Лейди Джесика: Този ден бе дошъл
В Дюн имаме централна персонажна двойка майка-син, чиято матрица е отчетливо митологично-религиозна. Бащината фигура не просто изчезва в края на първата част на романа, но още в началото, след втория разговор между Пол и Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, както синът, така и читателят знаят, че бащата е обречен.
„Но за баща ти нищо не можем да направим. Когато съумееш да приемеш това като факт, ти ще си получил един истински (real) бин-джезъритски урок.“ (Курсив в оригинала) For your father, nothing, отсича „старата вещица“.
Петнайсетгодишното момче трябва да се „научи да приеме“ обречеността на баща си като факт. Научавайки се да я приеме, той „научава“ по особено болезнен начин важен бин-джезъритски урок, този урок ще е поредният в бин-джезъритското му обучение, за което до този момент се е грижела майка му.
Пол ще се види за по-дълго с баща си последната вечер на Каладън и ще му съобщи за присъдата на Светата майка. С разговора между баща и син в навечерието на заминаването за Дюн завършва каладънския пролог на романа. Планетата Дюн ще се окаже изцяло майчина сфера, в която Пол ще се впише като син на майка си.
***
Дюн е една от планетите, станали обект на бин-джезъритската Мисионария протектива. Латинският произход на наименованието на този проект на Ордена най-пряко и изрично е свързан с „йезуитската“ анаграма в „Джезърит“ (срв. Jesuit, „Джезюит“). Методите на „защитната мисия“ също могат да се определят като „йезуитски“ в станалия нарицателен смисъл на думата.
Навремето писах подробно за Игнасио Лойола в Свещенотрезвото. Мистика и Модерност и тук само ще се позова на това изследване, ограничавайки се с твърдението, че дейността на Ордена на Исус (Compañía de Jesús) категорично не се е свеждала до нарицателния смисъл на думата „йезуитски“, успешно наложен исторически от протестантизма и Просвещението.
Научно-фантастичният женски вариант – йезуитите са мъжки монашески орден – на Ордена на Исус обаче на пръв поглед може да бъде сведен до „йезуитското“, поне ако съдим по определението, дадено на Мисионария протектива в „Терминология на империята“.
„МИСИОНАРИЯ ПРОТЕКТИВА – клон на Ордена „Бин Джезърит“, натоварен със задачата да сее заразни суеверия (infectious superstitions) в първобитните светове, като по този начин подготвя тези региони за по-нататъшното им безопасно изследване и завладяване (exploration) от страна на „Бин Джезърит“.“
Типично колониален проект, в който историческите йезуити (без нарицателност) взимат активно участие именно като мисионери, достигнали първи по време на Великите географски открития (the Age of Exploration) до най-отдалечени кътчета на планетата Земя.
Ето някои места, до които мисионерите-йезуити достигат като първите европейци изобщо: остров Хокайдо, Тибет (кралство Гуге, свещеният град Лхаса), кралство Бутан, Парагвай, Амазония, горното течение на река Мисисипи, Нова Франция (днешна Канада).
Планетата Дюн е била едно от местата, където сестрите от Ордена „Бин Джезърит“ са пристигнали преди столетия, а може би и хилядолетия, и са посели заразни суеверия, от чиито плодове ще се възползват лейди Джесика и сина й, когато потърсят убежище при фремените.
***
Мисионария протектива следва модела на йезуитските мисии, които в стриктно колониална логика съчетават в себе си изследване (exploration) и експлоатация. Вторият аспект изрично е тематизиран във втория термин, описващ мисионерската дейност на Ордена, заимстващ наименованието си от византийски праобраз.
„ПАНОПЛИЯ ПРОФЕТИКУС – термин, отнасящ се до заразните суеверия, използвани от „Бин Джезърит“ за разработване (to exploit) на първобитни региони.“ Думата „паноплия“ (πανοπλία) е гръцка и означава буквално „пълно въоръжение“, пълно бойно снаряжение. Втората съставна част на термина е латинска и означава „пророческо“ – пророческо всеоръжие.
