Благодаря за тази книга
Писателят Георги Господинов получи Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ на официална церемония в аулата на Ректората на висшето училище. Тя му бе връчена от ректора на университета – проф. д-р Георги Вълчев. Георги Господинов е носител вече на престижния „Букър“. Той благодари за наградата и поясни защо той високо я цени: “ Но по-важно от това е онзи порив, онова тихо отчаяние и несигурна надежда, че можеш с думите си да спреш за малко или поне да забавиш разомагьосването на света. Да утешиш поне един човек. Да заговориш за онова, което обикновено премълчаваме. И да накараш един читател да ти каже: „Това беше моята история, но я бях затрупал много навътре“.
„Баща ми беше онзи Атлас, който държеше на раменете си тонове минало.
И сега, когато си отиде, усещам как цялото това минало се пропуква, тихо се срутва
върху мен и ме затрупва с всичките си следобеди. Тихо срутващите се
следобеди на детството. И няма кого да извикам на помощ.“
Господинов, Георги. ГРАДИНАРЯТ И СМЪРТТА. Жанет 45 – Пловдив, 2024
„Не знам от къде да започна“ е третото изречение от книгата. И аз не знам. Зачетох я с предубеждение. Завърших я с възхищение. С това искам да предупредя, че нямах добър баща и не страдах, когато той умря, така че при моето четене отсъстваше сантимента, потопил маса читателки в езеро от сълзи. Смъртта, освен това, не ме плаши и не ме кара да я превръщам в съставка от смисъла на живота ми. Сигурно е, че ще си отида в някакъв миг от бъдещето и децата ми ще скърбят. И нищо друго. Нищо страшно.
Озадачени от тленността си, големи мислители и постмодерни богослови са увивали във философии за смъртта страха си от умирането. Предизвиканата скръб обаче протича отвъд биологичния край на тялото и може би поради това е източник на поетични откровения. На мен простите думи на голямата американска поетеса Мая Анжелу говорят достатъчно и изчерпват темата: „Голямата душа служи на всекиго до безкрай. Голямата душа не умира. Тя ни събира отново и отново.“ Моята добавка е, че малката душа умира без да ни служи или събира – нито докато е живяла, нито със спомена за нея.
И ето, Георги Господинов е написал книга за смъртта на една голяма душа. Това е първото, за което му благодаря.
„За какво говорим, когато говорим за смъртта?“ – задава той най-уместния, най-мъдрия въпрос. И отговаря: „За живота, разбира се, за цялата му възхитителна нетрайност.“ Този абзац на стр. 15 бе за мен преломният момент, след който историята ме завладя и не ме остави. Защото четейки осъзнах, че това изобщо не е книга за смъртта. Това, казва синът-автор още на с. 10, е книга „за тъгата по живота, който си отива“. Но там то все още ми звучеше претенциозно, очевидно, като пожелание и дори като амбиция. Когато приключвах четенето – без скръб, без сълзи, често през смях на глас – бях убеден, че смъртта е само повод за тази книга. Тя щеше да бъде написана дори и бащата да бе доживял дълбоки старини. Защото бащата не се помни, защото е умрял, а защото е живял! Болестта й придава допълнителна драматичност; неочакваността я прави болезнена. И кое е обезболяващото средство? Спомена – „тоновете минало“. Припомняйки баща си от детството до днешния ден, който е всеки от дните след смъртта му, Господинов е създал книга за достойния живот на един български баща.
Защо подчертах „български“? Защото, според мен, Господинов за първи път пише само за онова, което му е близко и родно. И за първи път създава характер, който не е негово алтер его. „Градинарят и смъртта“, следователно, е семеен роман с един брилянтно пресъздаден литературен герой, името на чийто прототип не е назовано, освен галеното Диньо, цитирано от репликата на негов приятел. В контекста на скоротечното умиране на баща си, Господинов е показал живота на българския мъж през най-тъжния период от историята на България, от 1944 насам. Описал го е с техниката на ретроспекцията, съчетана с настоящи събития, техника, която му е дошла спонтанно – сломен от предстоящата и впоследствие случилата се загуба – и го е освободила от императива да контролира наратива си. И тъкмо поради това тази книга доказва, дори без той да го съзнава, колко голям писател е Георги Господинов. Няма го Гаустин, няма ги съчинените клиники за минало, няма го нарцисизма на „Физика на тъгата“. Няма го апокалиптичното очакване на края на света. Има един светещ образ на висок мъж, Баща ми. „Майка ми“ е спомената само с няколко щрихи, колкото да се открои обикновеността на Баща-ми. „Брат ми“ е най-близкият човек от детството, останал в провинцията, религиозен и милосърден. Емоционално натоварен е образът на внучката, „дъщеря ми“, която е сякаш свързана чрез невидима за другите енергия с дядо си и не престава да го сънува. В сънищата на детето любовта е спонтанна. Но тя е спонтанна и у писателя, колкото и да е в процес на осмисляне чрез думите. Любовта, без да бъде признавана страстно или патетично нито веднъж, е стимулът и двигателят на цялата книга.
