Гледайки Олимпийските игри в Украйна

Олимпийските игри изглеждат различно от различни места – в зависимост, например, от това дали гледането ти може да бъде прекъснато от сирена за въздушна тревога или електричеството да бъде спряно от ракетна атака.

От Украйна Олимпиадата се вижда сурово. Войната е всекидневна реалност и засяга всичко. Русия започна пълномащабното си нахлуване в Украйна веднага след последните зимни олимпийски игри, преди четири години, и оттогава е убила стотици украински спортисти.

Владислав Гераскевич, украинският състезател по скелетон, беше дисквалифициран от тези олимпийски игри, защото носеше каска, на която се виждаха снимки на някои от тези спортисти. Гераскевич, заедно със състезателката по фрийстайл ски Катерина Коцар, беше една от най-големите надежди за медал. Украинците не спечелиха нито един медал на тези игри и е малко вероятно да го направят.

Работя тук в Ужгород през целия ден и се опитвам да хвана няколко минути спорт вечер. Украинската телевизия „Суспільне“ има привлекателно обзорно предаване с деликатен, непретенциозен стил. Пред един от коментаторите например има лаптоп с видим стикер – нещо трудно за представяне в други национални телевизии.

Тази своеобразност действа успокояващо. В украинския военновременен контекст свързвам традиционната телевизионна „лъскавост“ с пропагандата на престъпни нашествия – с руската телевизия, която ми се налага да гледам. Руснаците се отличават по държавно контролираните си канали с блестящи декори и ужасяващи лъжи, докато украинците понякога се затрудняват в студиото, но предлагат истинска журналистика.

Тонът на украинското олимпийско отразяване е човечен. Както и други национални коментатори, украинците обръщат внимание на собствените си спортисти. Но те се справят по-добре от някои други в обясняването на спортовете, в задържането върху забавните моменти, в поставянето на нещата в перспектива. Хокейните сбивания и малките скандали получават изобилно и леко иронично внимание. Коментаторите и кореспондентите изглеждат неподготвени по сценарий и се смеят спонтанно. Преводач на жестомимичен език прави закачките достъпни за по-широка публика.

И така, по ирония, когато гледам украинците да отразяват спорт, мога да мисля за спорта. Получавам това разсейване, това удоволствие, този кратък миг.

А това, разбира се, е онова, което украинците правят за мнозина от нас в много по-голям мащаб – в мащаба на самия живот: купуват ни време, купуват ни мигове със своята болка, със своя живот.

Аз гледам в момента, но много украинци не могат, защото нямат електричество. По време на Олимпиадата – всъщност през цялата зима, и вече пета поредна зима – Русия изпраща ракети и дронове, за да унищожава това, което евфемистично наричаме „гражданска инфраструктура“: съоръженията, които позволяват на десетки милиони хора да имат ток и вода. При тези атаки в Украйна загиват хора, а милиони остават на студено през зимните нощи – или са принудени да разчитат на собствените си ресурси, на палатки, на генератори, на жилищата на приятели и роднини.

На фронта, на изток, руснаците настъпват. И всеки ден биват спирани – от останалата част на Украйна, от други държави, от победа, която би променила света. И за тази защита украинците плащат цена.

Ужгород е в югозапада, в подножието на Карпатите – най-безопасната част на Украйна (и най-топлата, стига да не се качвате в планината). Но и оттук мъже и жени заминават на изток и воюват. В Ужгород, както във всеки украински град, който съм посетил, има място в памет на мъжете и жените, загинали в съпротивата срещу пълномащабното нахлуване.

Украинците се бият добре, правейки това, което никой не очакваше, че могат да направят: да спрат Русия. И трагичният резултат е, че можем да ги приемаме за даденост, да разглеждаме тяхното изумително историческо постижение просто като статус кво.

Ако Русия беше пробила през 2022 г., изглежда малко вероятно зимните олимпийски игри сега да заемат централно място в европейските новини. Ако Русия беше спечелила войната си в Украйна, тези умели скандинавски скиори и биатлонисти вероятно щяха да използват уменията си на друго място.

Украинците дори внесоха любовна история в тези зимни олимпийски игри. След като един от умелите норвежки скиори успя да обърка националната атмосфера с телевизионно признание за усложнена връзка, украинците дойдоха с романтика. На Свети Валентин Катерина Коцар, фрийстайл скиорка, се класира за финалите в биг еър — и се сгоди. Нейният приятел я подгони след едно от квалификационните ѝ спускания, коленичи и ѝ предложи брак.

Има много какво да се каже срещу този вид мъжки жест. Жената постига нещо публично в роля, която сама е избрала — и тогава предложението за брак променя фокуса към друга роля, която тя в този момент не избира. Но в този случай може би е различно.

Приятелят ѝ, Богдан Фаштрига, я насърчаваше да остане в спорта, да бъде звездата. И той служи в украинските въоръжени сили. Преди войната е работил тук, в югозападната част на страната, като планински водач в Карпатите; през лятото на 2024 г. се е доброволствал и е бил назначен в танков батальон, където, според медиите, служи като медицински персонал. За да бъде с приятелката си в Италия, той е трябвало да вземе отпуск. И, разбира се, това е било обсъждане; Италия е по-щадящо място от Украйна, а командир, който позволява на войник да отиде там, поема риск. Слагайки се в телевизията, войникът се превръща в публична фигура и гарантира, че действията му ще бъдат внимателно наблюдавани. Когато отпуската му приключи, той ще се върне на фронта.

И това променя романтичната история — не просто „момче среща момиче“, а „държава се съпротивлява на геноцид“. Утвърждаването на бъдеще като двойка е различно, когато нахлуваща армия с палачи и екзекутори се опитва да унищожи твоята страна.

Катерина Коцар имаше и свое послание, написано на ръкавицата ѝ: „Свобода за паметта“. Тя имаше предвид състезателя по скелетон Гераскевич и дисквалификацията му, и хората, които той е искал да помни — украинските спортисти, убити, приятелите, загинали.

Този момент е отминал: Гераскевич не можа да се състезава в скелетон; Коцар завърши десета в биг еър; нейният годеник медицинският служител Богдан скоро ще се опитва да спаси други войници. Имаме го на видео, когато коленичи, за да предложи брак; можем ли да си го представим да коленичи, за да помогне на ранен другар?

Украинската телевизия няма много кадри в някои вечери, затова се обръщам към интернет за американските обобщения. Ние се различаваме от другите по начина, по който го правим. По време на тези олимпийски игри съм гледал норвежците, австрийците, словашците, канадците, както и американците. Докато всички са повече или по-малко националисти и никой не е перфектен, ние се открояваме по конкретен начин: обсесията с печеленето и блестящите медали.

Не искам да бъда несправедлив. Американските спортисти имат различни перспективи. И някои от коментаторите ни внасят нотки на експертиза или съпричастност. Но голяма част е просто повторение на нещо, което всички вече знаят: ако спортистът победи, той получава медал. Преди началото на състезанието ни се казва да си представим подиума в края. Самото представяне се смачква в прелюдия към победа или загуба.

Наблягането на златото не изглежда невинно: не в момент, когато американският президент боядисва лицето си в златно, изисква златни награди и казва на цели държави, че иска техните минерали.