Защо крайната десница в Румъния остава извън властта
Интервю за сайта “Маргиналия” относно политическата динамика на север от Дунава в контекста на падането от власт на кабинета Боложан
Господин Митев, след падането на кабинета на Илие Боложан и формирането на тактически съюз между Социалдемократическата партия (PSD) и Алианса за обединение на румънците (AUR), виждате ли в Румъния повторение на по-широк източноевропейски модел, при който традиционни партии започват да легитимират крайната десница чрез ситуативни коалиции? Има ли риск подобни временни парламентарни съюзи постепенно да изместят политическия център?
Владимир Митев: Към момента представители на AUR и PSD заявяват, че нямат намерение да управляват заедно. В миналото Съюзът „Спасете Румъния“ (USR), който днес критикува PSD за предполагаемо сближаване с AUR, сам е гласувал вот на недоверие заедно с AUR срещу кабинета на Флорин Къцу през септември 2021 г. Това обаче не доведе до съвместно управление.
Функцията на AUR и на суверенистките партии изобщо е да мобилизират недоволство и да натискат за промяна на управленската формула, но по правило те остават извън реалните лостове на властта. Засега не виждам основания това да се промени.
От една страна съществуват сериозни международни аргументи срещу включване на AUR в управлението. Това би създало несигурност на финансовите пазари, от които Румъния се финансира чрез рефинансиране на дълга. Подобен сценарий би повишил лихвите и би изпратил негативен сигнал към инвеститорите.
През 2025 г. Румъния е привлякла около 8,1 млрд. евро преки чуждестранни инвестиции. Страната има нужда както от публични, така и от външни инвестиции, за да излезе от кризисни процеси. Правителство със суверенистко участие вероятно би увеличило недоверието на инвеститорите, включително заради възможни опити за промяна в баланса между „патриотичен капитал“ и международни корпорации, които в момента доминират икономиката.
От друга страна, редица водещи фигури в суверенисткия лагер, които претендират за държавническа роля – като Калин Джорджеску или Дан Дунгачу – са обект на наказателни дела. Самият ход на тези съдебни процеси създава впечатление, че те функционират и като политически ограничител, който прави достигането им до властта по-трудно.
Вие отбелязвате, че вероятността AUR да влезе в управлението засега е малка заради липса на експертиза и риска от негативен сигнал към международните пазари. Не подценява ли обаче румънският елит способността на такива формации да се институционализират и да се превърнат от протестен национализъм в трайна консервативна алтернатива, както се е случвало в други европейски страни?
Румънският политически и медиен елит, особено в проевропейската си част, е реално обезпокоен от засилването на суверенизма. Един от неговите измерения е разпространението на неолегионерски дискурс, който на места съдържа и антисемитски елементи. Друг е силната носталгия по времето на Чаушеску, която изненадващо е видима дори сред млади хора, родени след 1989 г.
Има и политически предложения, например от Съюза „Спасете Румъния“, за забрана на комунистически символи и на формации, които се идентифицират с комунистическата или чаушистката идеология.
Когато разговарям с представители на проевропейските елити, често чувам, че една от причините за възхода на суверенизма е фактът, че елитите, произхождащи от старата номенклатура и силовите структури, не са били напълно неутрализирани след 1989 г., за разлика от други страни в региона. Допълнителен фактор е и политическата легитимация на тези мрежи на глобално ниво.
Но има и реални социални основания: корупция в двете доминиращи партии – PSD и Националнолибералната партия PNL), регионални неравенства и дълбока дистанция между големите градове (космополитния център на страната) и “дълбока Румъния” (периферията).
Големите градове и свързаните с тях либерални елити концентрират достъп до власт и ресурси, докато значителни групи остават изключени от икономическия растеж, базиран на чуждестранни инвестиции и европейски фондове. Тези общности често изграждат алтернативни социални структури, в които центърът са църквата, местни мрежи или държавните институции. В тях доминира по-консервативен дух и често се говори за „достойнство“ и „вертикалност“ спрямо Запада, който се възприема като доминиращ.
