Кога ще се научим да говорим за смъртта
Два месеца след жестоката смърт на Явор и Ани отново има погребение на дете, убито в катастрофа от негов връстник. В случая и близък приятел. Нещастието е съвсем предсказуемо: тийнейджъри се разхождат с коли, някой решава да се направи на по-готин и по-бърз и за миг излита от пътя. Колата се превърта неколкократно. Трима ранени и един загинал. Статистика, която се появява за ден в новините и после животът продължава. Освен за отишлия си младеж и неговите родители. Очевидно нито една трагедия, дори случилата се през май, няма да повлияе на поведението на шофьорите през юли. Защо?
Отговорът е прост. Във възпитанието, образованието и цялостния ни начин на живот липсва темата за смъртта и мярата на живота, която задава. Тя непрекъснато сполита някого, но винаги удря избраниците си неподготвени. Сякаш никога не са предполагали, че тя съществува и като че ли е абсолютно неочаквана в истинския живот. В образователната си програма подрастващите срещат „темата за смъртта в творчеството на…“ или пък „образът на смъртта в поезията на…“, защо не и „сравнение на отношението към смъртта при епикурейците и стоиците“. Но темата за „смъртта в моя собствен живот“ сякаш е табу.
На първи август миналата година мой млад колега и прекрасен учител загуби живота си – отново в автомобилна катастрофа. Така и не се съобщи официално за тази гибел, за да не се разстройват учениците, които бяха разбрали за случилото се още на следващия ден. Сякаш това, че се правехме, че нищо не се е случило и животът продължава, не беше многократно по-разстройващо и травмиращо?!
Ако искаме отнемането на живот по непредпазливост да намали честотата си, трябва да спрем да замитаме темата за смъртта под килима и да я превърнем в основна. Това би било мярка за цивилизованост, а не само белег за депресия, меланхолия, песимизъм, черногледство или други негативни състояния, които могат да доведат до суицидни прояви. Когато съзнанието за крайността на живота заема централно място в ума, качеството на живеенето неминуемо ще се промени. Когато си възпитан нито за миг да не забравяш, че за секунда сърцето ти може да спре, всяка минута живот вече ти се струва скъпа.
Ранните теории за появата на Ковид-19 включваха езотеричното обяснение, че този непобедим вирус идва да ни стресне, да ни върне в пътя с правилното отношение живот-смърт, а не живот-щастие, довело до почти пълното анихилиране на присъствието на смъртта в живота, за сметка на постоянното търсене на удоволствието и забавлението в него. Дали подобни теории са били правдоподобни вече няма никакво значение, защото Вирусът бе победен, макар и след страшно много смърт, но темата за нея така и не започна да играе главна роля при подредбата на ценностите на модерния човек. Изненадващо, дори напълно разтърсващата и стряскаща реалност на новата война на европейска земя не наклони везните в полза на отрезвяващия поглед към смъртта и следващата я скръб. За мнозина убийството на деца, бащи и майки е тема някак между другото или факт, който въобще не се споменава. Какво са те, в сравнение с велики идеи, спомени и история?!
Семейството ми загуби дете на 11 години, докато самата аз бях на 14. Малцина намираха правилните думи за нас, мнозина въобще и не ги търсеха. Смъртта разсича живота и стремежът е той по-скоро да бъде съшит отново и да си продължи както преди, напред. Но всеки, който я е срещнал, знае, че това е невъзможно. Естественото съществуване не е онова, в което не се тормозим с излишни мисли за смъртта, а това, в което мисленето за нея е не излишно, а присъщо. Как може да се постигне това? Чрез създаването на общности, в които се обговаря и споделя опита от различните измерения на смъртта с цел тя да бъде приемана като нещо нормално, неделимо и подреждащо живота. Виждали сме това по филмите. Може би се среща тук таме и в България. Но още не съм чувала за „Срещи за справяне с болката, скръбта и страха от смъртта“, докато вече набират популярност хора, които имат Wellness сертификати.
Въпросът е дали те могат да преподават по-интелигентно и съзидателно отношение не само към живота, но и към края му.
Основният проблем и отговорност обаче се крият в авто-школите и в лекотата, с която се взима необходимият документ от Психо-диспансера. Ако основната цел на обучителите бе курсистът не само да се научи да подкарва, спира колата и да не я превръща в оръжие за разрушение, овладявайки я технически, но и ведно с това да се изгражда етически като отговорен, загрижен, толерантен, човечен и внимателен участник в автомобилното движение, вероятно катастрофите щяха да намалеят.
Но да се върнем към образованието и смъртта, но не като художествен образ, а като действителна част от живота на учениците. По време на пандемията почти във всеки клас и випуск имаше деца, които загубиха близки, много от тях майка или баща. При връщането към присъствената форма на обучение, освен превантивното тестване на слюнки и секрети и събирането им в пликчета или контейнерчета, щеше да е цивилизационен скок отношението към смъртта да се бе променило, след като тя така рязко и безмилостно се бе врязала в ежедневието на мнозина. Белег за подобна промяна щеше да бъде тя да бе станала тема, за която се говори, а не за която се мълчи. Бе твърде важно животът да продължи постарому въпреки нея, а не с нея. В единия случай бягаш, а в другия се учиш да живееш с нея. Животът все повече изисква второто умение.
Още през юли 2020 г. организация, с която работех, преведе Наръчник за психологическо възстановяване на учениците и педагогическия персонал след пандемията, въпреки че най-страшните й удари тепърва предстояха. Веднага изпратих Наръчника на училищното ръководство. Отправните точки на това помагало бяха признаването на случилото се, засилването на проявите на емпатия, увеличаването на разговорите за травмата, търсенето на начини за подпомагане и реинтегриране на засегнатите; не на последно място формирането на чувство за отговорност към общността у всички нейни представители. Последвалите месеци на борба с болестта и разпространението й, както и реакциите към емоционалните и психологическите щети от разрушенията, които нанасяше, показаха, че думите от Наръчника са потънали в забвение. Ковид-19 бе възможност да поставим смъртта на правилното място в живота ни, а не да я държим извън него. Не оползотворихме този урок и продължихме постарому – с всеки изминал ден затвърждаваме тенденцията на общество, на което не му трябват болести и войни, за да сее и жъне смърт. Достатъчни са му лошите шофьори.