Хърбърт заимства формулировката вероятно от Паноплия догматика на Евтимий Зигавин, византийски богослов и коментатор от втората половина на XI и началото на XII век, автор на антиеретически съчинения. Неговото Догматическо всеоръжие е антиеретически компендиум (включващ богомилите, например), изготвен по поръчка на император Алексий I Комнин, бащата на Анна Комнина, първообраза на принцесата-историограф Ирулан.
Пророческото всеоръжие на „Бин Джезърит“ посява в първобитните планетарни светове, един от които е Дюн, „пророчества“, свързани с Ордена, които да се „сбъдват“, в случай че на съответната планета някога в далечното бъдеще се появи бин-джезъритка. По този начин лейди Джесика и нейният син заварват при фремените развити месианистични вярвания, свързани с бин-джезъритска Майка и Нейния Син.
Изчерпателна резюмираща информация за сработването на теолого-политическите технологии на „защитната мисия“ и „пророческото всеоръжие“ при попадането на лейди Джесика и Пол при фремените получаваме от поредния епиграф, взет от произведение на принцеса Ирулан.
***
В този текст Ирулан се изявява обаче не като историограф, а като сестра от „Бин Джезърит“. Става дума за нещо като докладна записка за „поверително ползване“ в рамките на Ордена – „бин-джезъритско досие № АР-81088587“. Ще го цитирам изцяло, доколкото то хвърля светлина както върху сюжетната и концептуална роля на лейди Джесика в романа, така и върху теолого-политическите технологии на Сестринството, които са ключови за света на Дюн.
„С лейди Джесика и Аракис [официалното наименование на планетата Дюн] системата на „Бин Джезърит“ за насаждане на внушени легенди (implant-legends) посредством Мисионария протектива постигна пълното си осъществяване. Мъдрата идея да се посеят из познатата вселена семената на пророческа схема (prophecy pattern), за да се осигури закрила на бин-джезъритските служители, бе отдавна оценена по достойнство, ала никога не бяхме виждали подобна екстремна ситуация (condition-ut-extremis) с по-съвършено съчетаване на личност и подготовка. Пророческите легенди (prophetic legends) се бяха укоренили на Аракис до степен да се възприеме бин-джезъритската култова номенклатура (включая Света майка, канто и респонду[1], както и по-голямата част от Шария[2] в рамките на паноплия профетикус). Сега вече е общопризнато, че скритите заложби на лейди Джесика са били крайно подценявани.“
Преди всичко да припомним, че към момента на действието на романа, визиран в бин-джезъритското досие на Ирулан, лейди Джесика е отстъпничка, нарушила основни закони на Сестринството. Теолого-политическите технологии на Ордена са толкова ефективни, че работят дори за сестра-отстъпничка.
На второ място, но не по-малко важно, религията на фремените е продукт на бин-джезъритски имплантирани легенди. Месианските им очаквания, в които ще се впише Пол Атреидски, еволюират от пророческа схема, посята в незапомнени времена от бин-джезъритска мисия.
Трето, и изключително важно при оценката на ефикасността на теолого-политическите технологии на Ордена: те успешно сработват в екстремна ситуация, при крайна заплаха за живота, на ръба на оцеляването. Търсенето на убежище при фремените е абсолютен тест за тези бин-джезъритски технологии, нещо като ралито Париж-Дакар за съответните автомобилни марки.
И накрая, но определено не по значение, съчетаването на личност и теолого-политическа технология е толкова впечатляващо, че кара Сестринството да преосмисли де факто екскомуникацията (отлъчване) на бившата възпитаничка. Ако си спомним държането на Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм при мисията й на Каладън, признаването на „скритите заложби“ на лейди Джесика в края на поверителната записка на Ирулан звучи почти като неофициална реабилитация на блудната сестра.
По-късно нещата отново, уви, ще излязат извън контрола на Сестринството. Лейди Джесика отново ще злоупотреби с бин-джезъритските теолого-политически технологии, този път във вселенски мащаб, касаещ Тоталността – the Bene Gesserit Totality – по-позната като Куизъц Хадерах.