Това поражда дискурс за „колониална зависимост“, при който проевропейските елити са възприемани като съучастници на външни интереси. Част от тези нагласи са и икономически – усещане, че румънците се превръщат в работна сила без реален контрол върху средствата за производство и наематели в едно общество, в което собствеността принадлежи на сили, възприемани от суверенестите като външни.
Въпреки това не смятам, че проевропейските елити подценяват суверенистката вълна. Нейният проблем е, че тя все още няма достатъчно експертен капацитет и ясна икономическа визия. Засега тя предлага по-скоро символни решения – например романтизиране на земеделското стопанство (а ла Джорджеску).
Дори при разширяването на екипа около Джордже Симион (лидерът на AUR) с фигури като Петришор Пею или Дан Дунгачу, AUR ще се утвърди като реална алтернатива едва когато изгради по-широк слой от компетентни политически и управленски кадри.
Каква е ролята на президента Никушор Дан в този преходен момент – технократичен арбитър, който се опитва да съхрани прозападния курс, или фигура, около която може да се консолидира нов либерален център?
През последните месеци голяма част от неговите избиратели и публични поддръжници започнаха да се дистанцират от него, твърдейки, че е предал очакванията им. Причината са редица негови политически жестове, които се възприемат като двусмислени.
Никушор Дан положи усилия да присъства на форум, свързан с инициативи около Доналд Тръмп, но пропусна да посети отбелязването на годишнината от началото на войната в Украйна в Киев. По-късно подписа стратегическо партньорство с Украйна, включително за съвместно производство на дронове. Същевременно отмени официални чествания на Деня на Европа с участието на председателя на Европейския парламент Роберта Мецола и на 9 май 2026 г. произнесе реч, която част от аудиторията възприе като критична към ЕС, включително по отношение на зелените политики.
Изглежда, че той се опитва да играе ролята на мост между проамериканската и проевропейската линия. Проблемът е, че румънската политическа култура по-скоро наказва подобно търсене на баланс и предпочита ясни избори.
Има и критики, че не е защитил премиера Боложан в конфликта му със социалдемократите, довел до падането на кабинета. Разочаровани избиратели дори говорят за влияние на „дълбока държава“ в неговата институция.
Въпреки това, по-умерената оценка е, че Дан се опитва да бъде арбитър в качеството си на държавен, а не партиен лидер. Това го поставя в трудна позиция – особено ако комуникационно не успява да обясни ясно действията си.
Има мнение, че той изпитва ужас от конфликтите, които разделят обществото. През 2017 г., когато се дискутира референдума за семейството, който искаше, но не успя да определи семейството като брак на мъж и жена, без да може да е съюз на хомосексуална двойка, Дан има консервативна позиция и се опитва да хвърли мост към консервативните членове на обществото като предлага неговата партия – Съюзът “Спасете Румъния” да не заеме позиция. Партията обаче държи да се заеме прогресивна позиция по въпроса за брака и Никушор Дан напуска партията, която той самият е създал.
Румъния дълго се възприемаше като стабилно проевропейска държава. Разклаща ли се този консенсус?
Не мисля, че става само за Румъния ни изненадва. Самият Европейски съюз се променя – суверенистки тенденции се наблюдават и в Западна Европа. Дори Украйна, въпреки войната и разрушената инфраструктура, се превръща във все по-значим геополитически фактор.
В Румъния съжителстват различни социални и икономически модели. Част от обществото е интегрирана в глобалната икономика и европейските мрежи. Друга част е по-силно свързана с традиционни институции като църквата и държавата и възприема Западна Европа като заплаха.
Съществуват и различни геополитически нагласи спрямо Украйна – от силна подкрепа до опасения, че след войната Румъния може да бъде изтласкана на втори план в региона в рамките на НАТО и ЕС. В този смисъл суверенизмът не е непременно антиевропейски в смисъл на желание за излизане от ЕС. По-скоро той е част от по-широк вътрешноевропейски процес на преформулиране на самия съюз. Джордже Симион и AUR се разбират отлично със суверенестите в Полша и Италия, например.
Румъния остава икономически и политически зависима от Западна Европа, но в същото време е част от нарастващия вътрешен дебат за бъдещето на ЕС. Именно в тази динамика трябва да се разбира и възходът на AUR.
