Младите в Европа се бунтуват, българската бедност мълчи
Помните ли „Града на истината“ от 1990-а? Палатките на площада бяха нашият протест срещу властта, превърнала обикновения човек във винтче на държавната машина. Под откритото небе нощуваха художници с отложени завинаги изложби от всесилния Светлин Русев, преподаватели, изгонени от учебните зали заради нелоялност към БКП, режисьори със спрени от цензурата филми. И просто гневни хора.
Исканията бяха ясни: оставка на Петър Младенов след „По-добре танковете да дойдат“, публичен съд над Живков, писмени гаранции, че партиите ще работят за страната.
Имаше и песни. „Щурците“ пееха „Аз съм просто човек“, Васко Кръпката, „Комунизмът си отива“, а „Времето е наше“ стана химн на промяната. Като омаяни бяхме от протеста, защото дотогава масата от нас съществуваше като дресирани животинчета. През 1990 година вече показвахме лицата си и чувахме гласовете си.
Трийсет и шест години по-късно в Европа протестният саундтрак е „The Hanging Tree“, песента от „Игрите на глада“ на Джеймс Нютън Хауърд. „Are you, are you, coming to the tree?“ — „Идваш ли при дървото?, пее женски вокал. Мрачна песен. Мъж е обесен, обвинен, че е убил трима, някого канят на среща в полунощ край дървото на обесването. В контекста на протеста звучи като зов за съпротива.
Друг е и гневът. Във Франция излязоха заради повече учители и ремонти на училища, срещу поскъпването и полицейското насилие. В Белгия са срещу орязаните бюджети за образование и публични услуги. В португалската столица пък протестират за достъпни жилища и защита от изселване.
Съботните кадри от Лисабон ме върнаха към „Града на истината“: полиция с кучета разтуря брутално палатков лагер. Това са сто палатки! В тях са хора, за които жилището е непосилно бреме. Палатката не е романтичен символ на свобода, а знак, че правото на дом е под въпрос.
Ще цитирам двама социолози – Росица Кратункова с текста й „Който сее мизерия, жъне гняв“ за френския бунт, и Иво Инджов със статията „Младите в Европа протестират. Защо българските Gen Z мълчат?“. Прочетете ги. Ще видите коя е пъпната връв, която свързва радикалното „не“ на тийнейджърите в Португалия, Франция и Белгия. Ще видите още, че капитализмът днес е на прицел. Социалното негодувание е срещу орязани бюджети за образование, безобразни наеми, несигурен труд, пенсии, които не стигат. Ако Маркс беше жив, щеше да потрие ръце. Почвата е подготвена. Остава да се появят сеячите.
И в България има проблем с неолибералния капитализъм. Преди три дни Евростат съобщи, че оставаме страната с най-големи различия в доходите в ЕС. Коефициентът на Джини у нас е 37,7 при средно 29,2 за съюза.
Не съм сигурна, че всички разбират какво означава това. Особено ако си пият питиетата по „Витошка“, обядват в „Къщата с часовника“ или си купуват билети за 10 евро за „Киномания“. Но зад статистиката стоят хора. За младите мъже и жени в Лисабон високият наем означава отложена самостоятелност и бъдеще, заложено на пазар, в който жилището е инвестиция, същите страхове съществуват и тук. Особено в малките градове, където работа и независим живот са лукс. Само че гражданското поведение на европейските бунтари е различно.
Защо?
Доходите у нас на най-богатите и най-бедните се раздалечават абсурдно. Зад сухата формула стоят ниски заплати, несигурна заетост, неравен достъп до образование и данъчна система, която не изравнява, а задълбочава различията. И въпреки това по нашите улици никой не пее песента от „Игрите на глада“. Високият коефициент на Джини не извежда хората на площада.
Казват, че българската бедност е тиха. Диша трудно под тежестта на наемите в Студентски град, продава душа и тяло, за да си изплаща таксите за университета, чака унизена социални помощи за децата си, или оцелява ден за ден. Тази бедност не е достатъчно млада, градска и шумна, за да направи вълнуващ и призивен саундтрак, който да я слее с европейския протест. Още по-зле. У нас бедността се срамува. Прибира хората по домовете, да зяпат телевизионните репортажи за връстниците им във Франция, които пети ден вече се бунтуват.
На всичко отгоре, тук всеки протест първо е разпит: кой го организира, кой го плати, чий интерес обслужва…Такива работи.
За пръв път чух „Are you, are you, coming to the tree?“ миналата година, на огромния протест в Сидни за Газа. Запомних куплета с „огърлицата на надеждата“ и призива да застанем рамо до рамо. И ме вбеси, че толкова много млади хора у нас останаха безучастни вече трета година към арабските деца, които умират всеки ден.
Между другото, както на поколението ни Z не му пука за геноцида на Израел, също така и на нито един от днешните кандидати за президент той не е в дневния им ред. Но това е друга тема.
Приятелка от Германия отишла на онзиденшния протест в София. Тръгнала си смутена. На това ли му викате протест, каза…
