Как трябва да се дефинира антисемитизмът*
Стивън Седли: Свободата на изразяване е в основата на този дебат
Антисемитизмът е враждебност към евреите като евреи. Това ясно значение е на разположение на всяка институция или организация, която се нуждае от него. То не поставя предварителни ограничения върху формата, която антисемитизмът може да приеме.
Тогава какъв е смисълът от искането на Лейбъристката партия да приеме многословното и неточно определение, провъзгласено от името на Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA, междуправителствена организация от 31 държави) като „юридически необвързваща работна дефиниция“? То гласи: „Антисемитизмът е определено възприемане на евреите, което може да се изрази като омраза към евреите. Реторичните и физически прояви на антисемитизъм са насочени към евреи или неевреи и/или тяхната собственост, към институции на еврейската общност и религиозни учреждения.“
Този текст възпроизвежда проект от 2005 г. на орган на ЕС, Европейския център за мониторинг на расизма и ксенофобията, въпреки че никога не е бил приет от него и беше възкресен от IHRA през май 2016 г. със сега спорния списък с предполагаеми примери.
Тези предполагаеми примери за антисемитизъм са в основата на дебата. Те включват: „Отричането на правото на еврейския народ на самоопределение, например чрез твърдението, че съществуването на държавата Израел е расистко начинание.“ Те също така включват: „Сравнение на съвременната израелска политика с тази на нацистите“. Те насочват към основната цел на текста: да неутрализира сериозната критика към Израел, като я стигматизира като форма на антисемитизъм. Правителството на Обединеното кралство, което прие „работната дефиниция“ и примерите, беше предупредено от избраната комисия по вътрешни работи на Камарата на общините през октомври 2016 г., че в интерес на свободата на словото трябва да приеме изрично тълкуване, че не е антисемитско да се критикува правителството на Израел или да се настоява израелското правителство да спазва същите стандарти като другите либерални демокрации, без допълнителни доказателства, които да подсказват антисемитски намерения. Това беше игнорирано.
Свободата на изразяване е в центъра на този дебат. Въпреки че „дефиницията“ на IHRA не е част от нашия закон (най-много е декларация за политика), правото на свободно изразяване е. Актът за правата на човека въвежда член 10 от Европейската конвенция за правата на човека, като гарантира правото на свободно изразяване и го квалифицира само когато са наложени пропорционални ограничения – например върху речта на омразата – за защита правата на другите.
Ето защо, каквато и критика да се опитват да потиснат „примерите“ на IHRA, както евреите, така и не-евреите в Обединеното кралство имат право, без да бъдат стигматизирани като антисемити, да твърдят, че държава, която по закон отрича на палестинците каквото и да е право на самоопределение, е расистка държава. Или да се запита дали има някаква морална еквивалентност между разстрелването на беззащитни евреи в Източна Европа и невъоръжени палестински демонстранти в Газа.
Стивън Седли е британски адвокат и гост-професор в Оксфордския университет. Той е бивш съдия от апелативния съд на Англия и Уелс
Лаура Янер-Клауснер: Отклоняването от определението на IHRA изисква сериозно обмисляне
Дефиницията на IHRA за антисемитизъм има сериозни заслуги. Това е избраното определение от 44 държави, включително и нашата. Всеки основен представителен орган в еврейската общност го подкрепи. Освен популярността, тя беше определена и от онези, на които наистина трябва да се доверим по този въпрос – IHRA, която се поучи от последиците от антисемитизма. Отклоняването от определение с такава тежест изисква сериозно обмисляне и също толкова сериозно контрапредложение. Ако Лейбъристката партия искаше да даде приоритет на антисемитизма, като избере специално определение, тогава тя можеше да се вслуша в цялото многообразие на еврейската общност. Говорихме, при това силно. Евреите и съюзниците настоятелно призоваха лейбъристката NEC да се консултира широко. Това не се случи. Вместо това избраното определение и процесът на консултация бяха напълно неадекватни. Критичен е и начинът, по който тези дефиниции се справят с критиката към Израел. Можем да критикуваме израелското правителство, както можем и британското, а IHRA внимателно определя границите на критиката. Манипубилането на на тези линии, както направиха лейбъристите, легитимира коментари и действия извън тези граници. Заявявайки например, че правото на еврейско самоопределение е расистко начинание, не е легитимна критика, а отказ на евреите от същите права, дадени на всички други народи – което аз искам и за палестинците.
