Протестите във Франция: „Който сее мизерия, жъне гняв“
Препечатваме от KOI с любезното съгласие на авторката Росица Кратункова. Текстът анализира социалните причини за протестите във Франция, недофинансирането на образованието, нарастващото неравенство и полицейското насилие. Кой определя образа на протестиращите и защо медийният фокус върху погромите измества въпроса за правото на достоен живот?
Мнозина реагират с шок на събитията във Франция от 17-и октомври, когато стотици хиляди французи излизат на улиците, за да поискат повече достойнство и по-добър живот. На много места ситуацията излиза извън контрол, онагледено от широко циркулиращи образи на опожарени сгради и коли, разграбени магазини, счупени витрини. За да разберем какво и защо се случва обаче и да излезем от първоначални емоционални деконтекстуализирани внушения от типа на „мигрантите и комунистите са виновни за всичко“ и да анализираме по-глобалните процеси в страната.
От средата на септември Франция е обхваната от ученически стачки, като ученици блокират гимназии и организират демонстрации по улиците в цялата страна. Те настояват за по-добри материални условия, повече учители, по-малки класове и по-добра организация на учебния процес. Първоначално протестът тръгва от френските отвъдморски територии Майот и Гуян, където майки, ученици и учителите критикуват лошите материални условия. След това протестът бързо се разраства и прехвърля и на континента, където ситуацията е сходна. Една от най-мащабните прояви бе на 6-и октомври, когато – според данни на Министерството на вътрешните работи – над 56 000 души (или 100 000 според организаторите) поемат по улиците в Париж, а в национален мащаб броят им варира между 250 000 и 400 000. Към учениците и учителите се присъединяват синдикати и политически формации като „Непокорна Франция“ (La France Insoumise), а съвсем наскоро и „Младите еколози“ (Les Jeunes Écologistes) – младежкото крило на Зелената партия.
Това не е първият път, в който страната става свидетел на ученически протести. През 1990 г. ученическите стачки продължават повече от месец, което принуждава правителството да отпусне 4,5 милиарда франка (1,2 милиарда евро) за спешен ремонт на училищата. Днес учениците в държавните училища се оплакват от течащи покриви, провеждане на занятия в препълнени класни стаи при температури от 40 градуса, липса на елементарни удобства като столове, чинове, врати в тоалетните, тоалетна хартия и сапун, както и от хроничен недостиг на учители. През 2019 г. 60% от учениците споделят, че се чувстват изтощени дори след ден в училище. Всъщност, във Франция учебните занятия започват в 8:00 ч. и приключват в 18:00 ч., (често има дупка от 1-2 часа) което прави учебния ден най-дългия в Европа – с 25% над средното ниво за страните от ОИСР. Препълнените класове са сред най-сериозните проблеми. Средният брой ученици в един клас се е увеличил от 27 през 2017 г. до 30, а в някои случаи дори до 35 – най-високият показател сред държавите от ОИСР. Особено след кризата от COVID-19, психичното здраве на учениците е остро засегнато: 1 от 10 ученици е направил опит за самоубийство, а 29% от младежите между 18 и 24 г. имат мисли за самоубийство, 25% на възраст между 15 и 19 г. имат симптоми на депресия.
Тези проблеми са отчасти резултат от дългогодишно недостатъчно финансиране на държавната училищна система – тенденция, която се засилва особено след началото на първия мандат на Макрон през 2017 г. Съкратени са над 10 000 учителски места, а за следващата година се предвижда премахването на още 1588. Френският икономист Тома Пикети посочва, че в периода 2017–2026 г. Макрон е намалил бюджета за един ученик с 20%. През последното десетилетие броят на учителите, напускащи образователната система, непрекъснато расте: през 2022 г. са си тръгнали около 2800 преподаватели, докато през 2008 г. техният брой е бил 360. В началото на учебната 2026 г. във всяко второ училище (от прогимназиален и гимназиален етап) липсва поне един учител. Това е една от причините през последните години да се увеличава броя на учителите, работещи на срочни договори. Тези преподаватели са и в най-несигурно положение по отношение на условията на труд. В зависимост от образователната степен, месечните заплати варират между 2063 и 2575 евро бруто. За сравнение, през 1980 г. учител в прогимназия започва със заплата два пъти минималната, докато през 2026 г. започва със само 1,04 пъти минималната. Дори в България ситуацията е по-добре в това отношение.