Това е грамадно постижение, бих казал нечувано за българската литература, което е втората причина за моята благодарност към Господинов. Самият той осъзнава тази особеност на книгата за Баща-ми: „В култура, в която не е прието да казваш силни думи като обичам те, мъчно ми е за теб, липсваш ми, и т. н., човек намира други начини да изрази любовта си. […] Баща ми поддържаше градина.” Синът пише книга. Пише я трескаво, спонтанно, с неистово желание да задържи колкото се може по-дълго Баща-ми и любовта си към Баща-ми в неумолимо отслабващата за минали събития памет. Наред с това признава своята безпомощност: „Отиде си баща ми. Не знам какво да правя.“
Вече казах: смъртта не е образ, смъртта е повод. Образ е Градината. Олицетворение е на творческата натура на един мъж с невероятна памет за родовите събития и връзки. Бащам и е мъж с българско чувство за хумор, необходим му за да оцелее след като не е могъл да осъществи себе си поради несъгласията си с режима, под който живее семейството му. Баща ми, увлечен от тенденцията населението да се урбанизира, се опитва да се приспособи към града, но душата му засяда между града и селото. И когато му се отдава първа възможност, създава Градината. В тази книга Градината и Баща-ми са едно и също. И толкова й подхожда заглавието „Градината на Баща ми“. Синовете и внучката са също дръвчета в тази Градина. След смъртта на Баща-ми, Градината залинява, но и двата образа стават все по-живи и по-светли в паметта на сина и неговата дъщеря.
Третата причина да благодаря на Господинов е, че е описал градско-селската България с любов и откровение, показал е цялата наивност на обикновените българи, вярващи и в своя живот, и в пречистващата смърт след него. Включил е епизода с биволското лайно, което изумява селянина, сякаш е миниатюрна скулптура на минало, което няма да се върне, така както и неговото завръщане при земята от миналото е проблематично и поради това приема компромиса да има своя Градина, за да храни поне своето семейство. Историята с лука е умилителна със своята трагикомичност. А в града, за негов голям срам, една жена го помни като мъжа, който простира пране на балкона и то толкова добре, също като жена, че го дава за пример на своя мъж.
Баща-ми е Добрият човек. Това синът му ни е внушил с всичките случки и норми на поведение, придошли в съзнанието му в моментите, когато губи този добър човек. Баща-ми доминира в тази книга като един морален императив на доброто. Но, в унисон с местната култура на приглушени чувства, които не са за пред хората, в книгата няма нито една целувка, нито една прегръдка. Или аз не запомних такива. Обаче има толкова детайли, които наглед са незначителни и по някои неписани правила не им е мястото в литературата, но които придобиват метафорична сила, защото се отнасят до характера на един обикновен, добър, горд, незначителен но достоен, честен, почтен, любящ и притеснителен човек. Пример за такъв детайл е обсесията на Баща-ми да не забрави да остави личната си карта, защото „ще послужи за смъртния акт“. Посред тези всекидневности, някъде в средата на книгата, идва като емоционален шок гениално написаната глава 34, където Баща-ми моли сина си да легне до него. Преживяването трае колкото нощта и синът усеща, че се превръща в баща на баща си, държи го за ръката, не иска да го пусне на смъртта, надява се на още часове и минути. Връзката между двамата е дълбока и неразкъсваема. Сякаш целия живот са отлагали да си кажат колко се обичат и сега бързат да изпреварят смъртта, лежат един до друг безмълвно и се чувстват. Едва към края на книгата, авторът се чуди в себе си как, докато близките са се прощавали с Баща-ми, баща им се е прощавал с тях, питайки се как ще смъртее цяла вечност без да ги вижда. Изводът е типично Господиновски – бащата, който смъртува, ще изпитва тъга. Тази непохватна сдържаност на чувствата е културна и непреодолима. Но не познавам българска книга, в която наличието на лични чувства, на дълбоко преживяни любов, състрадание и печал, да са предадени толкова категорично и с внушителен език.
Не мога да бъда сигурен дали тъгата (носталгията, меланхолията) е онова, което ни отличава от европейците. Може би. Аз самият имам европейски гени и съм отрасъл и живял в градове и тази книга неочаквано за мен ме наведе на мисълта, че никога не съм принадлежал на България по начина, по който принадлежат Баща-ми и неговият син. Но Господинов е първият голям български автор, който поставя в центъра на своите произведения непосилния за културните българи въпрос доколко [могат да] са европейци.
В последната му книга обаче най-после българското струи чисто и разведряващо – през образите на Баща-ми и на Градината. Едно нещо със сигурност не е европейско: хармонията между баща и син. Европейската, и особено американската, литература е центрирана около непоносимостта и безвъзвратно сбърканите отношения между бащи и синове. В нея се търсят обяснения за отхвърлянето на бащите от синовете. В най-българската книга на Господинов фокусът е върху връзката, мъжката взаимозависимост, неафишираната, но така укрепителна и за бащата, и за сина мъжка любов.
Романът е на пръв поглед за умирането, но е толкова много за живота, дявол да го вземе, че предизвиква много повече от умиление и скръб. Предизвиква любов към това селско-градско състояние на България, каквото не се среща никъде по света, и което е едновременно ранимо и възвишено. Каквито и награди да получаваме от света, каквито и опити да правим да осмислим света извън България, тя с нещо ще ни издава, че не сме точно там, не сме точно международни. Но тъкмо заради това трябва да настояваме, че сме ценни и отстояваме човешките ценности по своя неповторим начин.
Един от тези начини е Георги Господинов.
