Моят Kа
Едва ли има по-хубаво от неоправдалите се предразсъдъци и лоши очаквания. Малко времепространствено прозорче на възможност за по-доброто ни аз, малко профанно спасение на по-лошото или просто по-реалното, малко дискретно restitutio ad integrum на нашето себе си, на чието цялостно избавление е малко нереалистично да се разчита в нормални всекидневни условия.
Ето част от предразсъдъците ми и лошите очаквания в случая с Франц (2025)* на Агнешка Холанд: кой смее да нарича нетукашния и нетамошния К. фамилиарен тукашен или тамошен Франц? Кой смее да прави игрален филм за живота на най-чистия писател без биография, а може би дори и без живот?
Кой смее да допуска, че най-чистият, нетукашен, нетамошен и неникъдешен К. има родина – и дори славянска такава? Кой смее да си представя жена в несъществуващия му живот, която да не е фигурантка от промискуитетно-хетерния персонал на абсолютната власт?
***
Трудно се започва да гледаш непредубедено при такъв каталог от предварителни очаквания и претенции, който далеч не изчерпах. Началото на филма абсолютно ми избяга, пълно възприемателско бяло петно – и изведнъж удар изневиделица с мокър парцал, който те кара най-сетне да обърнеш внимание на това, което до този момент на практика си отказвал да видиш под предлога на не на мен тия и точно пък с моя К.
И тогава виждащ един побеснял К., който не се страхува насред улицата да вдигне скандал на някакъв просяк, който всеки момент може да му резне крилцата и секне дъха с едно просто като чаша студена вода „чифут“ или още по-ефикасно „жид“. Но поклонникът на пълната тишина, незабележимост и в крайна сметка самозаличаване не спира да крещи на чистокръвния нееврейски просяк в някакъв амок, заличаващ дори погледите на оглеждащите се минувачи.
Какво крещи К. – самò по себе си невъзможен оксиморон – на просяка? К. иска ресто, след като е дал милостиня. Просякът е поискал една австрийска крона, но К. има само монета от две крони, която му дава. И иска ресто.
И побеснява, когато просякът просто не разбира какво иска този господин чиновник с Магритово бомбе. Не разбира без грам социален и расов ресентимент, без антисемитизъм дори. И сякаш е интуитивно прав. Милостиня и ресто? WTF (на чешки).
А К., продължавайки да крещи, изпадайки в неконтролируем бяс, губейки всяко възможно самообладание, предпазващо го иначе от смъртоносното изпадане в света на шума, света на забележимостта и дори света на встъпването в съществуването – продължавайки да крещи, обяснява: ти поиска една крона, не придаваш ли поне някакво значение на думите, които използваш? Не спазваш ли поне малко от малко поне някакви, пък били те и неформализирани, договорни отношения?
(Продължава да крещи наум: договорни отношения, произтичащи от завета, който е вид юридически обвързващ страните договор, сключен между Господа и избрания Му народ, относно които имам моите съмнения! Но нямам грам съмнение в договорните отношения сами по себе си, пък било и между две съмнителни страни по договора! Договорни отношения, върху които се крепи всяка възможна, може би дори божествена, проява на справедливост между хората!)
***
Апропо, покупателната способност на една австрийска крона през 1912 година е била около едно евро. Проблемът на К., извеждащ го от жизненоважната му тишина и равновесие, определено не е еквивалентен на едното евро ресто, на което той настоява сякаш е въпрос на живот и смърт.
По същото време месечната заплата на застрахователния юрист К. в „Института за застраховане от злополуки на работниците в Кралство Бохемия в Прага“възлиза по покупателна способност на 4800-5500 евро.
Това, което драстично му липсва, е сън, тишина и спокойствие за писане, които той безразсъдно е прахосал поне за тази вечер в скандала с просяка. Едва ли до довечера, когато трябва да седне да пише, ще му е минало и ще е възвърнал състоянието на духа, необходимо за неговите разбирания за писането.
