Според МОН, децата хора ли са?

Публикуваме текста на Нора Гавазова, която е част от доброволческа група от специалисти с фокус върху качествено образование и детско развитие. В него се засягат проблемите на образователната система от една перспектива, за която не стана дума в преговорите и за която не се говори и в обществото – ролята на МОН.  Министерството на образование е монополист, който не само не работи за качество в системата, а и практически го възпрепятства. Авторката акцентира върху неспособността на институциите да мислят за приобщаващо образование и в полза на всички деца, води след себе си както задължаващи (но неработещи) политики, така и смущаващи езикови и социални изкривявания.

Втората част „А сега накъде“ очаквайте следващата седмица, както и още становища на колеги на Гавазова, ангажирани в училищата. Редакцията на Маргиналия ще публикува коментари и на експерти от МОН.

9 минути. Толкова бе сумарното време, което политиците и експертите отделиха за първите седем по време на откритите преговори за образование на 24.11., продължили повече от 5 часа. Ето една от тях:

3:36:44 Акад. Денков: Точка 3… Децата от 0 до 3 годишна възраст. Както знаете, това всъщност е институционална отговорност на МЗ, така че това отива в номер 3 (б.а. – прехвърля се към отговорност на друго Министерство). Веднага. Не че не трябва да работим заедно… Всъщност трябва да работим заедно с тях и това е огромен проблем в нашата система днес. Но те са водещи, поне засега.

3:37:08 Хр. Йорданов: При това положение, след като и Вие самият казвате, че трябва да работим заедно с тях, защо трябва да го преместваме към номер 3 и да го засилваме директно към…

3:37:18 Акад. Денков: Защото по закон те отговарят за това… Нещо. Ние можем да работим с тях, но ние няма как да сме инициатори на този процес ако от другата страна няма съответното разбиране.

3:37:42 К. Петков: И за това може, ето, да кажеме… Имаме 3 и, 2. Има и комбинация. С други думи – ще продължиме да говориме по темата.

3:37:45 Хр. Йорданов: А, може 3 и 1 да бъде? (б.а. 1 = постигнато съгласие за промяна)

3:37:49 К. Петков: А, може и 3 и 1, ако искате? 3 и 1. Добре.

3:37:50 …(темата приключена)

ШАХ И МАТ ЗА ПЪРВИТЕ ТРИ В ЕДНА МИНУТА

Нека обърнем внимание и на факта, че акад. Денков всъщност спомена думата “дете/

деца” само девет пъти за 90-те минути, през които говори (или — средно веднъж на цели

10 минути). Затова пък обилно стана дума за “учениците”, “кадрите”, “дефицитите”, “измерването”, “входа и изхода на образователната система”, “вкарването”, “обхвата”, “задържането”… Целият този институционализъм е причина за първия от поредица въпроси, които това писмо адресира публично до участниците в преговорите и бъдещото управление: Според МОН, децата хора ли са?

КАЧЕСТВО ЗА ДЕЦАТА ОТ 3 ДО 6 ГОДИНИ

Ако думите можеха да приемат облик, тези за ”повече качество в системата за образование” можеше да виснат като розови облачета над масата за преговори. Христомир Йорданов формулира проблема право в десятката:

21:07 “Образователната услуга е една доста странна в групите услуги, които се получават в нашето общество. И тя е странна с нейната важност. Дотолкова важна, че държавата казва, че иска тя да я изпълнява. С основната цел, качествената образователна услуга да може да достигне до всяко дете, за да може то да развие своя пълен потенциал. Обаче има един такъв принципен проблем, че държавата обикновено трудно създава качество, обикновено това го прави личната инициатива…” (бел. – удебеляването е от автора)

Да си го кажем в прав текст: нашата държава не създава качество за децата. Тя създава анти-качество. Там, където други държави правят образователни революции в името на качеството, нашата тихо, но упорито дълбае тунелите на образователното дъно — година след година, наредба след наредба. Но пък не може да се отрече, че тя изключително ревностно си изпълнява “образователната услуга”, гордо бранейки я от всякакви “алтернативни”, които биха могли да поискат също да я изпълняват. В това отношение никакъв принципен проблем за връзка между качеството на услугата и разгръщането на потенциала не би бил в състояние да спре държавата.

