Каноничният и неканоничният Ботев. Разговор с Анна Алексиева*
Ботев отвъд паметника
Христо Ботев е една от най-силно натоварените със значения фигури в българската културна памет – едновременно поет, революционер, национален символ и обект на непрекъснати идеологически употреби. В книгата си „Христо Ботев: идеологическо моделиране на героичния образ“ доц. д-р Анна Алексиева от Института за литература на БАН проследява как от спорната фигура сред съвременниците му той се превръща в неприкосновен герой на националния разказ. В разговора с Катя Атанасова тя показва защо между сакрализацията и демитологизацията остава една почти неизползвана възможност – да видим Ботев като сложна историческа личност, с противоречия, напрежения и различни посмъртни животи. Разговор за паметта, канона и политическите употреби на един от най-значимите български образи.
„В българската култура Ботев или е сакрализиран, или – по-рядко – е демитологизиран. Почти не се стига до възможността той да бъде видян като сложна историческа личност.“ С доц. д-р Анна Алексиева от Института за литература на БАН разговаря Катя Атанасова
Вие сте авторка на книгата „Христо Ботев: идеологическо моделиране на героичния образ“. Изследователка сте на литературата през периода XIX–XX век, на литературния канон и конструирането на „големия“ исторически разказ и изборът ви не е изненадващ. И все пак при толкова значими имена в този канон, а и при толкова отсъстващи от него – защо точно Ботев?
Насочих се към Ботев постепенно, след предходни занимания с други възрожденски поети, които обитават каноничното подножие или изобщо не стигат до културната йерархия. Става въпрос за авторите на т.нар. даскалска поезия, чието маргинализиране се дължи не само на естетически, но и на идеологически причини: те са с просветителски профил, съчиняват възхвали за султана и не се вписват в наложения образ на Българското възраждане, който е бунтовен, героичен и заедно с това мъченически.
Търсейки отговор на въпроса кога е формиран този образ и защо обеззначава всички други представи за периода, стигнах и до неговата квинтесенция – Ботев. От 20-те и 30-те години на XX век насам той е емблема както на „големия“ историческия разказ (в който дели първенство единствено с Левски), така и на литературния канон, където на практика е без конкурент.
От една традиционна литературоведска и историографска гледна точка изглежда, че за Ботев всичко вече е написано. Биографията му е подробно проучена, а за неизяснените моменти в нея отдавна има консенсус, че отвъд спекулациите нищо съществено не може да бъде добавено. Книжовното му наследство е многократно интерпретирано и окончателно утвърдено като гениално, а мястото му в героичния пантеон изглежда непоклатимо.
В книгата си избрах друг подход към Ботев – еднакво отдалечен както от позитивистичното търсене на нови житейски факти, така и от литературоведските затворени прочити на текстовете му. Подход, който стои встрани и от патетичната възхвала, и от спорадичните опити за демитологизиране. Намерението ми беше да проследя в широка времева рамка от около столетие и половина изграждането на култа към Ботев, неговото институционализиране от страна на националните идеолози и функционирането на образа му на официално и популярно ниво. В този смисъл изследването ми се вписва в полето на рефлексивната хуманитаристика, основана на разбирането, че явленията, които обикновено приемаме за даденост, всъщност са резултат от културноисторическо развитие, от битки за символно присвояване и политически употреби.
Образът на Ботев в националната ни история и литература като че ли е достатъчно втвърден от българското училище и формираните от него нагласи и в този смисъл някак безспорен и ясен. Кое ви предизвика в присъствието на този образ в културната памет на българите?
Обучението по история и литература десетилетия наред, особено през периода на социализма, стабилизира един лишен от противоречия образ на Ботев, който предполага повече смълчано преклонение, отколкото проблематизиране и задаване на въпроси. И макар че през последните години академичният разказ за него е по-рационален, обществените нагласи по инерция от предходния период или под влияние на новия разцвет на национализма продължават да поддържат тази представа. Предизвикателство е, без да дегероизираш, да покажеш, че Ботев не е толкова еднозначен, че дори забележителни личности като него преминават през различни рецептивни превратности, докато достигнат общоприет героичен статус.
