Крис Хеджис: Последните дни на Газа
Това е краят. Последната, окървавена глава на геноцида . Ще свърши скоро. Седмици. Най-много. Два милиона души са разпънати сред развалините или на открито. Десетки биват убивани и ранявани ежедневно от израелски снаряди, ракети, дронове, бомби и куршуми. Нямат чиста вода , лекарства и храна. Стигнали са до точката на колапс. Болни . Ранени. Ужасени . Унизени . Изоставени . Мизерни . Гладуващи . Безнадеждни .
В последните страници на тази история на ужасите Израел садистично подмамва гладуващите палестинци с обещания за храна, примамвайки ги към тясната и пренаселена деветкилометрова ивица земя, която граничи с Египет. Израел и неговата цинично наречена Хуманитарна фондация за Газа (ГФГ), за която се твърди, че е финансирана от Министерството на отбраната на Израел и Мосад, използват глада като оръжие. Той примамва палестинците в Южна Газа по начина, по който нацистите са примамвали гладуващите евреи във Варшавското гето да се качват на влакове до лагерите на смъртта. Целта не е да се нахранят палестинците. Никой не твърди сериозно, че има достатъчно хранителни или хуманитарни центрове. Целта е палестинците да бъдат натъпкани в строго охранявани комплекси и да бъдат депортирани.
Какво следва? Отдавна спрях да се опитвам да предсказвам бъдещето. Съдбата има начин да ни изненадва. Но ще има последна хуманитарна експлозия в човешката кланица в Газа. Виждаме го с нарастващите тълпи от палестинци, борещи се за хранителни пакети, в резултат на което израелски и американски частни предприемачи застреляха най-малко 130 и раниха над седемстотин други през първите осем дни от разпределението на помощите. Виждаме го с въоръжаването от Бенямин Нетаняху на свързани с ИДИЛ банди в Газа, които плячкосват хранителни запаси. Израел, който елиминира стотици служители на Агенцията на ООН за подпомагане и строителство за палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), лекари, журналисти, държавни служители и полицаи при целенасочени убийства, е организирал имплозията на гражданското общество.
Подозирам, че Израел ще улесни пробива на оградата по египетската граница. Отчаяни палестинци ще се втурнат в египетския Синай. Може би ще свърши по някакъв друг начин. Но ще свърши скоро. Няма много повече, което палестинците могат да понесат.
Ние – пълноправните участници в този геноцид – ще сме постигнали безумната си цел да опразним Газа и да разширим Велик Израел. Ще свалим завесата върху предавания на живо геноцид. Ще сме се подиграли на повсеместните университетски програми за изучаване на Холокоста, предназначени, както се оказва, не да ни подготвят да прекратим геноцидите, а да обожествят Израел като вечна жертва, лицензирана да извършва масови кланета. Мантрата „ никога повече“ е шега. Разбирането, че когато имаме капацитета да спрем геноцида и не го направим, ние сме виновни, не се отнася за нас. Геноцидът е публична политика. Подкрепена и поддържана от двете ни управляващи партии.
Няма какво повече да се каже. Може би това е целта. Да ни оставят безмълвни. Кой не се чувства парализиран? И може би това също е целта. Да ни парализират. Кой не е травмиран? И може би и това е било планирано. Нищо, което правим, изглежда, не може да спре убийствата. Чувстваме се беззащитни. Чувстваме се безпомощни. Геноцидът като зрелище.
Спрях да гледам образите. Редиците малки, забулени в савани тела. Обезглавените мъже и жени. Семейства, изгорени живи в палатките си. Деца, които са загубили крайници или са парализирани. Варовитите смъртни маски на онези, извадени изпод развалините. Воплите на скръбта. Измършавелите лица. Не мога.
Този геноцид ще ни преследва. Ще отекне в историята със силата на цунами. Ще ни раздели завинаги. Няма връщане назад.
И как ще помним? Като не помним.
След като свърши, всички, които са го подкрепяли, всички, които са го игнорирали, всички, които не са направили нищо, ще пренапишат историята, включително личната си история. Трудно беше да се намери някой, който да признае, че е бил нацист в следвоенна Германия или член на Клу Клукс Клан, след като сегрегацията в южната част на Съединените щати приключи. Нация от невинни. Дори жертви . Ще бъде същото. Обичаме да си мислим, че щяхме да спасим Ане Франк. Истината е различна. Истината е, че осакатени от страх, почти всички ние ще спасим само себе си, дори за сметка на другите. Но това е истина, с която е трудно да се изправим. Това е истинският урок от Холокоста. По-добре да бъде заличен.