По темата за качеството горе-долу толкова. Останалите 8 минути (като махнем първата цитирана, защото тя беше на друга тема) преминаха предимно в това всички с някакво мнение по темата да се надпреварват да изтъкват колко е важно “всяко 4-годишно да бъде обхванато от системата” и “задържано” в нея. Никой от присъстващите не спомена нищо за потенциален дългосрочен смисъл/ползи от хващането и задържането. Нито за за някакви проблеми в системата за децата между 3 и 6 години — извън това, че обхващането и задържането са много трудна работа и учителите вече сами не се справят, затова “ще е хубаво най-сетне и Общината, и социалните, и полицията да се

включат”. Нямаше критика на „педагогическата ситуация“ и „програмната схема“ — остарели методи на работа, които продължават да поставят институционалния механизъм пред ученето за живота (т.е. изконните за детството преживявания на доверие, свързване, автентична игра и общуване, които са първостепенни за детското развитие). Не се намериха думи и за злокачествените взаимоотношения, които са се превърнали в норма в общинските градини, но пък са безкрайно далеч от нормата за качествено детско развитие. Всъщност, за разлика от останалите образователни етапи, за възрастта 3-6 дори не бе отворен диалога за качество в образованието. Да разбираме ли, че там всичко си е наред? Едва ли. Може би темата не се отваря, защото просто няма никакъв институционален и политически фокус към детското развитие?

ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ — ЛИПСВАЩО ЗВЕНО В МОН

В действителност, пълната липса на каквато и да е визия за първите седем през 2022г. е покъртителна — колкото от елементарна човешка гледна точка (всеки седящ на масата за преговори би трябвало поне да е чувал, че първите седем са определящи за живота на всеки човек), толкова и от политическа и икономическа. Вместо да градят качествена визия, образователните преговори задълбаха в това, което вече казахме, че си го можем — да се копе ново дъно. Буквално. Как пък никой там не видя тази гигантска образователна пропаст, зейнала между агресивния държавен напън за “обхващане на всяко 4-годишно”, от една страна, и тоталната безгрижност по въпроса за качеството, от друга? Най-важното не е да има качествено детско развитие, а всички 4-годишни да бъдат “обхващани”, “вкарвани” и “задържани”?

Но защо? И къде?

Ако първият въпрос е по-сложен, то вторият много лесно може да бъде отговорен: в една злокачествена, смъртно остаряла система, където — предвид летвата, която МОН задава

— не чакаме чудеса по отношение на детското развитие. Мотото на политиците “Задължително да обхващаме и задържаме” е едновременно и средство, и цел: “Важно е да са там, за да сме сигурни, че ще стигнат до първи клас.” А после? Пак същото. Все напред и все нагоре, “от входа до изхода на образователната система”. Ето я голата “визия” за сектора на образование и грижа: Пълен напред към най-лошата образователна система в ЕС. А после? Сещате се…

ВИЗИЯ

Всъщност думата “визия” бе спомената от точно един участник на масата за преговори и той наистина имаше такава. Росен Богомилов говореше пламенно за цялостна стратегия за предоставяне на ключови права за децата със специални потребности: като принадлежност, приобщаване, комуникация, функционален (а не само физически) достъп до учене… Принципно, това са очевидни и базови потребности за всички деца, но сред преговарящите се материализира една твърде различна реалност. Голямата част от политици и експерти се разминаха главоломно със смисъла на тези понятия — до степен, че за тях се оказа непосилно дори да осъзнаят, камо ли да коментират важността им за ЦЯЛОТО ни образование. Когато дамата-“директор на най-доброто училище в София” искрено недоумяваше какво е “функционален достъп” (3:45:45 “Да го слагаме ли? (…) Не, никой няма да го разбере какво означава това тук.”), акад. Денков пое нещата в свои ръце и предложи следния новаторски превод:

