Държавата, която плаща, но не сяда

Точка 7

Между 14 и 15 юли България имаше две външни политики. Разстоянието между тях е двадесет и четири часа и хиляда и петстотин километра.

В Париж, в навечерието на френския национален празник, министър-председателят Румен Радев обяви, че е получил покана България да се присъедини към Коалицията на желаещите, но „нейното място не е там, защото ние не участваме в коалиция, която настоява за продължаваща финансова и военна помощ за Украйна“. И добави изречението, което е гръбнакът на цялата му позиция: „България не предоставя такава помощ.“

На следващия ден в Киев, в Деня на украинската държавност, министърът на външните работи Велислава Петрова подписа Киевската декларация — заключителния документ на петата среща на върха „Украйна – Югоизточна Европа“. Текстът е публикуван на сайта на президента на Украйна и всеки може да го прочете.

Точка 7 признава важната работа на Коалицията на желаещите като ефективен механизъм за подкрепа на Украйна, „включително по отношение на предоставянето на надеждни и правно обвързващи гаранции за сигурност“ — и изразява готовност подписалите да засилят участието си в нейната работа.

Обърнете внимание на определението. Радев отказа коалицията, защото тя настоявала за „продължаваща финансова и военна помощ“ — тоест удължавала войната. Документът, който неговият министър подписа, определя същата коалиция като механизъм за правно обвързващи гаранции за сигурност — тоест за деня след спирането на огъня. Точно каузата, която премиерът твърди, че защитава.

Но точка 7 не е най-острата.

Точка 4 гласи, че укрепването на украинската противовъздушна отбрана остава приоритет, „в частност чрез съответни системи и прехващачи, способни да прехващат балистични ракети“ — и че подписалите подкрепят мобилизирането на необходимите финансови ресурси и международни механизми за тази цел.

Двадесет и четири часа по-рано в Париж заседаваше Антибалистичната коалиция. Девет държави и Украйна. Точно този механизъм, точно за тези прехващачи, точно за тези финансови ресурси. България не беше там.

Точка 9 затваря капана: „Сигурността на Украйна е наша сигурност… както е заявено в Декларацията от срещата на върха на НАТО в Анкара.“ Документът изрично се верижи към Анкара — срещата, чиито решения българският премиер подкрепи седмица по-рано, включително продължаването на военната, техническата и финансовата помощ за Украйна.

Точка 12 призовава за по-нататъшно засилване на санкционния натиск върху Русия и нейната военна икономика, включително срещу сенчестия флот и заобикалянето на санкциите. Подписана е три дни след като България извади три имена от 21-вия пакет.

А точка 11 създава задължение, което в София никой не е забелязал. Подписалите, които още не са се присъединили към Разширеното частично споразумение за Специалния трибунал за престъплението агресия срещу Украйна, „изразяват намерението си да обмислят присъединяване в подходящ момент“. България е сред тях.

Резерва по нито един от тези текстове не е поискана. Три дни по-рано, по санкционния пакет, България поиска — и получи.

Сърбия

Десет държави подписаха. Единствената, която не подписа, е Сърбия. Александър Вучич пристигна в Киев, не се поклони пред паметта на загиналите украински защитници и не сложи подпис под документа.

Това е важно, защото очертава разликата между позиция и поза. Сърбия има позиция — тя е неудобна, зависима от руския газ, критикувана от половин Европа, но е една и съща в Белград и в Киев. Вучич я носи с цената ѝ.

България подписа всичко и не е съгласна с нищо.

Възможни са три обяснения. Първото е техническо: декларациите се договарят предварително от дипломати и министърът подписва съгласуван текст, а никой не го е ревизирал след изявлението на премиера. Второто е стратегическо: съзнателна двойна писта, при която премиерът говори на българския избирател, а министърът подписва пред партньорите. Третото е най-простото: разминаване вътре в кабинета.

Първото обяснение е най-снизходителното — и точно затова най-компрометиращото. То означава, че държавата не следи какво подписва.

Сметката, която вече плащаме

Но същинският проблем не е в декларацията. Той е в едно изречение от европейско законодателство, което в София още не е произнесено на глас.

През февруари тази година Европейският парламент и Съветът приеха Регламент (ЕС) 2026/467 — Ukraine Support Loan, заем до 90 милиарда евро за 2026 и 2027 г. Съветът финализира последния елемент на 23 април. Структурата е известна: 30 милиарда евро бюджетна подкрепа и 60 милиарда евро военна помощ — за въоръжение и за отбранителния индустриален капацитет на Украйна. Заемът се финансира чрез емисии на ЕС на капиталовите пазари, гарантирани от бюджета на Съюза, и подлежи на връщане едва след като Русия изплати репарации. Досега са изплатени 7,1 милиарда, от които 3,9 милиарда за дронове.

