За социологията, джендъра и порочното правосъдие

от -
1 059

Както стана популярно да се пише във Фейсбук: „Този текст е дълъг!“. Затова графично ще го разделя на три части – прочетете тази, която Ви интересува. Но разбира се, частите са свързни, и  е добре да прочетете целия текст. Повод за текста ми даде решение 13/27.07.2018 на КС и един разгорещен дебат върху стената ми във Фейсбук по този повод, както последвалата медийна атака и „омаскаряване“ на мои колеги социолози от ИИОЗ-БАН, която вреди както на тях самите, така и науката в България като цяло. И така…

 

ЗА СОЦИОЛОГИЯТА

 

Социологията се ражда в средата на ХIX век като наука, която има за цел да обясни динамичните и разнопосочни промени в модерните общества, които се случват с разпада на глобалните империи, ускорената индустриализация и като цяло с Просвещението, което показва значимостта на проверимите научни факти и емпиричните закономерности. Социологията възниква и се развива като полипарадигмална наука – т.е. такава, която не изповядва една истина или не предлага един обяснителен модел, а се развиват и паралелно съществуват различни школи и обяснителни модели (напр. Позитивизъм, Функционализъм, Конструктивизъм, Интеракционализъм и т.н., и т.н.). Някои школи следват една от друга, други се появяват, за да си противостоят, но между отделните школи и парадигми съществува диалог и взаимно признаване на легитимност. Това не означава, че социологията е релативистка наука и всичко е възможно. Не! Школите и аргументите понякога са яростни помежду си. Но означава, че социологията е наука, практикувана от хора със свободна воля, възпитани в толерантност и уважение към другия и чуждите аргументи, въпреки несъгласието с тях.

 

Нещо повече, поради многообразието на съвременния свят и модерното общество, социологията се развива като мултидисциплинарна наука в двояк смисъл – такава, която взаимства инструменти и понятия от други науки (статистика, етнография, право, история, география и т.н. и т.н.) и такава, която работи в обособени малки полета по формулата „Социология на…“ (религията, правото, изкуството, конфликта, семейството и др.). Номенклатурата на т.нар. „частни“ или „отраслови“ социологии в Международната Социологическа Асоциация (ISA) е около 60 към момента. Едно от тези обособени малки полета в социологията е „Социология на пола, половите специфики и сексуалността“ (Sociology of sex, gender and sexuality), която в някои академични институции е част от Социология на семейството, а в други – самостоятелен предмет. В Софийския Университет, например, Социология на пола е самостоятелна дисциплина, но „половите специфики“ (в т.ч. полово специфични роли и стереотипи) са част и от учебния план по Социология на семейството (и е така повече от 20 години).

 

Всъщност „полът“ (sex) е базова категория за анализ във всички социологически школи и във всички дисциплинарни полета, защото е една от двете ключови, биологично предопределени характеристики на човешките индивиди – заедно с възрастта. Неслучайно, дори при анализа на електоралните нагласи, колегите винаги представят разликите в гласуването по пол и възраст (макар че образованието и местоживеенето често са по-важните фактори). Това е един подход, характерен за течението на позитивизма, което приема пола за даденост и по отношение на тази даденост търси отговор на закономерностите „как“ и „колко“ – без да може да обясни „защо“ и „по какъв начин се е стигнало до това“. Критиките към позитивизма по отношение на пола са, че приема половите неравенства и разделението на труда по пол за „естествени“ и затова няма силата да обясни разликите, които регистрира.

 

Структурният функционализъм се появава с амбицията да преодолее недостатъците на позитивизма, като даде отговор „защо“. Функционализмът обаче остава при разбирането за обществото като „естествен социален организъм“, в който „мъжкото“ не може без „женското“ и в който двата пола се допълват – като така допълнително легитимира полово специфичните роли. Вместо да обясни конфликтите, например, функционализмът ги обявява за социална девиация и нарушена функционалност, защото не пасват на обяснителния му модел.

 

Марксизмът в това отношение първи поставя въпроса за половите неравенствата и експлоатацията на жените като различни течения паралелно въвеждат понятията „втора смяна“, „двоен ден“ и „двойно бреме“ (метафори за работа навън – за прехрана и домакинската работа вкъщи). Въз основата на това постепенно се развиват няколко феминистки течения, като най-значима и актуална към момента е теорията за „пресечностите“ (т.е. взаимосвързаните фактори на дискриминация – расизъм, ксенофобия, хомофобия и мизогиния).