***
Интегрално цитираната поверителна докладна записка на принцеса Ирулан до Сестринството е епиграф към главата, посветена на първия ден на лейди Джесика и нейния син на планетата Дюн. За разлика от мотото към първа глава, пазещо дъха на поетическия генезис на романа, в този случай имаме пример на административно-бюрократична проза.
Лейди Джесика стои сред неразопаковани кутии, денкове, кашони и сандъци в зала на замъка Аракийн. Обстановка, до болка позната на Хърбърт от постоянните му смени на местожителство в годините преди написването на Дюн, търсейки работа, ниски наеми и същевременно укривайки се от първата си съпруга, издирваща го за алименти.
Ако при замъка Каладън повествователят се ограничава с изтъкването на обитавалите го двадесет и шест поколения атреиди, при замъка Аракийн имаме въвеждащо описание с архитектурни детайли, влизащи в полезрението на лейди Джесика, току-що пристигнала на новото място. Видяното се кондензира във впечатлението за „гигантски анахронизъм“ (giant anachronism).
В сравнение с хилядолетната древност на замъка Каладън, препращаща към колосалното дълго време на хронологическите мащаби на света на романа, замъкът Аракийн явно е сравнително „ново строителство“, отличаващо се с гигантски анахронизъм. „Някой архитект се бе върнал твърде далеч назад във времето“ (far back into history).
Пътуване в пространството като пътуване във времето, проличаващо в творбата на архитект, върнал се по неясни причини от близкото провинциално минало в някакво имагинерно далечно и гигантско. Това вкаменено неспокойно сноване във времето връща лейди Джесика в училищните й години, което ще рече – в бин-джезъритските години.
„Този гигантски анахронизъм на помещението й напомни за Залата на Сестрите в нейното бин-джезъритско училище.“ Изместването във времето издърпва пространството изпод краката й. „Не беше се чувствала така уплашена и неуверена в себе си от деня, в който съгледвачите на дука я бяха взели от училището.“
***
В това ускоряващо се темпорално пропадане лейди Джесика си дава сметка, че несъзнателно – натрапливо и символично – е разопаковала преди всичко друго – неясно защо преди всичко друго – портрета на мъртвия си свекър (за свекърва не се споменава) и огромната препарирана глава на черен бик.
Лейди Джесика страстно мрази мъртвия си свекър, главата е на бика, убил свекъра в корида. По рогата е останала кръвта на омразния свекър. Рогата са „напръскани с прозрачен фиксаж само няколко часа, след като този звяр е убил стария дук“, обяснява тя на икономката, която иска да почисти „спечената мърсотия“ по върховете на рогата.
До този момент лейди Джесика е описвана преди всичко като психотехнически безукорно владееща се бин-джезъритка – и след малко отново ще бъде описвана като такава. В интермедията на това едновременно спряло и засмукващо я време тя за кратко се чувства като тресчица по пътя на темпоралния порой.
Chip in the path of the flood.
При отпътуването от Каладън при Вилньов има един прекрасен мигновен момент на нежност: лейди Джесика е с гръб към нас, почти иззад кадър Лито протяга ръка и нежно я поставя на шията й. Без да се обръща, тя се пресяга и слага своята ръка върху неговата. В същия момент прислуга с бели ръкавици опакова портрета на свекъра и главата на бика.
В романа този момент е вече в залата на замъка Аракийн, когато лейди Джесика се чувства като тресчица по пътя на пороя на времето. „Той се приближи и докосна ръката[3] й, любувайки се на нейната великолепна стойка./ И отново се замисли за незнайното й родословие – дали не бе потомка на някоя династия отцепник? Или някой отлъчен член на кралско семейство? На вид тя бе по-царствена и от собствените деца на императора.“
Лито е на прав път при предположенията си за неизвестния произход на лейди Джесика. (Неизвестен и за самата нея, предстоящ да бъде открит при пробуждането на ясновидските способности на Пол.) Погледът на Лито е прозорлив, макар и на влюбен мъж. „Лицето бе овално под корона от коса с цвят на излъскан бронз. Очите бяха раздалечени, зелени и бистри като утрините небеса на Каладън. Носът бе малък, устата голяма и благородна.“
Косата с цвят на излъскан бронз – червеникаво-кафява до златисто-кафява с метален блясък – ще е една от постоянните характеристики във външния вид на лейди Джесика. Като тъмночервен бронз ще я види Пол от леглото си, когато майка му влиза сутринта на теста в стаята му. Тъмночервенокоса със златисто-кафяви отблясъци ала Ботичели е лейди Джесика и на задната корица на изданието на „Галактика“.
