Иво Инджов: Когато властта посочва „добрата“ БНТ и „лошото“ БНР, това вече е натиск
Къде свършва политическата критика и започва натискът върху обществените медии? Медийният изследовател доц. Иво Инджов определя като проблематично противопоставянето на БНР и БНТ от страна на вицепремиера Иво Христов и предупреждава за уязвимостта на обществените медии при сегашния модел на финансиране и управление. Според него СЕМ е трябвало по-категорично да защити независимостта на БНР, а реформата трябва да започне от начина, по който се избират регулаторът и ръководствата на обществените медии.
Доц. Иво Инджов, как оценявате изказването на вицепремиера Иво Христов за БНР и противопоставянето му на БНТ? Къде според вас минава границата между политическата критика към обществена медия и недопустимия политически натиск?
Доц. Иво Инджов: Нека да припомня какво каза вицепремиерът Иво Христов по БНТ в контекста на коментара му за правителствената програма за управление. В раздела за разграждане на олигархичния модел, който е нейн водещ акцент, има и част за оздравяване на медийната среда. По този повод Христов каза, че „олигархията превзе българските медии. Опасявам се, че това се чувства и в обществените медии. Опасявам се, че Българската национална телевизия е едно от последните места, които устояват и съхраняват някакви принципи. Трудно ми е да кажа същото за Българското национално радио. Що се отнася до олигархията, тя използва обществен ресурс, за да превзема медиите. Не е тайна, че през последните години различни европейски програми, разполагащи с рекламни бюджети, които се разпределят през министерствата, служеха за закупуване на медиен комфорт на всички правитнелства. Това е една порочна система, която де факто уби българските медии. Те загубиха своята достоверност, гражданите мигрираха в социалните мрежи”. За съжаление, водещият(Симеон Иванов – б.ред) не го репликира, нито зададе уточняващи въпроси по отношение на намесването на БНР в процеса на завладяване на медиите.
Всеки гражданин, пък бил той е политик, има конституционно право да изразява собствено мнение, вкл. да критикува управляващите, медиите, обществени актьори. Същевременно и Европейският акт за свобода на медиите (EMFA), който е в сила от август м.г., но все още няма законодателна рамка за ефективното му прилагане в България, и Законът за радиото и телевизията предвиждат държавата да гарантира редакционната независимост на медиите. ЕMFA (чл. 5, т. 1) подчертава специално значението на обществените медии за функциониране на демократичното общество: „Държавите членки гарантират, че обществените доставчици на медийни услуги са редакционно и функционално независими и безпристрастно предоставят плуралистична информация и плуралистични мнения на аудиторията по наболели проблеми“. ЗРТ (чл. 5, ал. 1) на свой ред „гарантира независимост на доставчиците на медийни услуги и на тяхната дейност от политическа и икономическа намеса.“
В интерес на истината, Христов акцентира върху един наистина сериозен проблем – купуването на медийна любов чрез обществен ресурс, което е една от отворените язви на българската медийна система. Към рекламните бюджети на европрограмите трябва да се добавят и други форми на държавна реклама, договорите за „медийното обслужване“ на общините, както и други източници на публично финансиране, които се използват за опитомяване на медиите, особено на по-малките и по места. Заради този проблем България е постоянно критикувана от организации като „Репортери без граници“, Международния институт по печата, Асоциацията на европейските журналисти – България. Неслучайно Европейския акт за свободата на медиите (чл. 25) предвижда публичните средства за държавна реклама в медиите да се „предоставят в съответствие с прозрачни, обективни, пропорционални и недискриминационни критерии, предварително оповестени публично (…), чрез открити, пропорционални и недискриминационни процедури.”
Анализирано в тези рамки, казаното от Христов е проблемно, дори скандално, поне по две причини. Първо – защото е манипулативно по отношение на БНР, която се оказва единствената медия, посочена с пръст. Най-смущаващото обаче е, че обвинението към общественото радио не е подкрепено с нито един факт или поне някакво пояснение. Второ – защото Христов е един от най-високопоставените представители на политическата власт, от която зависи финансирането на обществените медии (вж. по-долу). Думите му за БНР могат да се тълкуват и като опит за оказване на политически натиск. И в добавка – през годините се е доказало, че БНР все пак има доста по-висока степен на медийна автономия от БНТ, която Христов похвали. Да не говорим, колко щекотливо е, когато властимащи хвалят медии.
Но на фона на две верни констатации – завладяване на медиите от политико-олигархични интереси (което, разбира се, не е комплексен и окончателен процес) и използването на публичен ресурс, вицепремиерът вкара в тази схема „ни в клин – ни в ръкав“ БНР – в потивовес на „добрата“ БНТ. Не съм проучвал специално, но най-вероятно и БНТ, и БНР получават някакви незначителни средства по линия на рекламата на европрограмите, които се разпределят от министерствата. Но, ако ги има, тези средства са с маргинално значение в сравнение с основното перо в приходите на двете обществени медии – финансирането им от държавния бюджет. Тъкмо то дава поне хипотетична възможност на управляващите, независимо кои са те, да влияят върху тези медии по принципа на „моркова и тоягата“. Става въпрос за структурен проблем, чието отстраняване се подготвя поне от няколко години – занапред БНТ и БНР да бъдат финансирани с определен процент от БВП, който да не може да бъде променян своеволно. Най-вероятно този модел ще залегне в промените на Закона за радиото и телевизията. Те би трябвало да бъдат оповестени до края на септември.
Ако пък Иво Христов има конкретни данни за влияние на олигарси върху БНР, би трялбвало да ги съобщи в национален ефир, а не да стреля напосоки.
