Шах, зарове и евгеника за богове

Има една интересна история за играта на шах – не знам дали е легенда, но съдържа много истина. Когато нейният създател получил възможността да представи творението си на персийския владетел, последният бил така приятно изненадан, че предложил на госта сам да избере наградата, с която да бъде удостоен. Скромният гений не пожелал съкровища от злато и скъпоценни камъни, каквито без съмнение е щял да получи – вместо това, той поискал от щедрия домакин едно житно зрънце на първото квадратче на дъската, две на второто, четири на третото, и така на всяко следващо два пъти повече от предходното, докато се запълни цялата дъска. Отначало горделивият шах се зачудил на наивността на своя гост, но после се оказало, че в цялата империя не може да се намери достатъчно зърно за да удовлетворят желанието му. Колко ли голямо трябва да е било това число? Дъската за шах има 64 полета и ако си представим, че вместо житни зърна на тях поставяме хора, населението на Земята ще стигне да запълним едва половината – няма да има достатъчно за 33-тото квадратче. Означава ли това, че две планети, заселени колкото нашата, ще покрият цялата дъска?

Съвсем не, но ако всеки жив човек на Земята беше планета с приблизително същата популация, това вече би стигнало – с известен излишък, достатъчен да запълни само още едно поле, ако имаше такова. Човек не се сблъсква с такива процеси всеки ден и интуицията почти със сигурност би подвела и най-опитните от нас в преценката, както се е случило и в историята с шаха. При разпространението на пандемии се  реализира много сходен сценарий – ако поставите един заразен на първото поле, след известно време към него ще се добавят двама на съседното, а към тях още четирима, и така нататък. Оценката за скоростта на преминаване към всяко следващо поле се дава от така нареченото средно време за удвояване, което за повечето европейски страни преди налагането на рестрикции беше около два дни, т.е. ако започнете играта с четирима носители, колкото бяха първоначално отчетените у нас, и игнорирате проблема в продължение само на месец, първите два реда от полета на дъската ще бъдат запълнени с около милион заразени.

Точно така се разви китайският сценарий в самото начало, но много страни по света наложиха ограничения, макар и със закъснение, а това при някои чувствително увеличи времето за удвояване до 10-15 дни, което значи, че този първи милион заразени няма да се превърне в милиард в рамките на няколко седмици, както би се случило без въвеждането на мерки. Целта на подобна тактика, наред с облекчаването на здравните системи, е заразата да бъде задушена подобно на пожар, оставен да тлее без кислород. Колкото и абсурдно да звучи, в тази ситуация пожарникарите се оказаха наистина по-подготвени от много „интелектуалци“, които все още имат проблем с осъзнаването на реалността. Простата аналогия с пожара илюстрира поне грубо ефекта от широко разпространеното неспазване на мерките. За съжаление обаче, дори тя значително подценява сериозността на ситуацията, тъй като съответства на полиномиален, а не експоненциален ръст: в това отношение сравнението с атомна бомба или аварирал ядрен реактор е далеч по-адекватно.

С напредването на технологиите и забързаната динамика на ежедневието, сблъсъкът със сложността на заобикалящия ни свят става неизбежен. Длъжни сме да признаем, че има процеси, които интуицията ни не успява да обгърне на prima vista, а се налага да бъде подкрепена от хладен анализ и прецизност в детайлите. Житейският опит на човек, който не е изживял ужасите на испанския грип или чумата, е недостатъчен да го освободи от нуждата да използва мозъчната си кора когато взема отношение на тема пандемии, както тези, които нямат ясни спомени от тридесетте, е по-добре да чуят и експертите преди да изказват мнения за възможните икономически последици. Днес, повече от друг път, имаме възможност да проверим дали Айнщайн е бил прав – ако Бог подбира кого да измъчва и убива, трябва да е расист, дълбоко презиращ цели народи. Ако обаче е поверил това на вселенските закони и човешката глупост, то за самото ни оцеляване е от първостепенна важност да изследваме най-прилежно и двете. Приемем ли, че Всевишният действително избива възлюбените си чада справедливо и безпристрастно, животът в такива моменти напомня прекосяване на минно поле – всяка стъпка е като игра на руска рулетка и колкото по-малко човек се суети напред-назад, толкова по-добри шансове има да оцелее.

Колко е голяма всъщност опасността от заразяване? Според световните данни едва между 6 и 13% от заразените влизат в статистиката, а вероятността за предаване на вируса от дистанция се оценя на около 14%, т.е. ако днес в София си поговорите на улицата с двама случайни минувачи, рискът да се заразите е приблизително 0.3%, но ако го правите всеки ден в продължение на две седмици, той става около 4% при най-добрите стойности на времето за удвояване в страната и над 50% при тези отпреди въвеждането на ограничителни мерки – толкова силно влияе груповото поведение върху индивидуалния риск. Вярно е и обратното: ако хората контактуват средно дори само с двама души на ден, времето за удвояване много бързо ще се върне към най-лошите си нива.

Важно е да разберем също, че празничната трапеза с приятели, обикалянето на църквата в полунощ или пътуването с обществен транспорт могат да обезсмислят седмици на изолация. А за почитателите на евгениката, които настоятелно агитират за масово заразяване, остава открит въпросът как хората ще поддържат нормалния си ритъм на живот ако мерките отпаднат още днес, осъзнавайки, че трябва да попаднат в онези 60-80%, които със саможертва изграждат имунната защита на „стадото“. Защо да наричаме срещата с този „почти безобиден“ и напомнящ сезонния грип вирус, именно саможертва? Симптомите наистина започват леко, като при грип или чума. В по-напреднал стадий обаче болестта поразява практически всички системи в организма, а в много от тежките случаи води до необратими увреждания на витални органи, остър недостиг на кислород, сърдечна и бъбречна недостатъчност. Леталният изход е присъщ на 21% от регистрираните случаи в световен мащаб, като за повечето европейски страни това число е далеч по-голямо. Ако отчетем и онези, за които се предполага, че никога не влизат в статистиката поради липса на симптоми или осигуровки, смъртността би могла да падне до 2-3%, както беше обявено. С други думи, ако искаме да изградим стаден имунитет, може да се наложи да жертваме между 100 и 200 милиона от световното население – приблизително колкото са погубените от чумата или комунизма, но кой ще посочи излишните: Бог, учените или еволюцията?

Иска ми се да завърша тези потискащи редове с нещо по-ведро, затова ще разкажа един виц от моето детство – времето на Чернобил и перестройката. Двама пациенти в лудницата решили да бягат, само че тя била защитена от сто защитни зида. Лудите обаче не се отказвали, прескачали стена след стена и чак като стигнали деветдесет и деветата, единият казал: „уморих се, нека се върнем и да си починем“. Понякога си мисля колко добре описва тази не много смешна шега трагедията на българския преход, в който дори след тридесет години усилия, при деветдесет и девет прескочени зида, робството още се възприема като уютно място за почивка. Сещам се и за скачащите от кулите на 11-ти септември, както и за онези клети жители на Дрезден, които през 45-та не издържат затворени в убежищата и буквално се стапят сред горящите руини. Уви, ние също приличаме на тези луди, но сега вместо да прескачаме стени, се лутаме некоординирано напред-назад в минно поле, а с лудостта си увличаме и други в този зловещ танц, сякаш сме решили да приключим нещата възможно най-бързо и с най-много жертви. Но един ден ще ни остане само задушаващият спомен за това как безумието ни е превърнало в предатели.