Дочуто пророчество в софийска кръчма

Беше една от тези вечери, които първоначално изглеждаха изключително натоварени и сложни, но съдбата се намеси и всичките ми планове се отмениха. Това пък накара Мартин да каже:

–        Хайде да направим една „Контеса“.

Контесата е един от тези емблематични софийски ресторанти – кръчми, в които ако си бил поне веднъж вече нямаш нужда от меню, защото си имаш любимо нещо за ядене и си го поръчваш директно с влизането.

Затова и когато Мартин каза тези думи, в съзнанието ми изникнаха  боб и телешки кюфтета и нямаше как да кажа не.

Както винаги заведението беше препълнено, но ни намериха една малка маса и зачакахме храната, говорейки общи приказки, макар и двамата да бяхме така гладни, че просто запълвахме времето с празни приказки. Затова и щом се появи храната на масата, разговорът спря и лъжиците затракаха.

Не знам чисто физически как се случва, но ние хората успяваме да изолираме шума около нас и да откроим нещо, особено когато това нещо би ни било интересно. И именно в този момент – докато преглъщахме, а около нас се смесваше шума на останалите клиенти, телевизорите и едно две врещящи деца, една реплика на усмихнат човек от съседната маса, сякаш проби този фон и стигна до нас. Този човек вече беше приковал към себе си погледите на своите събеседници, а само след секунда, щеше да прикове и нашите:

–        Казвам ви, бил съм там и знам. Войната ще свърши на 5 април – каза той.

–        Как така си бил? – попитаха го приятелите му.

–        Бях там. Като завърши. В Русия и в Украйна. Да не мислите, че за първи път се връщам назад във времето.

Мартин ме погледна и поклатих глава: „Да и аз чух точно това, което и ти. Това ще е много смешно“. Гладът ни беше отминал и лъжиците машинално се движеха между чиниите и устите ни, а съзнанието ни беше приковано на съседната маса. Искахме да научим повече:

–        За първи път се върнах назад, когато отидох да видя Тайната вечеря.

–        В Милано ли?

–        Не бе – истинската. С апостолите. То не е точно така както вие си мислите.

Стана ми смешно и едвам се сдържах да не се изсмея. Хората като че ли ме чуха и се обърнаха, а Мартин ме заговори, за да не изглежда сякаш подслушвахме. Хората се обърнаха към своя гост, а ние също прекратихме разговорите и продължихме да слушаме:

–        Ама в един момент ми писна да се връщам назад във времето и затова сега се връщам там където ми е приятно. Ето сега съм се върнал да ви видя приятели. Утре си тръгвам обратно за бъдещето. И пак ще се върна. В някой от тия дни.

–        А войната?

–        Тя ще свърши. Нали ти казвам, на пети приключва. И после ще видите. Много е интересно.

След което човекът започна да разказва за масоните, за световните тайни и конспирации и нашият интерес поотмина. Беше станало време да си ходим. Ние, обикновените хора, които не умеем да пътуваме назад-напред във времето, нямаме избор. В един момент боба и кюфтетата са изядени, сметката е платена и трябва да продължиш напред.

Тръгнахме си, а Мартин ме попита:
– Нали не вярваш и на дума от това, което този луд приказваше?

Не вярвам. Защото ако имах силата да пътувам назад във времето едва ли щях да се върна в София, 2022 година, за да посетя софийска кръчма с моите приятели. Ако имаш тази сила, не е ли по-добре да поправиш някои от най-големите трагедии в историята или да видиш роднините, които не си имал шанс да познаваш. Или поне да се справиш с някакви каши, които  съзнателно или не, си забърквал в живтоа си.

Или може би не. Най-вероятно щеше да ми е скучно на Тайната вечеря. Нямаше да познавам никого там. Или на борда на Титаник. Или където и да е било другаде.

Може би и аз като този незнаен времеви пътешественик, щях да се изморя да поправям неща и просто щях да се връщам да изкарам още една приятна вечер с приятелите си. И още една. И така безброй.

–        Не вярвам – отвърнах аз – Този не го слушаше главата.

Разсмяхме се, но макар да се смеехме, тайно и двамата в този момент отбелязвахме пети април в календарите си. Хей така – за всеки случай. Току виж човекът се окаже прав. И тогава ще знам, че ще имаме нова цел – колкото се може по-скоро всички да се научим да пътуваме назад във времето. Но не за да променяме историята. А за да може вечно да споделяме боб и кюфтета с приятелите си.

А дотогава – може би вместо да чакаме машината на времето, можем да споделим с близките ни тази вечер. И следващата.

Пожелавам ни да изкараме един Шабат, към който да искаме да се връщаме още много пъти.

Шабат Шалом.