Епизодът с просяка, който дори не мога да локализирам колко далече от началото на филма се разполага, ме вкара рязко и отраз във Франц като нещо, имащо отношение към моя К., ако си позволя тази профанно-трезва парафраза на квазимистичния Мой Пушкин (на руски, макар че подвеждащо звучи на български) на голямата поетеса Марина Цветаева.
И след това не излязох от филма, с леки и неизбежни загуби на концентрация, чак до края, въпреки че е въздължичък дори за хардкор фен на К., какъвто зрителят не е длъжен да е. Не излязох, въпреки напълно излишните например псевдоонирични и псевдосюрреалистични пасажи, фриволно нарушаващи желязната съновидна логика на живота на К.
***
Защо тогава това „Франц“, не отговарящо сякаш на познавателния потенциал на филма? Защо милият ни Франц, това име – боксова круша на всевластния еврейски Баща? Защо това име – майчина милувка на всеприкътващата Jewish Mother?
Защо това име – сестринско обръщение на единствената жена, възможна като сестра? Защо това име – любовно славянски вокатив на най-красивата и единствена (като изключим проститутките, за тях по-долу) чешка любовница в живота му? Този мил човек на име Франц определено не би се разкрещял така на просяк заради някакви принципи или едно евро ресто.
Нима Марек Епщайн, чешкият сценарист на Франц, не е обяснил на полската режисьорка Холанд, че К. е кръстен всъщност на Франц Йосиф І, последния император на Австро-Унгарската империя? Нещо типично за асимилираните немскоезични евреи в „източната“ империя – да кръщават синовете си с името на Императора, оказало се името на последния Император.
Каква по-хубава защита за първородния син на един еврейски търговец на галантерия в една славянска провинция на Империята през 80-те години на ХІХ век? Нищо мило и сантиментално няма в това име на Императора.
А еврейският баща, посягайки на и гаврейки се със сина си, всъщност тихомълком амбивалентно посяга на и се гаври с Императора, на когото го е кръстил, за да го пази като някакъв административен ангел хранител от най-висша инстанция. Нищо мило, нищо родно, нищо свое, нищо мое няма във „Франц“.
Самият К. си дава ясна и несантиментална сметка за тази генеалогия на името си, когато кръщава протагониста на Процесът Йозеф К. – този всъщност Франц Йозеф К., кръстен на Императора и екзекутиран в края на романа, две години преди мирната кончина в леглото си на височайшия суверен, имал късмета мирно да си отиде две години преди разпадането на Австро-Унгария. В Чехословашката република името на някогашния император вече няма да пази носителя си.
***
Свръхпатриархалната генеалогия на „Франц“, обгърнат същевременно в много матриархално-женско и сестринско приютяване, има във филма и едно много неочаквано и освежаващо превъртане: „Франц“ е евтин маркетингов ход в един кошмарен пражки Кафкаленд, на практика Кауфкаланд, за който за щастие нямах никаква идея, въпреки че интуитивно винаги съм стоял далече от пражкия К. Нещо като чешки вариант на ваймарския Гьотев Волфи (или виенския Моцартов Волфи).
Сега вече зная защо е трябвало да стоя далече от пражкия К., видях документални кадри от пражкия му Кафкаленд, много добре интегрирани във филма. За мен истинското място за причастяване с моя К. е голата стая в санаториума край Виена, където К. мъчително умира от туберкулоза на гръкляна.
Франц същевременно прекрасно и ужасяващо показва и инсценира ала Омарът на Йоргос Лантимос немскоезичния санаториумен свят на тотален нудизъм (отговаря на историческата истина) и нудисти с животински глави (малко по Сиянието), през който преминава умиращия от туберкулоза К., докато се заличава в него всяка топла индивидуалност на Франц.
