Безсъници под сянката на улично дърво
Спомням си преди много години на един детски лагер, не искахме да спим през нощта. И да чакаме сутринта и изгрева. Което винаги е страхотен план когато си тийнейджър, но има два проблема:
Първият е, че рано или късно ти се доспива. А вторият, че ако нямаш определено занимание, с което да уплътниш тези нощни часове, времето започва да тече изключително бавно.
Проблемът тогава, преди години беше, че освен, че ни се спеше и наистина нямаше какво да правим, ние нямахме и часовници. И тотално не знаехме колко още време има до заветната сутрин. Времето беше спряло и сънят най-вероятно щеше да ни победи.
И тогава… Тогава ни дойде страхотната идея как да измерваме времето – ще гледаме през балкона и ще следим сянката, която дърветата оставят, огрявани от луната.
В крайна сметка не получихме представа за времето. Бяхме забравили малката подробност да погледнем към небето и да видим, че нямаше луна в небето заради облаците в този ден. А сянката на дърветата идваше от близките улични лампи. И поради характера на лампите (че са неподвижни) сянката така и не помръдваше. В един момент сънят надделя. И забравих
Много години по-късно се сетих за тази история. На друг лагер – за малко по-пораснали деца, миналата седмица. Тъкмо беше приключила програмата, свободното време и всичко беше утихнало. Поне сред нашите деца. Аз се готвех да заспивам, но не успях, защото в стаята точно над мен се чуваха крясъци. Мъж и жена, от гостите на хотела, извън нашия семинар спореха за нещо в 2 сутринта. Беше онази най-неприятна степен на шум, в която нито може любопитството ми да се задоволи за какво точно спорят, защото е прекалено ниско боботенето, нито можех да заспя лесно – беше достатъчно високо, за да ми пречи.
Нямах и силите да се обадя на рецепцията – не ми се ставаше от леглото. Просто се обърнах и се загледах през прозореца си. Към едно самотно дърво, обвило в стъблото си улична лампа. И се сетих за детската си история за времето и реших, че този път за разлика от преди години, ще издържа до сутринта и ще се ориентирам по ламповата сянка.
Алармата ме събуди, полу-закъснял. Не помня дали скандалът отгоре беше притихнал или умората ме беше надвила, но сега беше светло. И тихо. Отново, както и като дете, ламповата сянка не ми помогна да изпълня целта си. Може би след години някъде пак ще пробвам…
Но дотогава ми остана навикът за размисъл. За безсмислените неща. Като това да гледаш сянката на едно дърво от уличните лампи. Или скандалите в 2 сутринта. Или като цяло разделенията между нас, които сами си създаваме. Детският ми лагер приключи в неделя и наваксах с новини и скандали. И всичко най-важно от обществения живот. И четейки, слушайки и дори участвайки в тях сякаш всеки беше точно това – сянка от лампа – нещо безсмислено, но постоянно. Нещо, без което най-вероятно можем.
Веднъж на 20 години мога да си позволя да се отдам на такава безсмислица. Изчерпах си жокера за тези две десетилетия. Може би ако всички безсмислици, с които се занимаваме имаха такъв лимит, щеше по-често да виждаме луната. И слънцето сутрин. И всичко друго, което наистина има смисъл.
Пожелавам ви повече слънце и по-малко сенки.
Шабат Шалом.
