Дневници на Бога (и на предизвестената му смърт)
В четвъртата книга от хексалогията на Франк Хърбърт „Бог-Император на Дюн“ проф. Сабоурин проследява дневниците на владетеля, който сам подготвя собствената си смърт. Между Бога и тиранина, сакралната власт и политическия бунт, паметта и цензурата романът се разгръща като философско изследване на властта, нейната легитимност и неизбежния ѝ край.
Бог-Император на Дюн е любимата ми част на хексалогията. Това обикновено е проблем, когато трябва да пишеш за нещо. Само един пример, отново стриктно личен: самоопределям се като поет, по възможност избягвам да пиша за поезия.
На всичко отгоре, четвъртият роман на шестокнижието е и най-поетичният. Казвам го с ясното съзнание колко отблъскващо или най-малкото подвеждащо може да прозвучи това твърдение. И то отблъскващо или подвеждащо не само за поети.
За избягване на недоразуменията около определението „поетичен“, приложено към роман: използвам го метафорично, за да опиша много силното усещане за нещо библейско, старозаветно, псалмоподобно. С една дума, буквално старозаветна поезия.
Представете си за миг, че две хиляди двайсет и шест години след смъртта на Йешуа бен Йосиф биват открити неговите оригинални дневници, които той е водил със записващо устройство, чиято архаичност е същевременно научно-фантастична. Водил ги е до самия миг на помръкването на слънцето, земния трус и раздирането на завесата пред Светая Светих, маркиращи непостижимото събитие на смъртта на Бога.
Бог-Император на Дюн започва със съобщение за подобна археологическа находка. Към момента на откриването на оригиналните дневници – the original journals – на Бога от смъртта му е изминало около едно хилядолетие. В момента на смъртта си той е на три хиляди петстотин и девет години.
Деветте години са времето, през което е unchild, преди превръщането му в Бог.
***
В самото начало на този пътеводител отбелязахме характерния за света на Дюн темпорален шемет на хилядолетията. В четвърта книга този шемет достига максималните си стойности.
През 10 219 AG (After Guild, „след основаването на Сдружението“) започва метаморфозата на Лито ІІ. Същата година той се възкачва на трона като Бог-император на Дюн и познатата Вселена, която управлява в продължение на три хиляди и петстотин години. Бог-императорът е убит през 13 728 AG. Неговите дневници са открити около 14 700/14 800 AG.
Четвъртият роман представлява обаче ново начало не само хронологически. Като условно първа част на втората трилогия на шестокнижието той изпъква и с отчетливо различната си композиция. За разлика от трите първи романа, Бог-Император на Дюн се отличава с рамкова конструкция, в която е вписано основното повествование.
***
Композиционната рамка е зададена от рамково повествование за намирането на оригиналните ръкописи на Лито ІІ. „Прологът“ на Бог-Император на Дюн[1] е пряка реч на археоложката Хади Бенотто, която се обръща вероятно към първите посетители на наскоро откритото хранилище.
И към читателите на романа, естествено.
„Тази сутрин имам удоволствието не само да ви съобщя за намирането на това изумително хранилище, в което, между другите неща, беше открита и монументална колекция от ръкописи, нанесени върху хартия от ридулианов кристал, но и с гордост да ви представя нашите аргументи в защита на автентичността на находката, като ви обясня защо вярваме, че сме попаднали на оригиналните дневници (the original journals) на Лито ІІ, Бог-Императора.“
Романът завършва с „извлечение от поверително резюме“ на археоложката, адресирано до някаква височайша инстанция. В него вече става дума за налагащо се от съответните религиозно-политически съображения цензуриране на Дневниците.
Поверителното резюме същевременно връща читателя към вече прочетения роман, чийто сюжет е взет от последната година от живота на автора на Дневниците, когато той подготвя ръкописното си наследство и неговото невидимо хранилище.[2] Читателят на Бог-Император на Дюн спада към ималите възможност да се запознаят от първа ръка с нецензурираната версия на събитията, до която има достъп авторката на поверителното резюме.
„Настоящото представлява доклад на Малцинството (minority report).[3] От само себе си се разбира, че ще се съобразим и ще изпълним решението на Мнозинството за внимателен подбор, редактиране и цензуриране на Дневниците от Дар-ес-Балат, но нашите доводи задължително трябва да бъдат чути.“
***
Дневниците, открити цяло хилядолетие след времето на действие на Бог-Император на Дюн, за чието намиране става дума в пролога и епилога на романа, играят важна сюжетна роля и в основното повествование. Те присъстват синхронно в него под формата и заглавието на т. нар. Откраднати Дневници, които са буквално откраднати още в първа глава и ще останат единствената позната част от Дневниците на Лито ІІ в продължение на хиляда години.