***
При този последен интимен разговор в огромната зала с неразопакована покъщнина – интимен в строгите рамки на аристократичния contenance – за първи път в романа става дума за фременските легенди, свързани с Мисионария протектива на Ордена. Темата е повдигната от Лито, който споменава, че фременската икономка специално държи да служи на лейди Джесика – she wants to serve you.
В първата част Дюн (2021) на екранизацията на Вилньов фремените акламират още на космодрума Пол и лейди Джесика като Майката и Сина, като Лизан-ал-Гаиб и двамата, The Voice from the Outer World, фременската месианистична фигура. В романа за това съобщава Лито: „– Фремените са узнали, че си бин-джезъритка – обясни той. – Тук се ширят легенди за „Бин Джезърит“.“
Първата реакция на лейди Джесика е като на ренегатка, с раздразнение констатираща огромното влияние и всеприсъствие на институцията, на която тя е обърнала гръб. „Мисионария протектива – помисли си Джесика. – Никое място не може да им убегне.“ (Курсив в оригинала) Тя все още е далече от мисълта, че Мисионария протектива може да й потрябва – на нея и сина й.
При тягостните предчувствия тя мисли по-скоро за възможността в краен случай да избягат от Дюн с кораб на контрабандисти на мелиндж. Където има стратегическа суровина, чийто грам струва 6200 солария, там има и контрабандисти.
На този етап лейди Джесика е скептична спрямо плана на Лито за използване на фремените в очертаващия се неизбежен военен сблъсък с династията на харконите и падишах-императора. Обсъждайки с Лито въпроса за ангажирането на фременска прислуга, тя всъщност негласно изразява опасенията си по отношение на плана за привличане на фремените като бойна сила, който по-късно сама виртуозно ще реализира. „– Това е опасна игра“.
Използваната дума е gamble, „рисковано предприятие, хазарт“. Непосредствено след разговора с Лито, тя наистина ще попадне изневиделица в смъртоносно dangerous gamble при първата си среща с представител на фремените в лицето на икономката. И изведнъж ще си даде сметка, че без помощта на Мисионария протектива не би оцеляла още при тази първа среща.
***
Фремените не са описани като „благородни диваци“, както би могло да се предположи. Като дете Хърбърт контактува с реални индианци от американския северозапад, един от най-добрите му приятели е коренен американец от племето куилеут (Quileute).
Още при първата размяна на реплики между лейди Джесика и шейдаут Мейпс отчетливо, несантиментално и неромантично е прокарана рязка граница между цивилизацията и примитива. Малко ни в клин, ни в ръкав, но в пълно съответствие с образователния си статут, лейди Джесика си спомня цитат от св. Августин.
„Какво бе казал св. Августин? – запита се тя. – „Разумът заповядва на тялото и то му се подчинява. Разумът заповядва на себе си и среща отпор.“ Да, напоследък срещам все по-често отпор.“ Трудно можем да си представим по-неуместен спомен и размисъл, просмукан от светая светих на „западната“ културна традиция, при първи контакт с коренен жител на Дюн.
В началото на разговора лейди Джесика е потопена изцяло в света на собствената си, напълно чужда на събеседника култура. Нито грам съобразяване с правилата и нормите на някаква интеркултурна комуникация.
Много далеч от това да е неадекватен на ситуацията интелектуалец, размисълът на лейди Джесика прозвучава сякаш е именно на такъв. Това е единственият случай в романа, при който тя реферира нещо от сферата на традиционната „класическа“ висока култура – и този случай е при запознаване с коренен жител на планетата Дюн, първият коренен жител, с когото се запознава.