В книгата си „ Един ден всички винаги ще са били против това “ Омар Ел Акад пише:
Ако дрон изпари някоя безименна душа от другата страна на планетата, кой от нас иска да вдига шум? Ами ако се окаже, че са били терористи? Ами ако обвинението по подразбиране се окаже вярно и по подразбиране бъдем етикетирани като симпатизанти на терористи, отлъчени, оскърбени? Обикновено хората са най-ревностно мотивирани от най-лошото правдоподобно нещо, което може да им се случи. За някои най-лошото правдоподобно нещо може да бъде краят на кръвната им линия при ракетен удар. Целият им живот се превърна в руини и всичко това превантивно оправдано в името на борбата с терористи, които са терористи по подразбиране, защото са били убити. За други най-лошото правдоподобно нещо е да им се крещи.
Можете да видите интервюто ми с Ел Акад тук .
Не можеш да унищожиш един народ, да извършваш бомбардировки с насищане в продължение на 20 месеца, за да унищожиш домовете, селата и градовете им, да избиеш десетки хиляди невинни хора, да организираш обсада, за да осигуриш масов глад, да ги прогониш от земята, където са живели векове, и да не очакваш ответен удар. Геноцидът ще приключи. Отговорът на царуването на държавния терор ще започне. Ако мислите, че няма да започне, значи не знаете нищо за човешката природа или история. Убийството на двама израелски дипломати във Вашингтон и нападението срещу поддръжници на Израел по време на протест в Боулдър, Колорадо, са само началото.
Хаим Енгел , който е участвал във въстанието в нацисткия лагер на смъртта Собибор в Полша, е описал как, въоръжен с нож, е нападнал пазач в лагера.
„Това не е решение“, обясни Енгел години по-късно. „Просто реагираш, инстинктивно реагираш на това и аз си помислих: „Нека ние го направим и да го направим.“ И отидох. Отидох с човека в офиса и убихме този германец. С всеки удар казвах: „Това е за баща ми, за майка ми, за всички тези хора, всички евреи, които убихте.“
Някой очаква ли палестинците да действат различно? Как да реагират, когато Европа и Съединените щати, които се представят за авангарди на цивилизацията, подкрепят геноцид, който изкла техните родители, техните деца, техните общности, окупира земята им и разруши градовете и домовете им? Как могат да не мразят онези, които им сториха това?
Какво послание е предал този геноцид не само на палестинците, но и на всички в Глобалния Юг?
Недвусмислено е. Вие нямате значение. Хуманитарното право не се отнася за вас. Не ни интересуват страданията ви, убийствата на децата ви. Вие сте паразити. Вие сте безполезни. Заслужавате да бъдете убити, гладни и лишени от собственост. Трябва да бъдете заличени от лицето на земята.
„За да се запазят ценностите на цивилизования свят, е необходимо да се подпали библиотека“, пише Ел Акад:
Да взривиш джамия. Да изгориш маслинови дървета. Да се облечеш в бельото на избягали жени и след това да снимаш. Да сринеш университети. Да плячкосаш бижута, произведения на изкуството, храна. Банки. Да арестуваш деца за бране на зеленчуци. Да стреляш по деца, защото хвърлят камъни. Да покажеш заловените по бельо. Да счупиш зъбите на мъж и да му напъхаш четка за тоалетна в устата. Да пуснеш бойни кучета върху мъж със синдром на Даун и след това да го оставиш да умре. В противен случай, нецивилизованият свят може да спечели.
Има хора, които познавам от години, с които никога повече няма да говоря. Те знаят какво се случва. Кой не знае? Те няма да рискуват да отчуждят колегите си, да бъдат очернени като антисемит, да застрашат статута си, да бъдат порицани или да загубят работата си. Те не рискуват смъртта, както палестинците. Те рискуват да опетнят жалките паметници на статус и богатство, които са построили през целия си живот. Идоли. Те се прекланят пред тези идоли. Те се покланят на тези идоли. Те са поробени от тях.
В подножието на тези идоли лежат десетки хиляди убити палестинци.
Крис Хеджис е носител на наградата „Пулицър“ журналист, който в продължение на петнадесет години е бил чуждестранен кореспондент на вестник The New York Times, където е заемал длъжността ръководител на бюрата на вестника за Близкия изток и Балканите.’
