Коалицията на желаещите търси новата роля на Европа във войната на Русия срещу Украйна

В навечерието на френския национален празник 14 юли Еманюел Макрон превърна Дома на инвалидите в Париж в сцена на европейското единство в подкрепа на Украйна. Френският президент прие лидерите на държавите от т.нар. „Коалиция на желаещите“ – формат, който събира около 35 страни, готови да подкрепят Киев и да участват в гаранциите за сигурност при евентуално прекратяване на огъня.

Сред тях беше украинският президент Володимир Зеленски, когото Макрон посрещна с демонстративен жест на близост и подкрепа. Срещата беше внимателно режисирана като политически сигнал: Европа няма намерение да остави Украйна сама, дори при отсъствието на активна роля на Съединените щати.

Но зад символите остава трудният въпрос – каква реална цена е готова да плати Европа за собствената си сигурност.

Макрон използва срещата, за да обяви, че Франция ще предостави на Украйна 16 изтребителя „Рафал“, произведени от Dassault Aviation, като първите самолети се очакват през 2028–2029 г. Бяха обсъдени и допълнителни системи за противовъздушна отбрана. Това не е решение за непосредствена промяна на бойното поле, а инвестиция в бъдещата способност на Украйна да се защитава.

Европа между подкрепата и страха от пряка конфронтация

Новата среща на Коалицията на желаещите не беше създадена, за да изпрати европейски армии срещу Русия. Тя цели да подготви възможен следвоенен модел за сигурност.

При евентуално примирие държави от коалицията могат да изпратят сили в Украйна за обучение на армията и укрепване на отбранителните ѝ способности. Идеята е Киев да разполага с достатъчно силна армия, за да възпира бъдеща руска агресия.

Тази линия е в основата на позициите на европейските лидери, сред които Макрон, британският премиер Киър Стармър и германският канцлер Фридрих Мерц. Посланието е, че сигурността на Украйна вече не може да бъде разглеждана отделно от сигурността на Европа.

Същевременно границата е ясно очертана: няма готовност за изпращане на войски, които да участват в бойни действия срещу руската армия.

Кремъл и оръжието на страха

Москва от години използва заплахата от ескалация като инструмент за възпиране на Запада. Руската ядрена доктрина, променена през 2020 г., допуска използването на ядрено оръжие при определени сценарии, свързани с възприемана заплаха за жизненоважни интереси на Русия.

Но въпросът е не само какво позволява руската доктрина, а как Кремъл избира да я използва политически.

Според дипломата Жан дьо Глиниасти Русия няма интерес да представя всяка западна помощ за Украйна като пряко участие на НАТО във войната. Подобна интерпретация би довела до опасна ескалация, която не е в интерес на Москва, особено предвид трудностите ѝ на фронта.

Така ядрената реторика остава преди всичко инструмент за натиск – начин да се поддържа страхът от преминаване на невидимата граница.

„Съвоюваща страна“ – руският разказ и западната сива зона

Един от най-оспорваните термини в тази война е „съвоюваща страна“. Според журналиста Ромен Миелкарек понятието няма ясна международноправна дефиниция. Фактите са по-прости: Русия е агресорът, Украйна се защитава, а останалите държави подпомагат нападнатата страна.

Историята на западната помощ показва как постепенно падат самоограниченията. Първоначално танковете изглеждаха като прекалена стъпка, след това изтребителите – като опасен риск. Днес тези решения вече са част от общата политика за подкрепа на Украйна.

Френският експерт Франсоа Шованси отбелязва, че Русия използва обвиненията в „съвоюващо участие“ като политически и пропаганден инструмент. Западните държави са въвлечени в подкрепата за Украйна, но съзнателно избягват последната крачка – пряк въоръжен сблъсък с Русия.

Това е сивата зона, в която Европа се опитва да намери новата си роля.

Европа вече не може да бъде наблюдател

Срещата в Париж показа не толкова ново военно решение, колкото промяна в европейското самосъзнание. След години, в които сигурността на континента беше до голяма степен гарантирана от американската мощ, Европа търси собствен глас.

Но този глас ще бъде чут само ако зад дипломатическите декларации стоят реални способности – финансова, политическа и военна воля.

Коалицията на желаещите е опит да се отговори на един неудобен въпрос: може ли Европа да защити принципа, че границите не се променят със сила, без сама да поеме част от риска?

Отговорът все още не е даден. Но войната на Русия срещу Украйна вече промени Европа повече, отколкото европейските лидери бяха готови да признаят.

Материалът е подготвен по анализ на френското издание Atlantico, което разговаря с експерти по сигурността и международните отношения за ролята на „Коалицията на желаещите“, риска от ескалация и границата между подкрепа за Украйна и пряко участие във войната