Откраднатите Дневници са споменати още в „Пролога“, без да се обяснява – а вероятно и без да се знае – откъде исторически идва това заглавие. Внимателният читател е оставен сам (да може) да направи историческата връзка малко по-късно в първа глава.
Изглежда лесно да се направи връзката, но при пръв прочит се оказва, че не е. Поне не беше за мен, зашеметен от случващото се в първа глава. Но нека първо цитираме първото споменаване на Откраднатите Дневници в пролога. Говори археоложката Хади Бенотто.
„Преди всичко нека ви напомня за историческото съкровище, известно като Откраднатите Дневници – томовете за познатата част от древността, които от векове насам са ценни помощници в усилията да вникнем в битието на нашите предци.“
***
Забавно и поучително е, че този фрагмент от цялото, както изрично научаваме в първа глава, е откраднат случайно – поне от гледна точка на крадците. Целта на кражбата е друг документ: плановете на Цитаделата, крепостта-бункер на Бог-Императора, в чиито подземия се предполага, че се съхраняват най-големите запаси от най-стратегическата в цялата позната Вселена суровина – мелинджа, „подправката“.
Както ще разберем по-късно, в света на четвърта книга запасите от вълшебната субстанция драстично са намалели във вселенски мащаб поради осъществяването на екологичния проект по озеленяването на Дюн. Озеленяването рязко намалява пустинните територии, осигуряващи самоподдържащия се екологичен цикъл на мелинджа.
С най-големите запаси от мелиндж разполага, естествено, Бог-Императорът на Дюн. Крадците се надяват, че разполагат с архитектурните планове на сградата, в която, предполагат те, се намира митичният склад. Заедно с плановете те намират случайно – от тяхна гледна точка – два странни тома.
След кратък припрян спор надделява – отново случайно – мнението да вземат и тях. При този втори случай на случайност степента й е по-висока, доколкото крадците можеха да не вземат двата странни тома, въпреки че са ги открили заедно със предварително набелязаната цел на обира.
Дори странните томове да са сложени нарочно заедно с архитектурните планове, крадците спокойно можеха да ги пренебрегнат. Освен че не са целта на обира, те са и много тежки, отпечатани са на хартия от ридулианов кристал.
Откраднатото трябва да се пренесе с раница на бегом. Разстоянието за изминаване до напускане на строго охраняемия периметър е почти трийсет километра, почти маратонска дистанция. През половината от това разстояние бегачите ги преследват охраняващи периметъра генномодифицирани вълци.
D–wolves, Дюнски вълци, напомнящи за Лаза тигрите от Децата на Дюн.
***
Браян Хърбърт разказва в биографията на баща си следната случка.
„През май 1923 година, на две години и половина, той е нападнат от агресивен маламут – нападение, което едва не го ослепява и му оставя белег за цял живот над дясното око, точно над клепача и пресичащ веждата. Животът му е спасен само благодарение на това, че кучето го събаря извън обсега на синджира си. Ужасяващият образ на свирепата, пълна с остри зъби муцуна на маламута се запечатва в съзнанието на баща ми до края на дните му“.
Аляският маламут, нападнал малкия Франк, е порода с ясно изразени вълчи черти дори за погледа на възрастен, да не говорим за детското възприятие. Ако в двата Лаза тигъра имаше нещо доста екзотично, глутницата пустинни вълци от Дюн изглеждат много по-близо до автентичния детски спомен.
„Почти половин километър беше разстоянието между първия и третия бегач, поели на север през Забранената Гора, потънала в лунни сенки. Последният от тях бягаше на по-малко от сто метра пред преследващите ги У-вълци, вълците-унищожители. Чуваше се задъханото скимтене на животните, полудели от стръв, която ги давеше при гледката на настиганата плячка.“
В прекрасния превод на Александър Бояджиев D-wolves е разчетено като Destroyer-wolves, въпреки че със същата вероятност може да се разчете и като Dune-wolves или Desert-wolves. Абревиатурата У-вълци обаче звучи на български определено по-зловещо, отколкото Д-вълци, да не говорим за П-вълци.