К. ще предстане пред Бога на отците си, съблечен от всичко топло пражко – домашно-еврейско и промискуитетно-славянско – оголен до немско-бюрократичното К. Аз искам да го помня все така, да помня така моя К. NB: да се произнася „Ка“, както се спелва буквата на немски, а не с побългаряващото „ъ“.
***
Въпреки настройващото на фамилиарна интимност заглавие, Франц се справя отлично при представянето на портрета на артиста като млад, щастливо избягвайки всъщност милото и сладникаво във Франц. Този млад средностатистически К. ходи редовно на плаж на брега на Вълтава и на публичен дом.
Прекрасни са кадрите с академичното гребане на К. Макар и изцяло фикционално – няма сведения К. да е тренирал академично гребане – то стои абсолютно истинско и абсолютно кинаджийско. Тренирал съм това на Панчарево, точно така е, както го прави във филма младият К. И има всички физически данни да го прави.
Тялото на младия К., за което той е изписал толкова самоунижаващи и самостигматизиращи квалификации и описания както в Дневниците, така и в (авто)фикционалната си проза, е въплътено прекрасно във Франц. По съвременните ни критерии за мъжка красота К. би могъл да бъде анорексичен ултрафренски или ултрачернокож топмодел: 182 см., 46 кг. Дори един анорексичен ултрафренски или ултрачернокож Адам Драйвър.
Тези документалистки прецизни телесни параметри умело са втъкани в киноповествованието, използвайки сцената на медицинското освидетелстване на годността на К. за военна служба, което в съответния момент ще рече буквално годността му за изпращане директно в окопите на Първата световна война. Подобно на Витгенщайн, К. иска – без патриотични подбуди, единствено с чисто екзистенциални такива – час по-скоро да бъде убит.
Вместо това, за щастие, единият ще напише (на фронта) Логико-философски трактат, а другият (в тила) – Процесът. Две книги, малко познати, за да не кажем напълно непознати като военна проза, а всъщност са именно такава, преди и редом с класиките от Първата световна В стоманена буря на Ернст Юнгер и На Западния фронт нищо ново на Ремарк.
За разлика от Витгенщайн, виенчанина от покръстено еврейско аристократично семейство (той ще се откаже от своето „фон“), който е на фронта няколко години, на К. голямата война му е спестена от работодателя, квалифицирал го пред военните власти като незаменим кадър на „Института за застраховане от злополуки на работниците в Кралство Бохемия в Прага“.
Незаменим застрахователен юрист в тила на първата тотална война, анихилирала в продължение на повече от пет години всяко застраховане и всяко право – ето още един от типичните продуктивни парадокси на К.
***
Нека да се върнем обаче към тъй омразното на К. и тъй стилно за нашето време – анорексично свръхстилизирано или дори свръхизстилено – негово тяло. Височината му, която той възприема като гротескна, е наистина идеална за академично гребане. Моите с мъка 171 см. бяха търпени в четворката скул като рецидив на т. нар. масов спорт през 80-те години на стария режим или направо и без церемонии ме слагаха за рулеви, той е добре да е нисък.
Едно умерено натрупване на мускулна маса при К. – и бихме имали пред себе си идеалния гребец за четворка скул, който да не се срамува да се разминава на кея с валкириите гребкини с габарити на скромни двукрили гардероби.
Франц показва освен всичко друго твърде вероятното реално тяло на К., намирало се твърде далеч от стигматизиращата му представа за самия себе си, митологизирана от самия него. Женският поглед на режисьора тук е решаващ. Реалното тяло на К. във Франц е тялото, видяно през женския поглед на любовниците, (по)читателките и режисьорката. Или просто през естетическия, но и еротично оцветен женски поглед.
***
Още по-решаващ, дори несъизмеримо по-решаващ е женският поглед при имащия да се развее късноромантичен – и късносоциалистически – мит за еротично неатрактивния и захлупено „отчужден“ застрахователен юрист К., създаден от самия него (и от лицемерния соц пуританизъм в ЧССР и НРБ).