В книгата си разглеждате и изследвате рецепцията на Ботев от съвременниците му през следосвобожденските десетилетия, началото на XX век, междувоенните години, времето на социализма. Бихте ли очертали основните проблемни ядра във възприемането му през тези периоди? Кой кой е в „битката“ за него?
За да очертая промените във възприемането на Ботев през десетилетията, в книгата си следвам движението от свидетелска, или както я нарича Ян Асман комуникативна памет, към културна памет, която настъпва след смяната на поколенията и трансформира фактите в мит. Като казвам „мит“, нямам предвид неистина, а по-скоро приетото за най-авторитетна и сакрална истина, около която се консолидира обществото.
В рамките на комуникативната памет, тоест в спомените и представите на съвременниците си, Ботев не е безспорен герой, нито е признат единодушно за гениален поет. Покрай превземането на парахода „Радецки“ той нашумява в емигрантската революционна преса, където е наричан „народен апостол“, „храбър войвода“, посвещават му се стихотворения. В цариградските издания обаче името му почти не се споменава или се размива в общия поток от съобщения за Априлското въстание и политическите сътресения в империята.
След Освобождението интелектуалци и национални идеолози публикуват биографични сведения за него или интерпретират творчеството му, но оценките им често се колебаят между възхвалата и омаловажаването. В първата биография на Ботев от 1888 г. Захарий Стоянов например го определя като изключителна личност, но същевременно набляга на авантюристичното му поведение, на кражбите и изнудванията, дори на плана му за убийството на Каравелов. В първия по-обстоен анализ на Ботевата поезия от 1891 г. Вазов отбелязва нейната оригиналност, но критикува комунистическите и атеистичните ѝ послания и посочва редица стилистични несъвършенства. Сходна е оценката и на някои представители на кръга „Мисъл“. Според Пенчо Славейков стихотворенията на Ботев са изпреварили времето си, но като идеи са посредствени. Тези критически мнения се възпроизвеждат в учебниците по история и литература през първото десетилетие на XX век. И понеже учебниците са олекотена, сведена до образователните нужди версия на литературния канон и на „големия“ исторически разказ, явно през този период Ботев все още не е утвърден на върха на тези йерархични структури.
Ситуацията се променя към 20-те и 30-те години на XX век, когато поколението на Ботевите съвременници и критици в общи линии е приключило земния си път. Тогава става и преходът към културна памет, която изчиства биографията на героя от дискредитиращи детайли, издига поезията му на пиедестал и го превръща в политически мит.
Един от най-бурните спорове в тогавашния периодичен печат е на тема „Чий е Ботев?“, защото и леви, и десни политически формации претендират за неговото наследство. Левите се идентифицират със социалистическите, макар и все още утопични послания на поета, с неговото „безбожие“ и революционност. Стремежът им към приемственост кулминира в прословутата мистификация „Символ-верую на българската комуна“. Десните наблягат на патриотичните възгледи на Ботев и вплитат името му в словесни конструкти като „национален идеал“ и „български дух“. Някои крайнодесни организации като Съюза на младежките национални легиони съзират в мирогледа му единство между национализъм и социализъм, а други като Съюза на българските фашисти го определят за „предтеча на българския фашизъм“.
Битките за идеологическо присвояване приключват с установяването на социалистическия режим, чиито функционери се обявяват за единствени продължители на Ботевите завети. През т.нар. сталинистки години немалко класици, почитани през предходния период, са низвергнати от канона: Вазов например е обявен за шовинист, Каравелов – за еволюционист. Независимо от тези ревизии отношението към Ботев остава непроменено: той продължава да стои на върха на героичния пантеон, а според някои изследователи дори засенчва Левски. В социалистическия разказ Ботев присъства като противник на феодализма, султанския деспотизъм и класовия враг в лицето на чорбаджиите. Набляга се на неговите антимонархически и атеистични възгледи. През ранните социалистически години е актуален Ботевият интернационализъм. След 60-те години, когато режимът завива в националистическа посока, се акцентира все по-видимо върху патриотизма на поета.