***
От дълбоката потопеност в сърцевината на собствената си култура лейди Джесика бързо, но с видимо отвращение превключва в бин-джезъритски режим на вписване в „пророческата схема“ на Мисионария протектива. Обратната връзка от страна на коренната жителка е мигновена.
„Мейпс кимна./ – Точно така гласи легендата./ А Джесика се зачуди: Защо ли разигравам този цирк? Ала бин-джезъритските методи бяха коварни и увличащи.“ Доста ме затрудни превода и съответно разбирането на реакцията на Джесика.
Вътрешният й монолог е разбираем: защо поддържам тази измама? Защо участвам в тази постановка? Защо разигравам този фарс? Бин-джезъритската отстъпничка е отчуждена до погнусяване от методите на Ордена.
После обаче става неясно: тези методи са толкова коварни, че неусетно я увличат да ги прилага – въпреки отвращението? Толкова коварно са вкоренени в нея от училищните години, че постоянно се завръщат? Действат като условен рефлекс при попадане в съответната ситуация, която ги изисква – и извиква – въпреки съзнателната съпротива или отвращение?
***
Последвалият разговор вече е чист агон, борба на живот и смърт за вписване в Мисионария протектива при все още минимална база данни за естеството на религията на фремените, еволюирала от бин-джезъритските присадени легенди (implant-legends). Първият коз на лейди Джесика са древните езици, чието използване има квазизаклинателно, за да не кажем урочасващо, въздействие върху фременката. „Мейпс направи крачка назад, сякаш готова да побегне.“
След това лейди Джесика пуска в действие бин-джезъритската техника на наблюдението – NB: надеждата замъглява наблюдението – позволяваща й да забележи, че фременката носи оръжие. Емпиричният резултат от наблюдението е представен като провиждащо знание. „– Аз знам много неща. […] Знам, че си дошла подготвена за насилие с оръжие в елечето си.“ (Курсив мой)
Първият повик за бягство от заклинанията на „вещицата“ се сменя със ступор и готовност за падане на колене, както при използването на Гласа, което лейди Джесика в случая не прави. „– Господарке! – започна умолително Мейпс. Тя сякаш се канеше да падне на колене. Оръжието беше изпратено като дар за вас, ако докажете (prove), че вие сте Очакваната (the One).“ (Курсив в оригинала)
Изключително важна реплика на фременката, готова да падне на колене пред Майката от месианската легенда, но всъщност изискваща доказателства. По-късно, след нападението на харконите и войските на падишах-императора, търсейки убежище при фремените, както лейди Джесика, така и Пол ще влязат в един перманентен доказателствен режим, че са това, за което ги взимат в рамките на пророческата схема.
***
Лейди Джесика веднага си дава сметка, че „доказването“ спада към смъртните изпитания (the death-alternative test). „– И като оръдие на смъртта ми [е изпратено оръжието-дар], ако докажа обратното [че не съм Очакваната].“
Едно от ключовите неща, които липсват или не стават ясни в сцената на разговора при Вилньов, е, че фременката е изпратена да подложи лейди Джесика на проба-изпитание – и да я убие, ако не издържи изпитанието, ако не докаже, че е Очакваната. Потресената от знаенето на древните езици и „ясновидството“ на лейди Джесика и готова доскоро да падне на колене фременка всъщност е в ролята на изпитваща.
Първият въпрос-изпитание е разпознаването на кристалния нож, изработен от зъб на пясъчен червей. Когато лейди Джесика разпознава ножа, фременката рязко я предупреждава: „– Не го споменавайте всуе.“[4]
След разпознаването на кристалния нож, лейди Джесика трябва да обясни значението му. Това е същинското изпитание. Докато чака отговора, от който зависи дали изпитваната ще бъде призната за Очакваната или фременката ще се опита да я убие, Мейпс държи ножа вдигнат нагоре – held it up – като едновременен свидетел и екзекутор на процеса на доказване и признаване.