***
Екологичната промяна на Дюн е вече в толкова напреднал стадий, че разположената около Цитаделата Забранена Гора напомня на горите от американския северозапад, възпети както в творчеството на Хърбърт, така и от Дейвид Линч в Туин Пийкс. Както вълците, така и гората са от дълбокото детство.
„Бавното нощно движение на въздуха откъм Последната пустиня на Сарийър беше наситено с мирис на смола и с влажния дъх на стъпкани гниещи листа. От време на време лекият бриз, идещ от Морето на Кайнс отвъд Сарийър, прекосяваше пътя на бягащите с едва доловим мирис на сол и риба.“
Само да припомним, че реалният ландшафт с дюни, вдъхновил пустинната планета на Хърбърт, е северозападното тихоокеанско крайбрежие на Орегон.
На тази Дюн от детството на Хърбърт, протекло на северозападното крайбрежие, генномодифицираните вълци също са толкова огромни, колкото може да е един аляски маламут за двегодишно дете. Ръстът на У-вълците е видян освен това през погледа на бегача с най-детско излъчване от тримата, който става и първата описана в романа жертва на глутницата.
„Улот бе нисък и склонен към пълнеене […]. Дори след като отслабна за този отчаян форсиран марш, лицето му остана закръглено, а страхът от мисълта за излишната плът се четеше в големите му кафяви очи. […] У-вълците наближаваха Улот с гигантските си сиви тела, стигащи до човешки ръст на височината на раменете им[4]. Те се придвижваха с големи скокове и стръвно скимтяха с високо вдигнати глави, а очите им не изпускаха очертаната от лунната светлина фигурка на тяхната плячка.“
Изричната хипербола на гигантските сиви тела – giant grey figures – неясно защо е неутрализирана в българския превод до „необичайно едрите сиви тела“. Гигантският ръст на У-вълците, при който главата на Улот едва стига до раменете им, точно отговаря на усещането на едно двегодишно дете за височината на връхлитащ го аляски маламут.
***
От тримата бегачи, преследвани и методично убивани един по един от У-вълците, ще оцелее само един. Групата, участвала в обира на документите, сред които случайно (?) се оказват Дневниците, се състои обаче от единайсет души, от които загиват десет.[5] Звучи почти като Глутница кучета на Тарантино. Каква е мотивацията на тези обречени обирджии?
Откриването на местоположението на митичното хранилище за подправка на Бог-Императора сякаш е напълно достатъчна мотивация, за да се питаме за каквато и да била друга. Това хранилище е трезорът на трезорите във вселената на Дюн, чието откриване и обир би било равнозначно на присвояването на стратегическия златен резерв на цялата позната Вселена.
Тъкмо необозримите мащаби на начинанието надхвърлят обаче обичайната мотивация на един обир. Кражбата на документите е всъщност само първата фаза на политически заговор срещу Бог-Императора, с която започва основното повествование на романа.
С планирането на заговор срещу падишах-императора – бащата на Лито ІІ – започваше и Месията на Дюн. За втория бегач, който ще бъде убит от У-вълците, Бог-Императорът е просто „the tyrant“, тиранът.
Пакетът с откраднатите документи, сред които се оказват и два тома от Дневниците, трябва да послужи за инициирането на тираноцид[6] – легитимното убийство на тирана. Use it to destroy him! е категоричният императив на втория бегач, непосредствено преди да бъде застигнат от глутницата. Императив, адресиран до единствения оцелял.
***
Единственият оцелял, ангажирал се преди това да носи раницата с документите – и да добави в нея тежките томове от ридулианов кристал на Дневниците – е млада жена. Тя е най-добрият бегач в групата, осъществила обира.
Тя е и първата, която изрично формулира опозицията и дилемата между Бога и тирана. Прави го, докато споменава имената и се моли за душите на загиналите си съратници.
В момента на молитвата са загинали деветима. Може би оттук в паметта й са се запечатали девет жертви. Малко след това обаче стават десет.
„Сиона извикваше в паметта си техните имена, обръщайки се при всяко име с мълчалива молитва към старите богове (old gods), а не към тирана Лито. Най-голямо внимание отдели на молитвата си към Шай-хулуд./ Моля се на Шай-хулуд, който живее в пясъка.“ (Болд мой)
Сиона, чието име препраща към Йерусалимския хълм, символизиращ Ерец Израел – Обетованата земя и общността на всички евреи по света – отказва на Лито ІІ еко-теологичната му причастност към митологичния пясъчен червей, свеждайки го до чисто политическата фигура на тирана Лито. Шай-хулуд е главният стар бог, спрямо когото Лито ІІ е просто нов тиран.