Официално съкращенията на бюджета се обосновават със забавения икономически растеж и нарастващите разходи за заемане на средства от международните пазари. Въпреки продължаващите протести, Европейската централна банка натиска Франция да приеме бюджета за следващата година, за да успокои пазарите. В същото време, при управлението на Макрон, военният бюджет се е удвоил. Бюджетът за 2027 г. предвижда увеличение с 6,4 милиарда евро, достигайки общо 63,4 милиарда евро, като почти половината от тази сума ще бъде насочена към закупуване на оръжия и военна техника. От началото на мандата на Макрон обществените харчове не се увеличават, но това, което е намалява, са държавните приходи. Това води и до увеличаване на прословутия дефицит. Например още първата година от президенството си Макрон отменя т.нар. данък върху богатството, което няма никаква икономическа полза за обществото, освен че лишава фиска от 4 милиарда евро приходи на година от най-богатите. От 2017 г. насам богатството на милиардерите във Франция се удвоява, процес, който се засилва последните една-две години, докато нивото на бедност достига 15,4% през 2023 г., най-високото от 30 години. Броят на бездомните (sans domicile fixe) се удвоява и през 2024 г. достига 350 000 души.
Това, което характеризира управлението на Макрон през годините, е отявленото му презиране на масите, срещу които води класова война от самото начало. Цялото му управление е белязано от поредица от социални сблъсъци – на жълтите жилетки, на общественото здравеопазване, на пожарникарите, на синдикатите срещу пенсионната реформа, на учениците. През цялото време и независимо от милионите хора протестиращи, правителствата на Макрон не правят никакви отстъпки. Напротив, атакуват още повече. Така например между 2017 и 2023 г. са съкратени 30 000 легла в болниците, a пенсионната реформа, която увеличава възрастта за пенсиониране от 62 на 64 години е приета с член 49,3 от конституцията, т.е. без парламентарно мнозинство. През 2024 г. правителството отменя над 2 милиарда евро за борба с климатичните промени, а през 2026 г., въпреки че Франция преживява най-горещото лято в историята си, са орязани допълнителни 1,3 милиарда евро. В същото време Макрон прави подарък на известния френски олигарх Винсент Болоре, който управлява над 80% от медиите, като му опрощава дълг от 320 милиона евро.
Преобладаващото медийно рамкиране на протеста както в България, така и в самата Франция обаче скрива тези неща и говори за мигрантски бунтове, които искат да разрушат Франция и „красивия френски бял“ град. Като доказателство ни се представя реторичния въпрос: добре де, като искат по-добри училища, защо ги чупят и ги правят по-лоши? Защо бият учители? Защо палят кофи? Фокусът върху тези инциденти скрива истинският източник на насилието: френската полиция.
Основният отговор на държавата на исканията на учениците и студентите са масирани полицейски репресии. От началото на мобилизацията 8000 души, 86% от които непълнолетни, са задържани. Има случаи на крайна бруталност: няколко ученици са загубили очите си вследствие на полицейски гумени куршуми, друг е загубил ръката си заради граната, а 14-годишно момче е останало почти без зъби и със счупена челюст след експлозия на граната. Това накара дори ООН да изрази загриженост относно непропорционалното полицейско насилие. Регистрирани са случаи, в които полицаи се внедряват в протестите, за дапредизвикват безредици – факт, признат дори от прокуратурата, но без каквито и да е последствия. Наскоро министърът на образованието обяви, че в рамките на няколко дни ще бъдат назначени 3000 учители, които да запълнят недостига на кадри – което повдига въпроса защо те не са били наети по-рано. Това обаче остава временна мярка.