***
Правилният отговор не е познат – налучкан е. Това налучкване, спасило й вероятно живота, се основава обаче на солидната хуманитарна основа на образованието, получено в училището на „Бин Джезърит“, и по-конкретно на познаването на древните (на Земята биха казали: „класически“ или „антични“) езици, с което тя се хвалеше в началото, но сега трябва да го приложи в екстремна ситуация, с буквално надвиснал над главата нож. Хуманитарно-филологическата грешка в случая може да значи смърт.
„Ето какво е накарало тази жена от фремените да постъпи на работа при мен – за да ми зададе именно този въпрос. Моят отговор би могъл да ускори насилието или… какво? Тя очаква отговор от мен: значението на един нож. […] Нож на чакобза означава „Творец на Смърт“ (Death Maker). Започва да става неспокойна. Трябва вече да отговоря. Забавянето е толкова опасно, колкото и погрешният отговор.“
В напрегнато очакване на (правилния) отговор фременката прекъсва Джесика, едва чула думата Творец, докато изпитваната иска да продължи и завърши словосъчетанието на Смърт, но страстното очакване на питащия да чуе очаквания отговор я спасява. „Мейпс нададе вой. В него имаше едновременно и мъка, и ликуване. Тя така затрепери, че острието на ножа заизпраща искрящи отблясъци из цялата зала.“
Фременката обаче не сваля ножа, необходим е последен довършващ удар от страна на лейди Джесика в агона на живот и смърт, борбата за доказване и признаване. „Мейпс обаче държеше ножа така, сякаш бе готова да го използва.“ Боксьор, който се клати, зашеметен от налучкания от лейди Джесика правилен отговор, но без довършващия удар няма да падне на ринга на доказването и признаването. Колкото и да й се иска да падне на фременката.
Лейди Джесика отново използва реториката на знаенето. „– Да не би да си помисли – заговори Джесика, – че макар да зная тайнствата на Великата майка, аз няма да познавам Твореца?/ Мейпс спусна надолу ножа.“ Правилен отговор, знанието, гносисът. Очакваният правилен отговор, очакваното познато знание, очакваното сбъдване на имплантирана легенда, очакваното откровение.
„– Господарке, когато човек е живял толкова дълго с пророчеството (prophecy), мигът на откровението (revelation)[5] е сътресение за него.“ Пророческата схема, насадена от бин-джезъритската Мисионария протектива, намира своето изпълнение и откровение при появата на бин-джезъритска възпитаничка, отстъпила се от Ордена. Неговият проект обаче продължава да я закриля, да закриля миналия през образователната система на институцията.
***
Прилагането на бин-джезъритското хуманитарно-филологическо образование, което се оказва животоспасяващо при доказването и признаването на причастността към пророческата схема, имплантирана от Ордена в културата на фремените, не задоволява обаче лейди Джесика. Тя вече е доказала и е призната – и въпреки това предприема нов рискован ход. Поема хазартен риск – risked a gamble – който по-рано при разговора с мъжа си е отхвърляла.
Ножът, с който можеше да бъде убита, вече е прибран в ножницата и е почти в ръката й – и лейди Джесика рискува хазартно. „Джесика протегна дясната си ръка [към ножа] и реши да опита рискован ход./ – Мейпс, ти прибра острието в ножницата, без да е потопено в кръв./ Като изпъшка, Мейпс пусна ножницата с острието в ръката на Джесика и стенейки, разкъса кафявото си елече.“
Едно от многобройните табута, свързани с кристалния нож, е, че веднъж изваден, не бива да се прибира отново в ножницата, без да е окървавен. Вилньов инсценира това табу в епизода на първата среща на лейди Джесика и Пол – вече като бегълци – с фремените в пустинята.
След неуспешния опит на предводителя на фремените да убие лейди Джесика – със стандартната цел буквално „източване на водата“[6] – той порязва ръката си преди да прибере лезвието (което не е успял да „потопи“ в кръвта й) в ножницата. Бойци, които също са извадили безрезултатно – всуе – ножовете си, правят същото.