Лаура Джанер-Клауснер е старши равин на реформирания юдаизъм и двойна британско-израелска гражданка
Джефри Биндман: Определението на IHRA е лошо изготвено и доведе до потискане на легитимен дебат
През май 2016 г. IHRA прие „юридически необвързваща работна дефиниция на антисемитизма“ от 38 думи. Към него е приложен списък с илюстративни примери за антисемитско поведение, „които да ръководят IHRA в нейната работа“. За съжаление, дефиницията и примерите са недобре формулирани, подвеждащи и на практика са довели до потискане на легитимния дебат и на свободата на изразяване. Независимо от това, колкото и неумело формулирано, определението описва същността на антисемитизма: ирационална враждебност към евреите. 11-те примера са друг въпрос. Седем от тях се отнасят за държавата Израел. И тук възниква проблемът. Поне някои от тях не са непременно антисемити. Дали са или не са зависи от контекста и от допълнителни доказателства за антисемитски намерения.
Ясно е, че враждебността към евреите може да бъде мотивацията за критика към Израел и фактът, че Израел се идентифицира като еврейска държава, без съмнение насърчава антисемитите да атакуват евреите чрез връзката им с Израел. Също толкова ясно е обаче, че политиките и практиките на Израел, суверенна държава, трябва да бъдат отворени за критика и дебат. Въпреки че остава без правно действие, определението на IHRA е „прието“ от правителството на Обединеното кралство и на свой ред от редица публични и местни власти и от университети и колежи. Но всички тези органи са обвързани от международното и вътрешното право да не се намесват в свободата на изразяване, освен когато това е, както казва един авторитет, „пряк или косвен призив за насилие или като оправдание за насилие, омраза или нетолерантност“. Университетите и колежите също са задължени да гарантират свободата на словото от Закона за образованието от 1986 г., раздел 43.
Новият кодекс на поведение на Лейбъристката партия относно антисемитизма не излага всички примери от IHRA, сякаш са правила, записани на (каквито никога не е трябвало да бъдат). Кодексът цели да установи, че антисемитизмът не може да се използва като претекст за цензура без доказателства за антисемитски намерения. Това е изцяло в съответствие с препоръките на избраната комисия по вътрешните работи на всички партии на Камарата на общините през октомври 2016 г., че определението на IHRA трябва да бъде прието само ако е квалифицирано с предупреждения, изясняващи, че не е антисемитско да се критикува израелското правителство без допълнителни доказателства, които да предполагат антисемитски намерения. За съжаление предупрежденията бяха пропуснати, когато определението беше одобрено от правителството на Обединеното кралство. Далеч от това да го смекчава или отслабва, кодексът на лейбъристите го укрепва, като се занимава с форми на дискриминация, които IHRA пренебрегна. Например, определението пропуска всякакво позоваване на дискриминация срещу евреите, ключова форма на антисемитизъм.
Атаките срещу новия кодекс, включително тези от някои лейбъристки депутати и редица равини, са объркващи. Човек се чуди дали всички тези хора са прочели кодекса или прессъобщението на IHRA. Този пропуск служи само за защита на Израел от легитимна критика.
Джефри Биндман е QC, адвокат и гост-професор по право в University College London и London South Bank University
Жаклин Роуз: Хана Аренд трябва да ни води
Никое определение не е и не трябва да бъде свещено. Още по-малко приложените към него примери. В случая с определението на IHRA за антисемитизъм, примерите са представени като „илюстрации“. И все пак именно изключването на тези примери от кодекса на лейбъристите отприщи гнева срещу партията. Вземете идеята, че проява на антисемитизъм е да се отрича „правото на еврейския народ на самоопределение, например като се твърди, че държавата Израел е расистко начинание“, представлява един от тези примери. Изисква най-малкото прецизна проверка. Израелският Кнесет наскоро прие закон, който прави самоопределението единствен прерогатив на еврейския народ в Израел и понижава статута на арабския като официален език, като по този начин превръща една пета от населението във втора категория граждани.
