и други вредители”.

Мария е идентифицирана като дете в риск. Със семейството й работи социален работник от отдел “Закрила на детето”. Имат си доверие. Той обаче напуска – и става учител – защото учителската заплата е два пъти по-голяма, условията са по-добри, а и той трябва да свързва двата края.

Новият социален работник взима решение, че не е добре Мария да остане у дома, а трябва да бъде изведена от лошите жилищни условия и възрастната си баба. Не защото е лош човек, а защото е човек с образование на инженер, който работи социална работа и трябва да взема решения за живота на деца без подготовка и без подкрепа.

Така Мария отива да живее в Център за настаняване от семеен тип в друго населено място, на 200 километра от родния й град. Никой не я е питал какво мисли по въпроса.

В училище ги наричат “децата от дома”. Когато в класа съученик се разболява от варицела, никой не може да отговори дали Мария ще се разболее – никой не е казал на хората в ЦНСТ дали е боледувала преди.

На 13 години Мария започва интимни отношения с по-голямо момче. Нейни съученици говорят с директора, че това се случва. Нищо не последва.

От ЦНСТ-то я предупреждават, обясняват й, карат й се. Нищо не помага. Тя бяга няколко пъти.

Накрая е настанена във Възпитателно училище интернат. Какво е бъдещето й – нека си представим.

Мария не е едно дете. Тя е 360 000 деца, живеещи в бедност.

Тя е 32 000 деца, за които има подаден сигнал за дете в риск.

Тя е 4000 деца, настанени в ЦНСТ.

Тя е и неизвестният брой деца, жертви на насилие – защото нито една институция в България не знае всъщност колко са децата, жертви на насилие.

Мария е всички онези деца, които понасят наказанието за това, че държавата не е изпълнила своите ангажименти към децата.

Големите реформи промениха сградите и законите, но не успяха изцяло да реформират практиката.

Да, големи домове за деца вече почти няма. Но децата, настанявани в институции продължават да са два пъти повече от децата в приемни семейства.

Да, все повече деца са в училище. Но образованието вместо да бъде мост често се оказва огледало. Произходът, семейството, доходите и образованието на родителите продължават да предопределят бъдещето в много по-голяма степен, отколкото усилията и потенциала на самото дете.

И ако проблемите на Мария не са проблемите на всяко едно дете в България, то проблемът за липсата на цялостна политика е.

Потваряме „реформа на детското здравеопазване“, „рефома на системата за закрила на детето“, „реформа на детското правосъдие“, но всяка маймуна в нашата клетка играе сама за себе си.

Само че ние сме хора, а не сме маймуни. Ние не сме затворници в тази клетка. Време е да спрем да бием тези, които искат да се качат по стълбата. Време е да сменим не просто маймуните, а правилата на самата клетка. 15 години стигат, за да разберем, че фрагментираните усилия не са реформа – те са просто поддържане на статуквото.

Политическата воля не пада от небето. Тя се изисква. Когато излезем оттук, нека не помним само тъжните истории. Нека помним, че тези истории са резултат от една система, която ние позволяваме да съществува.

Ако цитирам уводното слово в Бележника – не ни трябват нови кампании. Време е за държавничество.

Държавничество, което знае, че правата на детето не са слободия или измислица на хартия. Те са обещание на българската държава да осигури покрив, здравна грижа, качествено образование, семейство и участие на всяко дете.

Нека следващите 15 години не бъдат уроци по оцеляване, а разказ за успех.