03:46:01 “Ако това е проблемът, нека да кажа, че предучилищната… Достъпът до предучилищно образование, тука го обсъдихме, трябва да бъде безплатен, трябва да бъде общодостъпен, трябва да вложим огромни усилия всяко дете на

4 години да бъде на детска градина с всички възможни… средства, така… и екстри. Да… (смях) И екстри. Като мисля, че това отговаря до голяма степен на въпроса. Една от основните идеи е, като дойдат в първи клас, да знаят български, да са подготвени…”

Екзотичното понятие “екстри” би било чудесна номинация за следващото издание на речника на БАН за нови думи: “необходими средства, които да вкарат децата в детските градини, за да може в първи клас да знаят български”. Но по-интересното тук е, че всичко това се разигра малко след като акад. Денков продължително време обясняваше за елитарността и неравнопоставеността като проблем на образователната система… Някой да съзря тук известно противоречие? Ако не, почетете още малко.

СИСТЕМАТА ЗА ГРИЖА И ОБРАЗОВАНИЕ – ОБХВАЩАЩА И ЗАДЪРЖАЩА

Публична тайна е, че образователните политики за малките деца се прокарват с цел вкарване на значителния процент ромски деца в образователната система. Точно така:

Вкарване. Не ангажиране, приобщаване или осигуряване на функционален достъп — на всичко това МОН гледа като на “екстри”, нужни за хващането и задържането на цялата тази маса непокорни деца. На практика, задължителната предучилищна за 4-годишни в България всъщност е мярка за задължителна детска градина, а не предучилищна: другото е законовото оправдание за една нехуманна и несъществуваща в други държави в ЕС практика. Почва ли да Ви се изяснява защо няма разговор за качество? Зрителят на тези преговори, който е успял да изгледа всичките 5 часа и да вникне в тях, би могъл и да стигне до извода, че не търсим качество, а обхват, защото… Ами, просто защото са неспособни. За едни деца говорим. Или за всички деца? Не е ясно.

ЩО Е ТО КАЧЕСТВО ИЛИ: ЗАЩО НЕ СМЕ КАЧЕСТВЕНИ, НО СМЕ ЕЛИТАРНИ

На МОН хич не му е до качество и за това си има причина. Ако концепцията ти за система е тя да бъде “задържаща”, получаваш точно това: задържащо образование. Защо да говорят за развитие хора, които искат да задържат? Не че в сектора за образование и грижа няма качество, просто то не е концентрирано в държавните институции. В

огромна степен инкубаторите за качествено образование и грижа се разиват в частния сектор и неформалния, който обаче е паралелен на МОН и по тази причина се води “алтернативен”. Донякъде, това е естествен процес, който се случва и другаде по света: именно частните структури обикновено се ползват с повече свобода и гъвкавост; по- склонни са да развиват и прилагат иновативни методики; работят в по-добро съотношение учител-деца; привличат млади и мотивирани учители; поставят детето в центъра – през изграждането на доверие, индивидуален и екипен подход… Накратко, все нещата, които тук в “нормалното” образование масово ги няма. Но докато в други държави е норма опитът от частното и неформално образование в даден момент да започне да прелива към държавните структури и да ги обогатява, у нас това би било кощунство. В България частният алтернативен сектор за образование и грижа остава трайно маргинализиран, донякъде защото принципът “частникът — враг на държавата” все още битува еднакво и на обществено, и на политическо ниво. Но в по-голяма степен, защото МОН просто отказва да пусне кокала. Или, както патетично заявиха дамата от БСП и господина от ИТН: Въпрос на национална сигурност.