Даниел Баренбойм винаги е подкрепял пламенно правото на евреите на самоопределение. Но как, попита той в този вестник, може да има „независимост за единия за сметка на другия“? Този „расистки“ закон ме накара да се срамувам, че съм израелец, пише той. Това не го прави със сигурност антисемит.
В Обединеното кралство еврейската общност не говори с един глас. Не трябва да приемаме, че която и да е дефиниция, която печели мнозинство в даден момент или дори подкрепа на мнозинството в много течения на еврейската общност, следователно е затворена за текуща дискусия. Хана Аренд винаги е била моят водач по тази тема. В нейното страстно, далновидно предупреждение след нацисткия геноцид, че възгледът за антисемитизма като вечна омраза към евреите, възглед, който може да изглежда толкова отвратително потвърден от този геноцид, е толкова опасен, колкото и изкусителен. Трябва, настоява тя, да продължим исторически.
Трябва да разграничим, например, средновековната омраза към евреите от расистката антисемитска наука, която направи възможно масовото унищожаване на евреите в Европа: „Ако ние действително сме изправени пред открити или скрити врагове от всяка страна, ако целият свят в крайна сметка е срещу нас, тогава ние сме изгубени.” Днес аргументът е различен: че сме изправени пред нов антисемитизъм, който е насочен единствено към евреите като нация. Този възглед се мобилизира, за да се смаже глобалното масово движение „Бойкот, отнемане и санкция“. Наред с призива към международното право, BDS, колкото и да е несъвършен, е единственият предлаган ненасилствен протест срещу действията на израелската държава спрямо палестинците. Това е мнение, което се използва и за ограничаване на всяко сравнение на израелската политика с апартейда. Сравнете отново Баренбойм: „Следва, че [този закон] е много ясна форма на апартейд.“
Трябва да продължим да дебатираме и да говорим, винаги нащрек за възможността всяко едно определение, колкото и добронамерено да е, колкото и предназначено да защити евреите от страданието и опустошенията на собствената им история, може да бъде впрегнато на страната на несправедливостта.
Жаклин Роуз е съдиректор на Института за хуманитарни науки Birkbeck и съосновател на Independent Jewish Voices в Обединеното кралство
Кийт Кан-Харис: Този век е твърде проблематичен за нюансите, от които се нуждаем
Преди няколко години забелязах странна нишка с коментари в еврейски новинарски сайт относно определението на Европейския център за мониторинг на расизма и ксенофобията за антисемитизъм (предшественик на определението на IHRA). Става въпрос за (досега печално известни) примери за неща, които „биха могли“ да бъдат антисемитски, особено този за „отричане на правото на еврейския народ на самоопределение“. Един от коментаторите предположи, че „може да е безусловно. Използва се по същия начин, както например майка казва на дете „Можеш да отидеш и да си измиеш ръцете“, което означава „Отиди и си измий ръцете“.“ Този коментар беше направен от ционист, някой, който подкрепяше определението. Но коментарът може също толкова лесно да бъде направен от възмутен антиционист. Кой беше прав? Наистина това ще зависи от приложението на определението толкова, колкото и от самото определение.
Със сигурност е вярно, че определението на IHRA строго ограничава антиизраелската и антиционистката реч, но не го прави невъзможно. Например, въпреки че ясно третира отричането на правото на еврейския народ на самоопределение като антисемитско, поддържането на това право на теория, но твърдението за невъзможността то да се реализира при настоящите обстоятелства, не трябва да противоречи на определението. В една по-малко тревожна епоха може би е било възможно да се види определението на IHRA като предизвикателство към про-палестинските активисти да бъдат по-креативни в своя език: в края на краищата, независимо дали смятате, че Израел действа точно като нацистите, казвайки го е предвидимо, мързеливо и клиширано изразяване. Днес обаче изглежда невъзможно да си представим кога един по-нюансиран прочит на дефиницията на IHRA ще бъде призната за възможна.
Кийт Кан-Харис е социолог. Книгите му включват Негражданска война: Израелският конфликт в еврейската общност
*Тази статия е на повече от 6 години Стивън Седли, Лаура Джанер-Клауснер, Джефри Биндман, Жаклин Роуз и Кийт Кан-Харис