И така постепенно в книгата си стигам до постсоциалистическите години, когато се открояват различни подходи към фигурата на Ботев – контракомунистически (според тях поетът не е социалист, не е писал „Символ-верую на българската комуна“ и пр.); инерционни (при които разказът за героя остава почти непроменен спрямо късносоциалистическия, само някои понятия са заменени с по-неутрални – „робството“ става „владичество“, „турците“ – „османци“, и т.н.). Макар и рядко, се срещат и демитологизиращи прочити, които се опитват да разколебаят утвърдени представи за героя, но обикновено предизвикват негативни обществени реакции и не водят до промени в канона. Засилва се и влиянието на извънтекстовите употреби на Ботев – той се появява на татуировки, сувенири, в исторически възстановки, песни на футболни агитки, патриотични филми и др. Затова в книгата си проследявам не само развитието от комуникативна към културна памет, но и движението от културата на текста и четенето към културата на преживяването, на телесното, визуалното и комерсиалното усвояване на образа.
А какви възприемателни нагласи и подходи най-вече липсват в отношението към него?
Струва ми се, че е изключение нормализиращият прочит. В българската култура Ботев или е сакрализиран, или – по-рядко – е демитологизиран. Почти не се стига до възможността той да бъде видян като сложна историческа личност – с противоречия, крайности и биографични напрежения, с многопластов посмъртен „живот“, без това да води до романтическо възвеличаване на необикновеността му или до неговото обезценяване.
Как бихте коментирали „срещата“ между биографичния сюжет „Ботев“ и литературния сюжет „Ботев“ – съвпадение, напрежение, баланс или друго е тя?
Ако под „биографичен сюжет“ имате предвид онова, което обикновено се мисли като „обективни“, „чисти“ факти, то трудно бихме могли да стигнем до тях, защото и биографи, и изследователи предлагат различни, често пъти спорещи версии за събитията около Ботев. Ще дам пример със статута на отношенията между него и Венета, който до голяма степен се настройва спрямо идеологическите промени. Захарий Стоянов пише за сватба, по-скоро в смисъла на граждански брак, с последвало увеселение на хъшовете. Иван Клинчаров, тесен социалист и един от следващите биографи на Ботев, поставя думата „сватба“ в кавички и подчертава, че тя е направена „по новата мода, без поп и без светена вода“. През 20-те, 30-те и последвалите военни години, в съзвучие с официалната идеологическа линия, която е дясна и консервативна, писатели и биографи използват все по-често понятието „венчавка“ с конотациите му на църковен обред. През периода на социализма, като контрапункт на предходните „буржоазни“ нагласи, отношенията са регламентирани единствено като граждански брак, който според Иван Унджиев вероятно не е бил и регистриран. Така че и двата сюжета „Ботев“ – биографичният и литературният – следват политическата конюнктура.
Един по-частен литературен въпрос. В поезията на Христо Ботев съществува стихотворението „Ней“. То някак изпада от изучаването ѝ, а и от коментираните творби на поета. Но е там. И в него според мен поетът не „пее“, не „вика“ или поне неговата песен не е героичната, драматична, силна и мощна песен. Как бихте коментирали присъствието на това стихотворение в общия свод на поезията му и очевидната му другост спрямо останалите творби, както и причината за подобно изпадане?
Стихотворението „Ней“ е типичен пример за липсата на творческа кохерентност през Възраждането, а и по-късно. Щом е възможно Петко Славейков да съчинява едновременно еротични, бунтовни и проосмански стихотворения, защо да не може Ботев да пише и за революционни откази от любовното („остави таз песен любовна“), и за пропадания в неговите низови регистри (ревност, интимно съперничество, криене по тъмни доби), които се демонстрират в „Ней“? Но канонът представя Ботев единствено в плана на героиката и прословутото сливане на живот и дело в едно, поради което често се забравя, че той е автор и на такова стихотворение.