Всеки, който не се остави на произвола на хипохондричната самомистификация – vulgo: мрънкане до дупка – на самия К., би трябвало да забележи на всяка негова снимка колко сексапилен е бил младият застрахователен юрист д-р К. И той определено се е възползвал от това в определено не оскъдния си сексуален живот.
Нека веднага направим обаче уговорката, че сексуалната инициация на младите мъже от поколението и социалната страта на К. по подразбиране се е случвала по онова време в публичния дом. Веднага след сцената с просяка в ранглистата на любимите ми епизоди във Франц е едно от очевидно рутинните посещения на К. и приятеля му Макс Брод в пражки бордел.
Двамата млади евреи от немскоезичната пражка художествено-творческа интелигенция водят отвлечени теолого-спекулативни разговори, докато биват обслужвани по същество (което обаче също би могло да се реинтерпретира мистично-кабалистично) от момичета, които биха могли да са шехини и вероятно са чехкини (или поне партньорката на К. изрично е такава), т.е. гои.
Сцената е направена на висотата на аналогичен епизод от екранизацията на Една любов на Суан (с божествената Орнела Мути), ситуирана в същата епоха от началото на ХХ век и същата, в случая парижка, субкултура на публичните домове. Както Пруст, така и К. се справят добре, е, Марсел може би една идея по-добре.
***
Еротични са славянките, еротичен е чешкият (като славянски) във Франц. Силната еротизация на чешкия, на която се набляга както в епизода в публичния дом, така и с още по-голяма сила при представянето на връзката на К. с Милена Йесенска, солидно биографично стъпва върху един от ключовите езикови парадокси на писателя К.
В съгласие с този парадокс, прецизен, както обикновено при К., и в най-алогично усуканите си следствия, немският (с елементи на идиш), макар и майчин и домашно-роден и същевременно език на писането, всъщност е преживяван като студено чужд, докато чешкият е топлият или поне еротичен, макар или тъкмо като изразено гойски. Редуването на немски и чешки във Франц е едно от първичните удоволствия на филма, на което удоволствие самият К. почти сигурно се е отдавал във всекидневието си.
На пръв поглед и чуване това е чисто и просто възпроизвеждане на една едноизмерно биографична реалност, а всъщност е инсцениране на парадоксалната сърцевина на езиковата доктрина и на писането на К. в цялата й бездънна дълбочина.
Парадоксът един възприеман от него като студено чужд език да му е майчин, да пише на този студено чужд му език, същевременно либидинално привлечен към един славянски език, който не му е роден и не пише на него, но е силно натоварен с топлота и/или еротика. Браво, Агнешка, браво Холанд, моите романско-славянско-еврейски уважения.
***
Както едни от най-проникновените неща за Пушкин са казани от Цветаева в Моят Пушкин, така Франц е преди всичко и много проникновено Моят Франц на полската режисьорка с еврейски произход по бащина линия Агнешка Холанд. Сестрата Отла и любовницата Милена са най-очарователните персонажи във филма. Какви жени, какъв късмет с жените на виртуозния хипохондрик.
Филмът не включва невероятната последна любов на К., полската еврейка Дора Диамант, но тя задължително трябва да се подразбира и включва в чистосърдечното и в прав текст неиронично възклицание какви жени, какъв късмет с жените. К. категорично ги е имал и го е имал.
Отла, най-малката от трите сестри на К., квазиприказно печели във Франц митологичния конкурс на женските божества в пряка елиминация с единствената истински равнопоставена интелектуално и единствената истински сериозна нееврейска любовница на К.
Страхотната Милена – от Франц и в реалността – не успява за жалост да получи полагащото й се място в промискуитетно-хетерната галерия от образи на момичетата на Замъка (или момичетата от Замъка) в най-великия роман на К. Това е толкова необяснимо несправедливо, че сме длъжни да предположим някакво свръхкомпенсаторно и тенденциозно защитно загрозяване на Милена в Замъкът.
