Има ли София проблем с правото на хората с увреждания на достъпна градска среда?
Случай с политолога Огнян Минчев отново постави въпроса доколко София гарантира едно от базовите права на хората с увреждания – реален достъп до градската среда.
Минчев съобщи в социалните мрежи, че е получил съобщение за поставена скоба на автомобила му, след като паркирал на място на бул. „Шипченски проход“, което според него било обозначено като предназначено за хора с увреждания. По думите му мястото е било боядисано в синьо, но впоследствие знакът бил премахнат, а той бил санкциониран.
„Сините парко-места за хора с увреждания в София са много по-малко, отколкото в която и да било друга европейска столица – или голям град, в които съм бил“, написа Минчев. Той определи случая като пример за отношение, при което общината санкционира граждани, без да гарантира ясни правила и предвидимост.
Независимо от конкретния спор около това дали мястото на бул. „Шипченски проход“ е било официално действащо, случаят откроява по-големия проблем: достъпността на градската среда често зависи не само от наличието на формални правила, а от това дали те са видими, последователни и реално приложими.
Според нормативните изисквания местата за паркиране на автомобили, обслужващи хора с увреждания, трябва да бъдат ясно обозначени както с пътен знак Д21, така и с пътна маркировка – син фон с международния символ за достъпност. Това означава, че промяна в организацията на паркирането следва да бъде извършена по начин, който не създава двусмислие за гражданите.
За хората с увреждания едно неправилно обозначено или премахнато място не е просто неудобство. То може да означава невъзможност да се стигне до работа, лекарски кабинет, институция или обществена услуга.
Случаят с паркирането на място за хора с увреждания се появява в момент, когато самата Комисия за защита от дискриминация поставя достъпната среда сред своите акценти. През 2026 г. КЗД продължава кампанията „Достъпна България“, като заявява, че ще работи за подобряване на условията за хората с увреждания и поставя специален фокус върху достъпността за незрящи хора.
Това обаче отново поставя въпроса за разстоянието между институционалните ангажименти и ежедневния опит на хората с увреждания. Достъпната среда не е само въпрос на рампи, асансьори или проверки. Тя включва и привидно малки, но решаващи детайли – като ясно обозначено и защитено паркомясто.
През последните години към КЗД има отправяни критики от част от граждански организации относно ефективността и независимостта на институцията. Независимо от тези спорове, случаите, свързани с достъпността, показват необходимостта от работещ контрол и реално прилагане на стандартите за равнопоставеност.
Защото когато едно място за хора с увреждания е обозначено неясно, променено без достатъчна публичност или санкционирано без разбираема процедура, проблемът не е само административен. Това е въпрос дали правото на достъпна градска среда съществува реално или остава само в институционалните отчети.