Впрочем целият период, известен като Българско възраждане, е моделиран от революционната и националната доминанта. Затова и литературната продукция, която не се вписва в утвърдения идеологически консенсус, изпада от канона, независимо че е по-многобройна.
Да се върнем към днешните „употреби“ на името Ботев и различните аспекти на тези „употреби“ – от честванията и възстановките, през рекламните материали и наименованията на футболни отбори, кинопродукциите до днешното присъствие на Христо Ботев в големия исторически разказ, в днешния националистически дискурс?
В продължение на повече от столетие Ботев е осмислян посредством текстовете – било чрез четенето на собствените му произведения, или на критически статии върху тях. Ето защо най-характерният обрат през последните десетилетия, станал възможен по технически, комерсиални, а и идеологически причини, е все по-видимото отместване на образа му от полето на текста към най-разнообразни извънтекстови употреби – медийни, рекламни, визуални, музикални и т.н. Част от тях са националистически: патриотични филми и телевизионни предавания, татуировки на футболни фенове, сувенири (тениски с изображението на героя, чаши, магнити за хладилници, които са не само туристически аксесоари, но и вид потребление на идентичност), песни по стихотворения на Ботев и др.
Общ момент при повечето подобни прояви, захранени и от процесите на глобализация, и от възхода на национализма през последните години, е критиката срещу официалния исторически разказ и декларациите, че той не възпитава в достатъчен патриотизъм, че е твърде либерален, „чуждопоклоннически“. Предложената алтернатива обаче обикновено е връщането към разказа на късния социализъм с неговия акцент върху революционната патетика, „турците“ и „робството“. Всичко това може да се види в историческите възстановки на Априлското въстание и Ботевия подвиг например.
Не мога да не отбележа, че този доскоро неофициален поглед към Възраждането оказва все по-голямо влияние върху държавните институции, които си сътрудничат с любителите патриоти, включват ги в чествания, подпомагат уроци по родолюбие, програми за патриотично възпитание, филми и др. Така че границите между популярния и официалния национализъм все повече се размиват.
Какви са опасностите според вас от национализма в днешните му прояви, от сляпото следване на формули, изпразнени от съдържание, от скандирането на негови стихове, не само извадени от контекста им, а и превърнати в клишета, в кухи фрази?
Най-видимият риск е Ботев да престане да бъде четен, а възприемането му да протича предимно чрез някои от споменатите по-горе трансмисии: татуировките на феновете на футболния клуб „Ботев“ (Пловдив), скандиранията на агитките им, филма на Максим Генчев, песните на група „Епизод“ и пр. Подобна възможност със сигурност би изкривила образа му, а в по-радикалните си изяви би довела и до други последици – например до подмяната на критическото мислене с една кипяща, но стандартизирана емоция – ресантиман, разделящ хората на жертви и врагове. И най-гениалното творчество, изведено от контекста на създаването си и цитирано избирателно, може да се превърне в инструмент на популизма.
Какво бихте казали на един млад човек, който днес иска да открие „своя“ Ботев? И кой е вашият?
Ще отговоря на въпроса, като припомня един случай. През 2013 г. ученичката Деница Пенчева публикува в личния си блог есе, озаглавено „5 + 1 причини да мразя Христо Ботев“. Извън заглавието в него нямаше нищо особено смущаващо: ставаше ясно, че авторката по-скоро „мрази“ каноничното втвърдяване на Ботевия образ в учебните програми, което наподобява религиозна почит и го превръща в символ на псевдопатриотите. Текстът обаче предизвика остри обществени реакции и авторката беше принудена да се оправдава, самоцензурира, дори да напише ново есе „Пет причини да обичам Христо Ботев“.
Мисля си, че макар и да не го изтъкват публично, някои млади хора вероятно са отблъснати от наложения монументален, застинал в изключителността си образ на героя. Затова ми се иска да им кажа, че Ботев не е паметник, а историческа личност, действително отличаваща се със забележителен талант, но и със своите колебания. Може би тъкмо те нарушават епическата дистанция и го приближават към нас.