СЕМ реагира с позиция, че е неприемливо високопоставени представители на изпълнителната власт да противопоставят БНР и БНТ. Но членът на СЕМ Къдринка Къдринова публично заяви, че се е противопоставила на самата инициатива СЕМ да излиза с позиция по случая, определяйки я като „министерство на истината“ и „нравоучение“ към вицепремиера. Как оценявате тази вътрешна полемика в СЕМ – беше ли необходима позицията на регулатора и къде според вас е границата между защита на медийната независимост и намеса в политическия дебат?
И.Индж.Законът за радиото и теливизията (чл. 20, ал. 2) задължава СЕМ да защитава както свободата на словото, така и независимостта на доставчиците на медийните услуги и медийни плурализъм. Както знаем обаче, свободата на словото не е безгранична, а медиите в България постоянна са подлагани на политически натиск и страдат от икономически и корпоративни зависимости. На този фон намирам за положително, че регулаторният орган реагира бързо. Макар в текста на самата позиция да не се споменава нито „вицепремиер“, нито името му, заглавието му е показателно: „Позиция на СЕМ по повод интервю на вицепремиера Иво Христов в програма БНТ1“. СЕМ се обявява в защита на БНР, но го прави някак по-завоалирано, като се критикува опита на представители на изпълнителната власт за „противопоставяне“ на двете обществени медии. На мен като медиен експерт, изследоватнел и критично мислещ гражданин би ми се искало СЕМ да беше защитил по-експлицитно и категорично БНР. Що се отнася до разнобоя между членовете на СЕМ, той не е проблем сам по себе си. Най-малкото обаче е абсурдно един от петимата членове на съвета(Къдринка Къдринова – б.ред) да го асоциира с „министерство на пропагандата“, когато СЕМ изказва подкрепа на обществена медия срещу нападката на политик, определян от опозицията и някои медии като „вицепремиер на пропагандата“.
Има ли достатъчно ясна солидарност сред журналистическата общност, когато политик атакува обществена медия? Или професионалната среда вече е твърде разделена, за да реагира?
И.Индж. Както каза покойният Георги Коритаров в експертно интервю, което правих с него преди време, българската журналистика не е успяла да се ситуира като ценностна, а освен това и като професионална общност: „Под ценностна общност разбирам не обвързана с една конкретно партийно-идейна ценността система, а ценностите на самата журналистика – плурализъм, обективност, култура, свобода на словото, право на другия да има равностойна гледна точка и присъствие“. Затова ме учудва, че критичен прочит на атаката на Христов срещу БНР имаше само в малкото на брой незамисими и качествени медии. Остро реагира и АЕЖ – България. От другите медийни актьори – само информационно покритие на случката и тежко мълчание в сферата на коментарите. За сметка на това, очаквано, имаше подкрепа за Христов и хейт срещу малцината експерти и журналисти, критикували изказването му, във форумите на някои медии и най-вече в „Дивия запад“ на социалните мрежи.
Вие говорите за реален процес на завладяване на медиите от политико-олигархични интереси. Какво означава това за обществените медии и доколко сегашната система на финансиране и управление може действително да гарантира тяхната редакционна независимост?
И.Индж.Някои изследователи на завладяване на медийните системи в Европа, като Мариус Драгомир например, посочват четири компонента на този феномен: регулаторно завладяване, контрол върху обществените медии, използване на държавното финансиране като средство за контрол („най-коварната форма на правителствено финансиране в медиите“ е държавната реклама), поемане на контрол над собствеността (обикновено от близки до властта олигарси). Обществените медии в България могат да бъдат овладявани в една или друга степен, ако членовете на формално независимия СЕМ имат политически зависимости – каквито съмнения не са преставали да съществуват през годините, чрез финансиране от държавния бюджет и други форми на инструментализиране от управляващите. Някои медии например приписваха близост на предишния генерален директор на БНТ Емил Кошлуков с Борисов и Пеевски; на всичкото отгоре той ръководи БНТ почти четири години с изтекъл мандат, вследствие на законови пропуски.
На институционално ниво редакционната независимост на БНТ и БНР, в които работят и много качествени професионалисти, наложили отпечатък в българската журналистика, може да се гарантира по два начина. Първата е „отвързване“ на одобряването на проектобюджетите им от финансовия министър, респ. от управляващото мнозинство в парламента, която възможност вече коментирах. Другата е нов модел за избор на членовете на СЕМ, който избира генералните директори на БНТ и БНР и утвърждава управителните им съвети. ЕMFA (чл. 5, т. 2.) предвижда „държавите членки да гарантират, че процедурите за назначаване и освобождаване от длъжност на ръководителя или членовете на управителния орган на обществените доставчици на медийни услуги имат за цел да гарантират независимостта на обществените доставчици на медийни услуги“.
За да е по-независим изборът на шефовете на обществените медии, трябва и самият СЕМ да стане по-независим. Възможно решение в тази посока е увеличаване на броя на членовете му – например да бъдат девет, за да се обезсили хипотезата за лесното му „завладяване“ при по-малоброен състав. Сега трима от членовете му се избират от парламента, т.е. с благословията на мнозинството, а двама се назначават от президента. Осен това поне една трета от членовете на регулаторния орган трябва да бъдат представители на една „гражданска квота“ – уважавани медийни експерти, медийни изследователи, преподаватели по журналистика. Крайно време е СЕМ да се отвори към гражданското общество – в противовес на политическия си фундамент. За съжаление, не ми е известно и този път такава промяна да се придвижда в ЗРТ.
Въпросите зададе Ю. Методиева