 

Ключовият поврат в изследванията на пола се случва още през 1949 г., когато Маргарет Мийд емпирично показва, че „Какво означава да си мъж или жена се определя в по-голяма степен от културата, отколкото от абсолютният диктат на биологията“.
В социологията и социалните науки още от тогава е известно, че политическата система, религията, пазарът на труда, социалната класа и образованието са онези детерминанти, които казват кое е подходящо за мъжете и кое за жените. Конструктивизмът стъпва на тези резлутати и се съсредоточава върху въпроса „Как мъжете стават мъже и как жените стават жени?“, т.е. Какви са моделите на социализация и как различните общества решават какво е подходящо за жени и какво – за мъже? Символният интеракционализъм продължава тези усилия, като се фокусира на микро-ниво: как мъжете и жените договарят и изграждат социалните статуси, роли и стереотипи във взаимоотношенията помежду си? Интеракционализмът не разглежда полово специфичните роли и семейните институции като стабилна структура, а като такава, която подлежи на преосмисляне и предоговаряне в ежедневните човешки взаимоотношения. Пиер Бурдийо фактически също разглежда тези проблеми, но ги пречупва през собствения си понятиен апарат: хабитуализация, социален капитал, символен капитал, символно насилие.

 

Казано накратко, социологията е наука с над 170 годишна история, в която в която полът (sex) винаги е играел ключова роля в интерпретациите и анализа, а през последните 70 години, редом до него се нареждат и полово специфичните (gender) неща: статуси, роли, норми, стереотипи и поведение. Различните школи имат различен фокус на изследване, но общият академичен консенсус гласи: Въпреки, че полът (sex) е биологически предопределен – как да дадем израз на тази предопределеност, какво очаква и какво би приело обществото от нас като „нормално“, изисква продължителен процес по изграждане на полово-специфична идентичност (gender identity) – т.е. има социално изграден механизъм на научаване как се става мъж и как се става жена, който обаче варира в различните общества. Психологията и педагогическите стандарти казват, че общо взето много преди да тръгне на училище – още около 2-3 годишна възраст детето би трябвало в семейната среда да е изградило основите на своята полово-специфична идентичност, т.е. да знае дали е „момченце“ или „момиченце“.

 

ЗА ДЖЕНДЪРА и „идеологията“

 

Понятието „полово-специфичен“ (т.е. „джендър“) се появава успоредно с трудовете на Мийд, за да улесни анализа на социалните проявления на един иначе биологичен феномен и офрмянето на полово специфичните роли, стереотипи и норми на поведение посредствам културните модели в дадено общество. И ако по-горе признах, че социологията използва инструментариум развит и в други науки, сега е редно да признаем, че социологическото понятие „джендър“ повлиява публичните политики и правната рамка, свързана с фундаменталните човешки права в глобален план. Световната Здравна Организация въвежда много ясно терминологично разграничение между английските понятия „секс“ и „джендър“. Първото касае „биологическите и физиологичните разлики“ (т.е. вагината, менструацията, гърдите и лактацията при жените, пениса и тестесите, масивната костна структура и по-голямата мускулна маса при мъжете). Второто касае „социално изградените роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. На практика определението за „джендър“ на СЗО всъщност става и дефиниция на „джендър“ в Истанбулската конвенция. Именно затова е нелепо да се търсят скрити смисли и да се правят параноидни интерпретации – както постъпиха някои юристи в България.

 

От тази гледна точка, можем да кажем, че понятието „Джендър идеология“, което НЕ ПРИСЪСТВА В КОНВЕНЦИЯТА, но беше пуснато в употреба като „плашило“ само показва невежеството на онези, които го употребяват. Социологията разграничава не една, а множество  джендър идеологии (т.е. много доктрини, които се опитват да кажат на хората какви трябва да са взаимоотношенията между половете), и които фактически са в конфликт една с друга.

 

Православната джендър-идеология изисква жената да е подчинена на мъжа, което се изразява в символното насилие да носи забрадка в църквата и да застава в лявата част или в обособено женско отделение между притвора и наоса на храма (както е църквата в Банско, например). Православната джендър-идеология фактически налага трети пол: „скопци заради царството небесно“ (Мат.19:12) – т.е. монаси и монахини, които са „асексуални“ – отказват се от плътското удоволствие и плода от първородния грях. Апотеоз на православната джендър-идеология е Атон, където не се допускат жени, дори като туристи. Не се допускат и женски домашни животни: кокошки, крави, кози, овци, свини, магарици и кобили, за да не се изкушават монасите с греховни мисли. Въпреки това, православната джендър-идеология, не просто позволява, но дори задължава мирските свещеници да сключат брак (казано иначе – ако не можете да си намерите съпруга, не можете да станете поп, дори да имате вуйчо владика).