В романа лейди Джесика очевидно знае предварително за това табу и се възползва от него, за да подложи фременката, на свой ред, на смъртно изпитание. „– Вземете водата на моя живот!/ Джесика издърпа острието от ножницата. […] Тя насочи върха към Мейпс и видя как страх, по-силен и от предсмъртна паника (death-panic), обзе жената.“ Фременката е свикнала, че кристален нож не се вади от ножницата лекомислено, току-така, с лека ръка. Както и не се споменава всуе.
Вземете водата на моя живот! означава вземете живота ми, убийте ме.
Предсмъртната й паника е оправдана. Кристален нож не се вади всуе. Лейди Джесика се ограничава с лека драскотина върху лявата гърда на фременката. Това е достатъчно като символично спазване на табуто и заключително доказателство, осигуряващо признаването на причастността на лейди Джесика към пророческата схема.
„Вие сте наша – промълви тя. – Вие сте Очакваната.“
***
След окончателното доказване и признаване, че лейди Джесика е месианистичната фигура от имплантираната легенда, фременката произнася „ключова фраза“ (catchphrase), сигнализираща специфичната пророческа схема, в която предстои вписването на Майката и Сина при по-нататъшното разгръщане на легендата.
„Нещата ще тръгнат по реда си. Това беше точно определена ключова фраза от арсенала с заклинания на Мисионария протектива – Пристигането на Светата майка, за да ви избави.“ (Курсив в оригинала) Лейди Джесика е бин-джезъритка, но не е Света майка. Това предстои в следваща фаза от вписването й в пророческата легенда. Когато тя излиза от залата, фременката казва на себе си, визирайки тази следваща фаза: „Горката“.
Равносметката на лейди Джесика за момента е друга: оцеляла е при първата фаза на теолого-политическото вписване. Тя окончателно си дава сметка, че дължи оцеляването си в „смъртоносната криза“, на която я е подложила фременката, на „подмолното планиране“ (scheming) на Ордена.
„Джесика се замисли за пророчеството – за Шария и за цялата паноплия профетикус, които бин-джезъритката от Мисионария протектива бе посадила тук преди много векове – тя самата несъмнено отдавна мъртва, но постигнала целта си: внушаването на защитни легенди в съзнанието на тези хора за деня, когато могат да потрябват на някоя друга бин-джезъритка.“
Този ден бе дошъл. Часът на лейди Джесика, блудната сестра на Ордена, също.
[1] „Молитвен обред, част от паноплия профетикус на Мисионария протектива.“ („Терминология на империята“) (б. м.).
[2] „Онази част от паноплия профетикус, която тълкува суеверния ритуал.“ („Терминология на империята“) (б. м.).
[3] В българския превод „рамото“. Изглежда както за Виолета Чушкова, така и за Дени Вилньов докосването на ръката не е достатъчно като израз на нежност. Поне в литературата – особено англоезичната – по-малко е повече (б. м.).
[4] Една от малкото грешки в чудесния превод на Виолета Чушкова: „– Не го казвайте така плахо“. Say it not lightly – „не го изговаряйте лекомислено“, „не го казвайте току-така“, „не казвайте това с лека ръка“. Кристалният нож (crysknife) е свещен за фремените и като такъв подлежи на многобройни табута. Както пясъчният червей Шай-хулуд, така и кристалният нож, направен от зъба му, са божества, чието име не бива да се споменава всуе.
[5] В българския превод „апокалипсиса“ – revelation в теологическия смисъл на термина е преди всичко „Откровение“, каквото, например, е цялото Евангелие, цялата Блага вест, а не само Откровение на Йоан (б. м.).
[6] Вилньов акцентира върху емблематичните за света на фремените процедури и технологии на „източването на водата“ в два епизода: 1) при погребението на Джеймис с цел „връщане на водата“ на покойника във „водите на племето“ (буквално в цистерната в пещерата от съня на Пол) и 2) на убитите (или още полуживи) харконски войници (буквално за „охладителните системи“). Във втория епизод лейди Джесика, която е бременна, не може да се сдържи да не повърне.