Макар и политически тенденциозна, опозицията на Сиона е исторически и теоретически издържана. В Древна Гърция, където възниква явлението и описващият го термин, тиранът се характеризира именно с липса на традиционна династично-религиозна легитимация на упражняваната от него власт. Тиранът управлява, разчитайки не толкова на аристократичен произход и обвързаност с някаква религиозна традиция[7], колкото на лична политическа харизма.
Същевременно Лито ІІ Атреидски притежава както аристократично-династичен произход – той е легитимен престолонаследник на баща си, падишах-императора Пол Муад’Диб Атреидски – така и възможно най-пряката еко-физио-теологична обвързаност с обожествения Дюнски пясъчен червей. Обявяването му от групата на Сиона за тиран звучи в началото на романа като чиста проба политическа война на интерпретациите.
Бог vs. тиран. Тиран vs. Бог.
***
Дилемата Бог/тиран занимава Сиона още като тийнейджърка. Запазен е кратък диалог, чието авторство се приписва на нея, в който дъщерята спори с баща си за теолого-политическата природа на Лито ІІ.
Баща й е майордом на Бог-Императора и най-приближеното му лице. Загрижен за бунтарските настроения на дъщеря си, майордомът се опитва да я предпази от грозящата я опасност.
Дъщерята записва един от тези увещателни разговори, предприет от баща й, който явно й е направил силно впечатление. Тя разпитва баща си за вменяваните на Лито ІІ убийства, което го накарва да използва класически аргумент от политическата теология на абсолютната власт – двете тела на краля.
„СИОНА: Тате, как си могъл да оцелееш след толкова дълго време, прекарано с него? Той убива приближените си. […]
МОНЕО: Не! Грешиш. Не е убивал никого. […]
СИОНА: Тогава как ще обясниш избитите, за които се знае?
МОНЕО: Убива ги червеят. Червеят на Бога (The worm of God). Лито обитава лоното на Бога, но не убива никого.“
Бащата, който иска да предпази дъщеря си, не отрича смъртната опасност, изхождаща от Бог-Императора, приписвайки я – в съгласие с теолого-политическата концепцията за двете тела на владетеля – на неговото сакрално тяло. Убива Богът, не императорът. The worm of God.
***
За тийнейджърката, а и за всеки човек от епохата на модерността, разбирана в най-широкия смисъл на всичко западно след западното Средновековие, това си е чиста проба схоластика, като думата се използва не в изходния философски смисъл, а във всекидневния. Колко ангела – или демона – могат да се разположат на върха на карфица?
Както години по-късно, вече като активен участник в политическата съпротива срещу Лито ІІ, тичайки с откраднатите документи пред глутницата У-вълци, така и още като тийнейджърка Сиона категорично отхвърля самата идея за сакралността на властта на Бог-Императора.
„СИОНА: Той не е Шай-хулуд!/ МОНЕО: Е, така са наричали червея (the worm) във фременските времена./ СИОНА: Чела съм за това. Но той не е Богът на пустинята.“
Разграничението Бог-тиран, към което се придържа дъщерята, прави безсмислено различаването между сакрално и политическо тяло в един и същ субект, отстоявано от бащата. Теолого-политическата концепция за двете тела на владетеля е безумие за дъщерята.
„МОНЕО: Казвам ти, че не е убивал никого!
СИОНА: Не виждам разликата. Лито или червеят – те вече са едно тяло.
МОНЕО: Но има две отделни същества (beings) – Лито като Император и червеят, който е Бог.
СИОНА: Ти си луд!
МОНЕО: Може би. Но аз наистина служа на Бога.“
Позволих си пространно да цитирам този диалог между дъщерята и бащата, записан от тийнейджърката, с ясното съзнание, че сигурно звучи налудно и за повечето читатели. Той обаче отлично илюстрира много важен похват, използван систематично в света на Дюн: под привидно чисто сюжетни или характеризиращи персонажите пасажи инкогнито се подпъхват тежки политологични теории.
Или екологични. Или психоаналитични. Или религиоведски. Въпреки стриктната си научно-фантастична жанрова направа, светът на Дюн във всеки момент може да изненада търпеливия или отегчен читател с неочаквана структура на многоетажна торта. Най-силно тази свръхбогата смислова многоетажност се усеща в първа и четвърта книга на хексалогията.
