„Без крале!“ означава и „Без кралски барони!“
Франция, Обединеното кралство, Съединените щати и дори Германия са с бюджети в криза – с нарастващи задължения за пенсии, за социални грижи и за военни разходи, които политиците не смеят да намалят, нито да финансират чрез по-високи данъци. Някои стигат до заключението, че демокрацията не може да осигури фискално благоразумие, защото демосът не може да бъде убеден да живее в рамките на възможностите си. Но има и алтернативно обяснение: причината за нашите фискални проблеми е, че не живеем в демокрации, а по-скоро под олигархично управление, прекъсвано от периодични избори.
Свободните и честни избори дават възможност на хора със свободно време и свободни пари да спечелят длъжности, което е много различно от получаването на власт. След като бъдат избрани, независимостта на централната банка ги лишава контрол върху паричната политика, докато вече претоварените бюджети и страхът от т.нар. „бдителни охранители на държавния дълг“ ограничават това, което могат да правят във фискалната област. Чудно ли е, че талантливите хора обръщат гръб на политическата кариера, вместо безпомощно да наблюдават сили извън техния контрол?
Междувременно, грабителската власт се упражнява и другаде. Във Франция, най-новата кота нула на фискалните затруднения, богатството на 500-те най-богати семейства се е увеличило от 6% от националния доход през 1996 г. до 42% през 2024 г. Нещо подобно се е случило в останалата част на Европа, включително в Германия и дори в скандинавските социалдемократически убежища.
Почти нищо от това увеличение на богатството на свръхбогатите не може да се отдаде на нарастващата им производителност или изключителния им предприемачески дух. Основните двигатели на концентрацията на богатство са:
- дългосрочното намаляване на реалните почасови заплати и последващото изпадане на големи сегменти от населението в постоянна материална несигурност, в „живот на ръба“;
- нови схеми, които позволяват на големия бизнес да извлича печалба от държавата по начин, който влошава обществените услуги и увеличава бъдещите задължения на правителствата;
- нови възможности за избягване на данъци за тези, които разполагат със значителни ресурси.
Тъй като собствениците на капитал експлоатират труда и държавните ресурси със степен на ефективност, невиждана през 50-те и 60-те години на миналия век, те също така пестят от застрахователните си премии – данъците, които позволяват на държавата да успокоява недоволните и да защитава правата на собственост. Освен това, държавите ги спасяват, когато залозите им се провалят, плащат им прекомерни такси за постоянно влошаващите се приватизирани услуги и поддържат картели от бивши обществени комунални услуги, които допълнително изчерпват разполагаемите доходи на повечето хора чрез стремглаво покачващи се цени на публичните услуги.
Лишени от обществена подкрепа, управляващите политици реагират, като натрупват необезпечени социални и пенсионни задължения върху все по-бедните държави. Когато пазарите на облигации неизбежно избухват в истерия, медиите изпълват ефира с предупреждения за предстояща дългова криза, често включвайки ретро кадри на гръцки демонстранти, бунтуващи се срещу Международния валутен фонд и външните кредитори. „Всички трябва да стегнат колана“, е посланието, „за да не се превърнем в друга Гърция“.
Само че, когато казват „всички“, те не нямат предвид всички „всички“. Макар че малцина се осмеляват открито да оспорят етичните аргументи за по-голямо облагане на свръхбогатите, в момента, в който се появят предложения за данъци върху богатството, олигарсите изтъкват един привидно неустоим аргумент: „ако ни обложите с данъци, ще избягаме в Дубай, Монако, може би дори Марс!“. Смятайки за аксиома, че това би било лошо нещо, управляващите политици се огъват и снемат въвеждането на данъци върху свръхбогатите от дневния ред.
В разгара на тази едностранна класова война, правителствата се чувстват все по-притиснати между нестабилните пазари на облигации и популистите, които дават всякакви обещания, докато разпалват националистически настроения и се насочват към удобни изкупителни жертви – от самотни жени с котки и транс- хора до мюсюлмани, евреи и отчаяни бежанци.
Веднъж взели властта, ксенофобските популисти развиват селективна амнезия и забравят обещанието си да се грижат за страдащите множества. Позовавайки се на постоянните фискални проблеми на правителството, те прегръщат същите строги икономии, които са причинили недоволството, което те използват, за да спечелят властта. И те орязват социалното осигуряване. Започват да поучават прекалено облаганите с данъци граждани – експлоатираните, недоплатените и недообслужваните за патриотичния им дълг да се усмихват и да го понасят. И, разбира се, нищо от това затягане на коланите не допринася за декларираната цел – фискална консолидация, защото предлагат данъчни облекчения на онези, които са превърнали избягването на данъци в олимпийски спорт.
За да поддържат активността и лоялността на своите привърженици, те инсценират гнусни сцени на груба жестокост към избраните изкупителни жертви – пародия на средновековен авторитаризъм, миришеща на милитаризъм, патриархат и божествено провидение в едно. С либерализма доведен до свободата на елитите да ограбват мнозина, абсолютисткото обещание „Един народ, една партия, един лидер“ се превръща в техен идеологически ориентир.
Добри хора, разгневени от опасната аналогия с едно ужасно минало, изпълват улиците в отговор, скандирайки „Без крале!“. Но макар и гледката на толкова много хора, отказващи да приемат заграбването на властта от Великия лидер, да е ободряваща, трудно е да бъдем оптимисти.
Докато слушаме възвишените хуманистични речи и четейки пламенните редакционни статии в подкрепа на движението „Без крале“, поразява липсата на самоанализ за това, което тласна Доналд Тръмп към Белия дом: безразсъдството на демократичните „барони“, които в партньорство с Рейгън и Буш манипулираха системата в продължение на половин век, обеднявайки държавата, маргинализирайки работниците и подлагайки цели поколения на живот в постоянна несигурност.
Какво би се случило, ако по някакво чудо центристите бъдат върнати в управлението? Съдейки по постиженията на масовите демократи в САЩ, на президента Еманюел Макрон във Франция и на премиера Киър Стармър във Великобритания, на недоволните маси отново ще бъде казано, че трябва да приемат отделянето на покачването на пенсиите си от индекса на потребителските цени или че намаляването на плащанията за инвалидност е от съществено значение за противодействие на безделието и мързела.
Насочването на цялото внимание към „краля“, докато „бароните“ се освобождават от отговорност, няма да спре Тръмп и неговите имитатори да натрупат още феодална власт. Илюзията за силния човек, който ще оправи всичко, не може да бъде разсеяна чрез съживяване на илюзията, че олигархията предлага на населението демократичен избор. Кралят ще бъде в безопасност, докато бароните остават неоспорими във властта и привилегиите си.
превод от англ. Румен Петров
[1]Професор Янис Варуфакис e бивш финансов министър на Гърция, лидер на партия MeRa 25 („Европейски реалистичен фронт на неподчинение“) – част от Движението за демокрация в Европа 2025 (DiEM25), Европейската пролет и Прогресивния интернационал. Партия със същото име – МеРА25, партньор на гръцката партия, е основана в Германия през 2021 г. (бел. на прев.)