 

Католическата джендър-идеология е много сходна с Православната. И тук съществува „третият пол“ от скопци за вярата, като той е дори с разширен обхват, доколкото свещениците – също като монасите – са се обрекли на безбрачие. Апотеоз на католическата джендър-идеология е Ватиканът – единствената страна в света, където жените все още са лишени от избирателни права, не могат да заемат постове в изпълнителната и законодателната власти; една от шестте страни в света, където жените нямат право на аборт (дори при риск за живота на жената) и една от двете страни, в които разводът не е позволен.

 

На практика всяка религия има своя характерна джендър-идеология. Ислямската джендър-идеология допуска многоженството; някои течения допускат временен брак „за удоволствие“ („ал-мутах“); други течения изискват пълно скриване на женското тяло на публични места с фередже, или частично с яшмак. Юдейската джендър-идеология признава родството по произход само по майчина линия (с изключение на родовете Коен и Леви), а ендогамията – т.е. бракът само и изключително в общността – е толкова силно желана, че евреите в САЩ измислят т.нар. „бързи срещи“ (speed dating). Протестантството не е единен догматичен корпус, а сбор от различни деноминации. Затова дори можем да говорим за Протестантски джендър-идеологии: Лутеранска, Калвинистка, Цвингелианска, Конгрешанска, Методистка, Баптистка, Адвентистка, Петдесятна, Анабабтистка (с всичката условност при включването на Амишите и Менонитите в този порядък). Някои протестантски джендър-идеологии проповядват пълна равнопоставеност на двата пола и затова има жени пастори и епископи. Други протестантски джендър-идеологии твърдят, че „сексуалността е дар от бога“ и допускат или се основават на ЛГБТ общества. Трети – не се различават от католическата джендър-идеология.

 

Но не само религиите, а и политическите режими имат свои джендър идеологии. Тоталитарната джендър-идеология например проповядва, че жената трябва да бъде „майка, домакиня и работничка“. България дори става свидетел на две версии на тази идеология: фашистка и комунистическа (и двете понятия използвам условно, като характерни екзоними). Фашистката джендър-идеология намира ресурс за легитимация в християнството и се отличава с това, че само жените-съпруги получават избирателни права. Комунистическата джендър-идеология е секуларна, и се легитимира през вярата в прогреса и надпреварата с „врага“. За тази цел жените получават пълни избирателни права, получават и право на аборт (макар и ограничавано на три пъти след това), но в комплект с ергенски данък и същевременно при безлихвен младоженски заем: защото ранният брак и високата раждаемост вървят ръка за ръка.

 

На практика едва Либерално-демократичната джендър идеология поставя акцент върху равнопоставеността на половете (не просто формалното равенство на „комунизма“) и върху необходимостта да се ограничи социалното неравенство между ДВАТА ПОЛА. България прави първите си стъпки в тази идеология едва с конституцията от 1991 г., а прохожда напълно в процеса на синхронизиране на законодателството ни с правото на ЕС в предприсъединителния период. Да, Истанбуската конвенция е част от този проект и това ясно е заявено в преамбюла: „преодоляване на историческите неравенства“! Ако до сега сте се чудили как така ВМРО и техните омразни „сектанти“ (т.е. протестанти) намериха обща кауза, или как така СДС и БСП са си взаимна опора в съпротивата; както и защо уж либералната ДПС е против – вярвам ще намерите отговор в джендър-идеологиите по-горе.

 

 

ЗА ПОРОЧНОТО ПРАВОСЪДИЕ в България

 

Социология на правото („отраслова“ дисциплина, преподавана в Софийски и Пловдивски университети от депутата от БСП Иво Христов), взаимства понятието за „порочно правосъдие“ (wicked justice) от правната философия на Роналд Дуоркин и неговата школа. Терминът е въведен, за да обясни, че съществува разлика между „морал“ и „закон“ и че може да се случи съдия да вземе привидно „морално“ решение със свое тълкуване, само за да угоди на политик или на общественото мнение, въпреки, че решението му е в разрез с духа на закона и нанася вреда на справедливостта.

 

Точно това се случи в България с решение 13/27.07.2018 на КС. Съдът бе сезиран по чл. 149, ал. 1, т.4. от КРБ „Конституционният съд:… произнася се за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите“. Причината за необходимостта от такова произнасяне е фактът, че международното законодателство има примат над националното. По тази причина, в Конституцията е предвиден механизъм тя да се „опресни“ и „синхронизира“ с международния акт, съгласно чл. 85, ал. 4: „Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения“. Какво означава в такъв случай решението на КС, че „Конвенцията не съответства на Конституцията“? Означава, че трябва да се промени Конституцията.