***
Нека да се върнем обаче към Откраднатите Дневници, чрез които в основното повествование присъстват фрагменти от автобиографичното ръкописно наследство на Бог-Императора, което ще бъде открито в рамковото повествование хилядолетие по-късно. Попаднали случайно (?) сред документите, откраднати от групата на Сиона, тези фрагменти ще играят важна сюжетна роля.
Проследявайки накратко сюжетните ходове: Откраднатите Дневници първо са предадени на посланика на Икс, обявен за персона нон грата и връщащ се на планетата си. Текстът е зашифрован. При създаването на Дневниците си Бог-Императорът използва иксианска записваща технология.
Сиона с право предполага, че създателите на записващата технология са правилните хора за дешифрирането на написаното. В крайна сметка се оказва, че не иксианците, а навигаторите на Сдружението успяват да открият кода. Не създателите на хардуера, а провиждащите маршрутите при свръхсветлинна скорост с помощта на наркотика на прозрението.
NB: Навигаторите на Сдружението са първите същества във вселената на Дюн преди Лито ІІ, при които се представят мутационните последствия от свръхконсумацията на подправка. В Месията на Дюн е описан щурманът Едрик, приличащ на амфибия, увиснала в изкуствена безтегловност в контейнер, пълен с мелинджов газ.
Дейвид Линч ще превърне мутиралата, но все още антропоморфна фигура на навигатора в нещо като извънземен гол охлюв, нещо като аксолотъл с огромен мозък, нещо като нищо на света.
***
Навигаторите откриват шифъра, иксианците обаче осигуряват логистиката.[8] При предаването на пратката става ясно, че отпращането на посланика цели освен всичко друго и негласното осигуряване на надежден преносител на подлежащите на дешифриране ръкописи. При връщането на разчетените ръкописи, Лито изрично нарежда на майордома си службите за сигурност да пропуснат пратката.
„Днес Сиона ще получи пакет, предаден й от куриер на Сдружението. Искам нищо да не попречи на предаването на пакета.“
Ако читателят е започнал да подозира, че самият Бог-Император е създал необходимите (но не достатъчни) условия част от Дневниците да попаднат у заговорниците, в този момент вече изрично става ясно, че е точно така. Авторът инкогнито организира четенето на текстовете си. Владетелят насочва зад кулисите организацията на заговора срещу себе си. Какво има в пакета, пита майордомът, който е и баща на получателката на пратката.
„– Преводи (translations).[9] Нещо за четене, което искам тя да види. Заповядвам ти да не се месиш. Със сигурност вътре няма мелиндж.“
Черен хумор. Нещото за четене със сигурност е парекселанс наркотик от познавателния спектър. В случая това „нещо за четене“ – reading matter – ще предизвика освен това и колосални катастрофални неща с думи.
***
При третия сюжетен ход, свързан с Откраднатите Дневници, авторът-владетел в прав текст съобщава на читателя/читателката бунтовник каква е крайната цел на цялата верига от събития, започнала със случайното открадване на двата странни тома. Ръкописите, оказали се случайно (?) на едно място заедно с архитектурния план на Цитаделата, е трябвало да бъдат прочетени с цел… извършването на атентат срещу Бог-Императора.
„– Ти открадна две копия от моите Дневници. Прочете преводите на Сдружението (the Guild translations) и вече знаеш какво би могло да ме примами в капана.“
В тази реплика на Бог-Императора, адресирана до Сиона, авторът на Дневниците нарича дешифрирането им от Сдружението превод. Капанът е скрупульозно заложен от самия Бог-Император, но използването му е делегирано на заговорниците. Лито ІІ ще им дойде буквално на крака, за да могат го убият.
***
В дните непосредствено преди атентата Сиона усилено чете Откраднатите Дневници. Чете и откъси на глас на съучастника си – и го подканя сам да се заеме с четивото, откраднато още в първа глава на основното повествование на романа.
Перифразирайки Чехов, ако в началото на романа се открадне нещо за четене, в края то трябва да произведе изстрел. Обстановката напомня на сцена от Криминале, където Джон Траволта чете любим шпионски роман в тоалетната на апартамента на Брус Уилис, чакайки го, за да го застреля.
„Айдахо, опънал се на походното легло със затворени очи, чу падането на нещо тежко на другото легло. […] Видя, че влязлата е Сиона и че се бе опънала на своето походно легло. Дори вече бе успяла да се зачете в една от книгите, които носеше със себе си в зелена платнена раница./ Защо пък книги? – запита се той.“
За нагнетяване на съспенса преди предстоящия екшън зелената платнена раница, пълна с томовете на дешифрираните Откраднати Дневници, е превърната в българския превод в зелена войнишка торба.
