Абдулрахман ал-Халиди – тест за българската съвест
Само преди броени дни, на 22 октомври Административният съд София-град излезе с окончателно решение по делото Абдулрахман ал-Халиди, в което се казва, че съдът „ОТХВЪРЛЯ жалбата на Абдулрахман Абдулла АлКхалиди, гражданин на Саудитска Арабия, роден на […..], чрез Заповед № […..] на Председателя на ДАНС за налагане на ПАМ [Принудителна административна мярка] „експулсиране“ на жалбоподателя в Саудитска Арабия и забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите –членки на Европейски съюз“. Решението е окончателно на основание чл.46, ал.2, т.3 ЗЧРБ.“
Има нещо дълбоко символично и дори бих казал арогантно-демонстративно в напълно неграмотния начин, по който текстът е изказан и изписан, включително и нелепо-буквалното транскрибиране на името на Абдулрахман Абдула ал-Халиди, който вече цели три години и три дни стои затворен в това, което българските власти упорито продължават да наричат „Специален дом за временно настаняване на чужденци“ в Бусманци, но което след моите две свиждания при Абдулрахман през месец юли тази година, мога да определя единствено като затвор за бежанци, в който напълно невинни и злощастни хора са държани при унизителни условия и при още по-унизително отношение от страна на затворническата охрана.
Административният съд в София вече нееднократно постанови, че решението за „експулсиране“ на Абдулрахман е по разпореждане на ДАНС и, както по-ранно становище на съда гласи, „решенията на Държавна агенция „Национална сигурност“ не подлежат на съдебен контрол“.
По случая Абдулрахман ал-Халиди вече се написа и изговори немалко и в нашата, и в чуждестранната преса. Едни от най-авторитетните международни хуманитарни организации (между които Амнести Интернешънъл и Human Rights Watch) открито се застъпиха за неговото освобождаване, а световно известни активисти и защитници на човешките права нееднократно осъдиха покварата и жестокостта на българската съдебна и контролна система. За всички нас, които следим случая Абдулрахман, отдавна вече е пределно ясно, че в Бусманци лежи затворен един напълно невинен човек, който е жертва на едни нечисти и корумпирани междуинституционални и външнополитически взаимоотношения. Но всичко това, както казах, е пределно ясно. По-важни са обаче въпросите, които ние, българите, трябва да си зададем, особено в навечерието на предстоящите избори, на които за пореден път ще се наредим пред изборните урни с надежда за промяна.
На първо място стои въпросът може ли България да се нарече европейска държава, ако държавните ни институции действат в най-грубо и безогледно нарушение както на българските, така и на европейските закони. Член 4, алинея 3 от Закона за убежището и бежанците е напълно еднозначен и неподлежащ на каквито и да е тълкувания или интерпретации: „Чужденец, влязъл в Република България, за да поиска закрила, или който е получил закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.“ При едно стриктно съблюдаване на този и на подобните му европейски закони, случаят Абдулрахман би приключил само за няколко седмици с предоставянето му на политическо убежище и с автоматичното присъединяване към него на семейството му, което той не е виждал от момента на злополучното си влизане в България през октомври 2021 г. Но както казва добрият войник Швейк, „Войната вървеше чудесно, докато не се намеси Генералният щаб“, в случая ДАНС.
На второ място, самите ние, българите, трябва да се запитаме дали ни е останала поне капчица човещина или състрадание, след като показваме абсолютна апатия към една очевидна несправедливост, каквато е задържането и евентуалното експулсиране на човек, чието единствено „престъпление“ е, че бягайки от авторитарния режим на Саудитска Арабия е попаднал на друг един авторитарен режим на Република България, където съдебната система не се свени в писмен вид да заяви, че 35 години след падането на режима на Тодор Живков, решенията на бившата Държавна сигурност все още „не подлежат на съдебен контрол“.
И най-сетне, на трето място, пред всички нас стои въпросът: какъв е смисълът да гласуваме, какъв е смисълът да се надяваме, какъв е смисълът да живеем, ако самите ние чрез своята апатия и бездействие обезсмисляме и гласуването си, и надеждите си, и живота си?
Най-накрая бих искал да задам един простичък въпрос. През 1969 г. големият наш писател Георги Марков бяга от България и една година по-късно, през 1970 г., попада във Великобритания, където търси политическо убежище от режима на Тодор Живков, който междувременно „задочно“ е осъдил Марков на 6 години и 6 месеца затвор. Та въпросът ми е: Как би следвало да постъпи британското правителство – да осигури политическо убежище на българския бежанец и да му предостави най-добрите условия за лична и творческа реализация, или да го „експулсира“ и да го предаде на българските власти?