 

Само че, промяна на Конституцията изобщо не са налага. Конвенцията навсякъде говори само за „мъже“ и“жени“ – друг пол няма. Някои препоръките в Конвенцията, в България са факт още преди повече от 10 години. Например в чл. 6 от Конституцията на Република България пише: (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права; Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол…“, а чл. 46. Ал. 2 гласи: „Съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството“. Този конституционен принцип е залегнал също така в чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация: „Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол,…“; и присъства в чл. 2, ал. 2 от Семейния кодекс: „Семейните отношения се уреждат съобразно следните принципи: … 2. равенство на мъжа и жената“. На последно място, но не и по значение, през 2016 г. България прие Закон за равнопоставеност на жените и мъжете, където се казва: Чл. 2. Държавната политика по равнопоставеност на жените и мъжете се основава на принципите на: (1.) равни възможности за жените и мъжете във всички сфери на обществения, икономическия и политическия живот; (2.) равен достъп на жените и мъжете до всички ресурси в обществото; (3.) равно третиране на жените и мъжете и недопускане на дискриминация и насилие, основани на пола; (4.) балансирано представителство на жените и мъжете във всички органи, вземащи решения; (5.) преодоляване на стереотипите, основани на пола. Казано иначе, България формално вече е изпълнила препоръката, залегнала в този член от Конвенцията. От тези примери би трябвало да стане ясно, че Конвенцията не противоречи на вече съществуващото законодателство.

 

Кое подведе конституционните съдиите? Болшинството то тях очевидно беше повлияно от общественото мнение, което повярва на фалшивата новина за „третия пол“, „гей-браковете“ и „джендър-идеологията“в Конвенцията. Всъщност, становищата и изказванията, които внушиха това стъпват върху позицията на Папа Бенедикт XVI, и критиката му за книгата на Джудит Бътлър: „Безпокойството около родовия пол“ (Gender trouble), която говори за „перформативността“ на “родовия пол“ (gender) и се опитва да критикува терминологичното различие между „sex“ и „gender“ – операционализирано от социологическите дисциплини и институционализирано от международното законодателство (както бе показано по-горе). Казано с други думи, иронията в демонизирането на Истанбуската конвенция през текста на Бътлър е, че Бътлър е горещ противник на дефиницията за „gender“ – именно както е формулирана в чл. 3, буква „с“ (на латиница) или „в“ (на кирилица). Вероятно Конституционните съдии не са чели Бътлър, а и не е нужно. Трябваше обаче тогава да повярват на онези близо 300 социални учени – социолози, политолози, психолози – които внесоха становище и застанаха с репутацията и академичните си титли зад твърдението, че няма терминологичен проблем, а не да се подвеждат по обществената парноя.

 

Окрилени от невежеството на тълпата и предизвиканото от него порочно правосъдие, някои прависти публично обявиха, че Конституционният съд бил забранил „джендър-идеологията“. Това, разбира се, е уникална глупост или поредната нагла инсинуация. Защо ли? Първо, защото КС е сезиран и се произнася само в рамките на своите правомощия – а именно за „съответствие“ или „несътоветствие“ между Конвенцията и Констиуцията и за нищо друго. Второ, защото какво значи „джендър-идеология“: Православната ли? Или Фашистката? Или някоя от протестантските? Сигурно е обаче, че една-еиднствена джендър-идеология не може да бъде забранена и това е либерално-демократичната, защото ще означава да отменим така често цитирания в правните становища и решението на КС чл. 4 от КРБ, в неговата цялост:

(1) Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.

(2) Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.

(3) Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз.

 

Това са ценностите и духът на Българската Конституция. Никой няма право да влиза в ролята на Великия Инквизитор и да забранява на независим академичен институт да провежда изследвания, които съответстват на сега действащото законодателство (в случая „Gender Equality Action Plan 2014-2021“ на ЮНЕСКО, цел 2 на програма „Образование“ на ЮНЕСКО; както и Националната стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете 2016-2020, приета съгласно Закона за равнопоставеност на жените и мъжете). Това, което направи анонимният колега от ИИОЗ-БАН, като изпрати вътрешна документация до потенциален конкурент, е позорно и подсъдно. (Точно така! Неправомерният получател извън ИИОЗ вече е провеждал ЛГБТ изследвания и следователно се явява конкурент на екипа?[1] – т.е. трябва ли БАН да заяви, че онзи който казва „дръжте джендъра!“ е самият „джендър“?). Де факто, разпространяването на получената неправомерно информация във Фейсбук и средствата за масово осведомяване, също е подсъдно по Наказателния кодекс – както за нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията (Чл. 171. Ал. 1, т. 3 и Чл. 171а.), така и за клевета (Чл. 147. ал.1). А това, което направиха МОН и ЦУ на БАН е срамота. Институциите трябва да защитават своя дневен ред и своите служители, особено когато са неправомерно охулени, иначе ще попаднем завинаги в капана на порочното правосъдие.

 

[1] https://offnews.bg/obshtestvo/imp-poiska-poveche-grizha-za-tciganite-i-za-lesbijkite-429707.html