Загрозяване, неотговарящо на прототипа, предприето от един виртуоз на немскоезичния фройдистки Abwehr, със сетни сили защитаващ се от един очевидно абсолютен и тъмен обект на сексуалното желание в лицето на славянската красавица и негова първа преводачка на чешки – и изобщо на чужд език. Какъвто всъщност, видяхме, чешкият не е – или най-малкото не е в по-голяма степен от „родния“ немски.
Така славянската богиня е превърната в Замъкът във Фрида, при което еротичната й власт е без остатък заличена не само телесно, но и чрез един жалък преименуващ немско-еврейски „възродителен процес“. Дисклеймър: кавичките маркират, че одиозното словосъчетание не се използва нито в антисемитски смисъл, нито в смисъла на „еврейския нацизъм“.
К. със сигурност е бил на ръба, за да прибегне до толкова крути в абсолютната си несправедливост мерки. Той прави с Милена – безспорно най-силното му еротично-интелектуално преживяване – нещо, което нямаме усещането да си е позволявал да прави дори и при най-гротескните деформации, на които подлага женското като тварно-човешко, радикално греховно и промискуитетно подвластно на една абсолютна власт.
***
На най-прекрасната във филма женска фигура на Отла – галено от Отилие, Гьотевата парадигматична девойка от Сродства по избор, най-малката и най-любимата от трите сестри на К. – й е отредена в магнум опуса на Замъкът ролята на една от сестрите на пария-семейството на Барнабас (чийто статут на пария маркира вероятния им еврейски произход).
В реалността най-малката от трите сестри на К. е изразено андрогинно-маскулинна. А самият К. е определено най-красивото дете сред четиримата „гешвистери“ Кафка – първородния син и трите сестри. И трите му надживели го сестри ще умрат в концентрационни лагери.
Макар че и приказната – в Замъкът и във филма – най-малка сестра не може да се откъсне от еротичната абсолютна власт на Замъка, която действа в последния магнум опус като природен и, уви, морален закон на една непреодолима промискуитетна гравитация, квазитеологически тегнеща над женските персонажи, за Олга – прозрачна и подвеждащо руска анаграма на Отла – Кафка е написал най-сюблимните и нежни думи, възможни в матриархатния блатно-хетерен, както ще го нарече Валтер Бенямин, женски свят на К.
***
„Олга му се присмя и го привлече на пейката при печката, тя сякаш наистина бе щастлива, че сега може да седи там само с него, но това щастие беше умиротворено, със сигурност не бе помрачено от ревност. И тъкмо това стоене далече от ревността, а оттук – и от всяка строгост, имаше благотворно въздействие върху К., той се взираше на драго сърце в тези сини очи – нито примамващи, нито властолюбиви, а просто свенливо спокойни, свенливо неотклоняващи погледа си.“
Именно през този женски поглед, почти блажен в рамките на един свят на абсолютната и безизлазна греховност, какъвто е светът на К., Агнешка Холанд гледа и вижда своя Франц. Това може да бъде само погледът на обичащата жена, била тя сестра, любовница или отдадена читателка. Погледът, през който тя гледа и вижда своя Моят Франц.
За един отдаден читател мъж този женски поглед е възможен единствено в родово-полово редуцирания модус на Моят К. Гледайте Франц, открийте само вашия Моят Франц или само вашия Моят К. Ако откриете във филма само вашия Моят К., нека той да е верен на студенината на немския, както го е възприемал Франц Кафка – само вашия Моят Ка.
Филмът „Франц“е на режисьора Агнешка Холанд, копродукция между Чехия, Полша, Германия, Франция и Турция, а сценаристи са Марек Епщайн и Агнешка Холанд, участват актьорите Идан Вайс, Карел Добри, Петер Курт, Юрай Лой, Карол Шулер, Себастиан Шварц, Катарина Старк, Йеновефа Бокова и други.