Заемът е приет по процедурата на засилено сътрудничество. Това означава, че държавите членки, които не желаят, могат да останат извън него. Три държави са извън него: Чехия, Унгария и Словакия. Те нямат финансови задължения по този инструмент.

България не е сред тях.

Тоест докато министър-председателят обяснява от Париж, че България не предоставя военна помощ на Украйна, България вече я предоставя — през европейския бюджет, по регламент, който не е оспорвала, и без да е поискала изключението, което трима нейни съюзници си извадиха. Не сме извън военната помощ. Ние сме извън стаята, в която се решава как да се харчи.

Това е разликата между Унгария и нас. Унгария отказва и не плаща. България плаща и отказва да го признае.

Какво разказа Буданов

На 13 юли, деня, в който Радев отказа Париж, началникът на Офиса на украинския президент Кирило Буданов публикува отчет от срещата си с еврокомисаря по отбраната и космоса Андрюс Кубилюс. Текстът е кратък и в него има три числа.

Първото е 90-те милиарда — Буданов благодари за приемането на програмата. Второто е 6,6 милиарда евро от Европейския фонд за мир, чието отблокиране Киев иска за закупуване на ново въоръжение. Третото е най-интересното за България: неизползваният потенциал на украинската отбранителна промишленост се оценява на 30 милиарда долара, украинското оръжие е доказано на бойното поле, по-евтино е от световните аналози — и Киев разчита на европейски инвестиции.

И една подробност, която мина незабелязано: „Точно днес в Париж, на заседанието на Антибалистичната коалиция, президентът Зеленски представи на партньорите инициативата и предложенията на Украйна.“

Антибалистичната коалиция. Тоест масата, на която девет държави и Украйна градят европейската противоракетна архитектура — точно способността, чиято липса определя тази война. В деня, в който Зеленски внася там украинска програма, българският премиер е в същия град, но на парада.

Кръгът, в който сме вътре

Има правило в Ukraine Support Loan, което заслужава внимание. Продуктите, финансирани от заема, трябва да произхождат от Европейския съюз, ЕИП, ЕАСТ или Украйна. Трети държави — само в краен случай. Тоест 60-те милиарда са затворена конкуренция между европейската и украинската индустрия.

Ние сме в този кръг по дефиниция. ВМЗ-Сопот е в него. Първият продуктов график вече мина — беше за дронове. Следващите, обявени от Комисията, са за ракети и боеприпаси. Това е графикът, в който българското име може да се появи.

Междувременно Киев не чака. Украинският Кабинет вече прие механизъм, по който европейските пари се насочват директно по договори с украински производители. Буданов рекламира 30 милиарда свободен капацитет пред същия комисар и за същите пари. Двете държави се конкурират за един и същ бюджет — и само едната знае, че участва в конкурс.

А през април тази година българска и украинска делегация обсъждаха съвместно производство на дронове, контра-дронови системи и боеприпаси, тестване на български изделия в украинска бойна среда и финансиране през SAFE. Оттогава по тази писта е тихо.

Жанрът

България вече е взела заем по SAFE. Румъния обяви своя — 16,68 милиарда евро. Полша обяви своя — 43,7 милиарда. България го класифицира по съображения за национална сигурност. Съседът знае колко е взел. Ние — не.

И тук стигаме до най-неудобното. Този модел не е нов. През първата половина на 2022 г. официалната позиция на София беше против доставките на оръжие за Украйна. По същото време българските складове покриваха около една трета от нуждите на украинската армия от боеприпаси. Дмитро Кулеба го е разказал публично: Зеленски го изпратил в България с дипломатическа мисия да ги купи.

Значи знаем как се прави. Помагаме и мълчим. Плащаме и отричаме. Печелим пари от война, която официално не подкрепяме.

Въпросът

Позицията на Румен Радев има своя логика и свой избирател. Умората от войната в България е реална и не е измислена от никого. Аргументът, че двадесет пакета санкции не са постигнали целта си, е легитимен въпрос, а не пропаганда. И правителството има право да реши, че мястото на България не е в един или друг формат.

Няма право обаче на две сметки.

Защото сметката вече е платена. Шестдесетте милиарда военна помощ за Украйна текат през бюджета, в който сме вътре. Заемът по SAFE е взет. Декларацията е подписана — с име и фамилия, върху сайта на украинския президент.

Въпросът към този кабинет не е дали помага на Украйна. Отговорът е записан в европейското законодателство и всеки може да го провери.

Въпросът е защо не смее да го признае — и кой печели от това, че мълчим.

Публикувани източници: Регламент (ЕС) 2026/467; Съвет на ЕС, 23 април 2026 г.; president.gov.ua — текст на Киевската декларация, 15 юли 2026 г.; Ukrinform; Interfax-Украйна; Европейска комисия, ГД „Отбранителна индустрия и космос“; Kyrylo Budanov, официален профил, 13 юли 2026 г.

Текстът е изготвен от екипа на Маргиналия