Постепенно сцената на четенето на Дневниците се превръща в интериор от Бони и Клайд. Айдахо чува, че Сиона се къпе. После прошумолява хартия при прелистването на страница. Четене и еротика преди най-големия удар от три хилядолетия и половина.
„Тя лежеше с подпряна на две възглавници глава, тънка бяла роба покриваше тялото й. Дрехата прилепваше тук-там, още влажна след банята. […] Какво ли имаше на тези страници, привлекли вниманието й без остатък? От пристигането им в Туоно тя само четеше и препрочиташе (reading and rereading). Томовете бяха тънки, но многобройни, върху черните им подвързии имаше само номера. Току-що бе видял номер девет.“ (Курсив в оригинала)
Дънкан Айдахо е недоволен, че четящата Сиона не му обръща внимание, но работата е много по-сериозна. Сиона интензивно се подготвя за атентата срещу Лито ІІ.
Четене и препрочитане на Откраднатите Дневници на Бог-Императора преди убийството на автора им, скрупульозно организирано от самия него. Авторът като тирана или Бога, който трябва да бъде убит, стриктно следвайки собствените му автобиографични указания.
***
Дисклеймър: „Предупреждавам те, че четеш думите ми на свой риск. Безсловесното движение на ужасяващи събития лежи непосредствено под повърхността им.“
И също така: „Боговете не носят отговорност за нищо с изключение на генезиса. Боговете приемат всичко, следователно нищо. Боговете трябва да подлежат на идентифициране, но остават анонимни.“
[1] В Месията на Дюн също имаше „Пролог“, но той не образува рамкова композиционна конструкция с финала на романа.
[2] Това е първото споменаване на технологията на невидимите помещения и космически кораби, които ще играят важна роля в последните две книги на хексалогията под наименованията не-стая и не-кораб. При първата си поява във вселената на Дюн не-стаята – the no–room – е преведена като „несъществувала стая“. Хранилището на Лито ІІ е всъщност първият пример за не-стая.
[3] Утвърденият превод на minority report е „специален доклад“, срв. едноименния разказ на Филип К. Дик и екранизацията на Спилбърг, но избраният от Александър Бояджиев вариант е отличен. Същото за жалост определено не може да се каже за редакцията и корекцията на трите последни романа на хексалогията, преведени от А. Бояджиев, срв. във визирания цитат конфузната некоригирана грешка още в първата дума – „Настоящето“ (б. м., курсив мой).
[4] В българския превод има двусмислица за чии рамене става дума – човешките или вълчите. В английския оригинал става дума еднозначно за вълчите (б. м.).
[5] Към края на романа, в разговор между Сиона и Дънкан Айдахо (за този емблематичен разговор по-долу), става дума за „деветима разкъсани от У-вълци“ – не в авторовата реч обаче, а в речта на персонажите. Но защо наистина в спомена на единствения оцелял жертвите на У-вълците са девет?
[6] Още в политическата теория на гръцката Античност тираноцидът е можел да се разглежда като висша проява на граждански дълг и на полисен патриотизъм. През Средновековието и ранната модерност също има правни концепции, постулиращи юридическата легитимност на убийството на тирана.
[7] Тиранът трябва тепърва да официализира определени религиозни култове като основание на властта си, какъвто е, например, най-известният случай с атинския тиран Пизистрат, учредил като държавен празник т. нар. Големи Дионисии, в чиито рамки се развива старогръцката трагедия.
[8] В българския превод четем, че иксианците са направили превода на ръкописите, използвайки шифъра, открит от Сдружението. Чисто смислово не би трябвало да има място за превод – никъде в романа не се споменава, че Бог-Императорът използва в Дневниците си специален език, различен от обикновения. Става въпрос за преводаческа свръхинтерпретация. Ето оригиналът: „Тя настръхна, но преди да успее да му отговори, той попита:/ „– Кой ти ги преведе (translated)?/ – Това е от Икс (This is from Ix). Казват, че Сдружението е открило шифъра.“ Пита се за превод, но се отговаря за изпращача, от една страна, и дешифратора, от друга. По-долу ще се върнем отделно към самия разговор, от който са взети тези реплики.
[9] От отговора на автора на Дневниците също става ясно, че думата „превод“ се използва за означаване на дешифрирането на ръкописите – превод като непряко означаване на дешифрирането (б. м.).