Тук въпросът към оставащите две партии – “ПП” и “Демократична България” – е следният: И Вие ли мислите така? Ще продължава ли и следващото правителство активно да натрапва задължителното некачествено образование? Ще бъде ли направен опит за разчупване на захвата на държавната система, за да бъдат потърсени и интегрирани вече съществуващи у нас, алтернативни примери за качество? Ще бъде ли превъзмогната сантименталната излюзия, чиято цена вече десетилетия се плаща от децата ни — че на предсмъртния си одър най-лошата европейска образователна система все пак може и да завърши този алхимичен процес: да произведе качество без концепция за детско развитие и ранно учене, но пък с обилни дози “контрол”, “обхват” и “задържане”?

МОНополът СРЕЩУ ДЕЦАТА, КАЧЕСТВОТО И РАЗНООБРАЗИЕТО

Тук сме длъжни да отбележим плахия опит на “Демократчина България”, които си позволиха едва-едва да намекнат, че “ще е хубаво най-сетне да се предвиди някаква регулация на алтернативните форми в ранна детска възраст” (Георги Няголов,00:27:40), макар и да не стана ясно защо тази тема не бе поставена и за възрастта 3-6г., където е не по-неотложно най-сетне да се разчупи МОНопола на държавата върху всички деца. Те отвориха и кутията на Пандора относно бюджетирането на средства: да, редно е бюджетирането да става на база всяко родено дете, а не на всяко прието дете, защото именно това би позволило “промяна на цялостната философия — от дефицитна услуга, достъпът до ранно образование и грижа да се превърне в задължение на държавата”. Ако продължим да мечтаем за европейска нормалност в тази посока, лесно ще се сетим, че парите, които се полагат на всяко дете, по право се полагат за избор на качествена образователна услуга. И още: че задължението на демократичната държава не е да бъде МОНополист на образователна услуга, а да предоставя на гражданите механизми как те да се самоорганизират в развиването на разнообразни, качествени форми.

В българската реалност, МОН работи срещу потенциалната възможност за децентрализиране и демократизиране. Повече от 70 години политиките чертаят една и съща линия на самовъзпроизвеждане и самодостатъчност на държавната образователна система. Нека не се залъгваме с химери за “истинска промяна” — с целокупните си идеи за контрол, оценки на качеството (на кое…?), оценки на оценките, вход, изход, хващане, задържане и всички останали… екстри, МОН към момента полага всички възможни усилия не само да си стои затворен, но и да се затвори още повече.

Работата на политиците не е да контролират и оценяват сектора. Не е и да го реформират (в това отношение, от чутото 5-те часа на преговорите и без друго стана ясно, че те дори да искат, просто няма как да успеят). Задължение на политиците към българските деца е спешно да реформират и демократизират МОН: за да спре най- сетне да пречи на родителите да получават избор за децата си и да остави клетото качество да докрета до вратата му и да почука (а не да го пъди, както е сега). Само ако и в България най-сетне открито се заговори за демократична формула, която да разчупи МОНопола върху децата и образованието, бихме могли да говорим за реформаторски политики в полза на децата и обществото — останалото са наредби, които наливат още масло в системата.

Затова, следващите въпроси към участниците в новото управление са изключително ключови. Защо на фона на съществуващите европейски практики и пряко директивата с препоръки на ЕС за развитие на нови модели за образование и грижа, МОН все още действа като свръхрегулатор, който задушава и частния, и държавния сектор на образование и грижа? Защо не само не се насърчава, а практически се възпрепятства реалния избор на родителите и достъпа до качествени услуги за децата до 7г.? Защо българската държава възспира разгръщането на палитрата от алтернативни и частни форми, която в други части на света се ползва с високо доверие и в услуга на масовата система? Наясно ли сте като политици, че с тези си действия МОН работи не ЗА, а СРЕЩУ разгръщането на потенциала на всяко българско дете? СРЕЩУ реформирането на унаследения институционален модел, който е толкова остарял, че дългосрочните ползи от “обхващането и задържането” на който и да било в него, в действителност стоят под огромен въпрос?