Мобилизацията на учeниците се случва едва осем месеца преди президентските избори през май 2027 г., на които се очаква лидерът на крайната десница Марин льо Пен да спечели първия тур. Учениците и студентите обаче заемат опозиционна позиция – те се обявяват против крайната десница, масово подкрепят Палестина и се противопоставят на полицейското насилие. Повече от половината са решени да гласуват на предстоящите избори и остро критикуват политическа система, която е твърде откъсната от живота на младите хора. Протестите вече обхващат и университетите, сред които и някои от най-твърдите десни и консервативни ядра като университета HEC Paris.
Всички заедно за достоен живот на 17 октомври
На световния ден за борба с бедността, 17 октомври, стотици хиляди французи излизат по улиците в градове из цялата страна, за да поискат по-добри условия на живот, присъединявайки се към основателните искания на учениците. Случва се т.нар. съединяване на борби (convergence des luttes), когато искания на различни сегменти от обществото се обединяват срещу общия „враг“ – правителството. Всъщност призивът за протест е отправен още преди началото на ученическите протести от фен на жълтите жилетки, за да се противопостави на увеличаващите се цени на горивата. След това е подет от учениците, синдикатите, „старите“ жълти жилетки и политически партии като Непокорна Франция.
Над 800 000 души според организаторите и около 550 000 според МВР протестират, или по-скоро бяха разпръснати из улиците на френските градове. Както организирането, така и самото протичане на протеста е до голяма степен документирано в социалните мрежи, които все още са по-достъпни за прокарване на друга гледна точка от тази на контролираните от близки до Макрон олигарси. Те дават друга представа за причините за насилието. На много места изобщо не е възможно да се проведе нормален кортеж, като сблъсъци между протестиращи и полиция избухват още сутринта в Марсилия и Париж например. В Бордо полицията започва със сълзотворен газ само 7 минути след официалното начало на протеста. В Париж вместо да остави хората да се присъединят към многобройния кортеж, полицията буквално заклещва протестиращите на Площада на Републиката и започва да хвърля сълзотворен газ, поради което настава масова паника. В социалните мрежи, а и мои лични контакти, потвърждават, че полицията е в основата на провокациите, като започва безпричинно залпове буквално като на война. От началото на президентстването на Макрон има сериозно засилване както на полицейското въоръжение, така и на числеността на полицията. През годините редовият френски полицай се превръща буквално в робокоп, обордуван с всевъзможна техника, която да бъде използвана върху хора, чиито „амуниции“ са физиологичен разтвор, маски и евентуално пиратки. Водните оръдия на разположение на полицията също се увеличават, като полицията не се свени да ги използва срещу непълнолетни. Макар преди седмица да бе забранил използването на зашеметяващи гранати, след като момче на 15 години загубва ръката си, по повод 17 октомври министърът на вътрешните работи Лорент Нюнез отново ги разрешава. Без изненада вчера отново се стига до инцидент с откъсната ръка. Този път жертва на полицейското насилие е 17-годишно момче от Сан Етиен. Освен че псува протестиращите, полицията използва и абсолютно ненужно и непровокирано електрошоков пистолет върху хората. В следобедните часове 22-годишен младеж се самоубива, скачайки от Триумфалната арка, друг почива от инфаркт по време на протеста, възрастта му все още не е изяснена. Момиче на 17 г. губи око в следствие на удар от гумен куршум в малкия град Милуз, показвайки, че насилието не е концентрирани само в големите градове. Само в Париж са задържани 855 души от полицията.
Разбира се, и този път не отсъстват провокации от инфилтрирани полицаи. Така например на множество видеа в социалните мрежи се вижда как протестиращи разчистват барикади, за да направят място на пожарникарски коли и линейки, с които солидаризират. На други места се вижда солидарност с възрастни и други пострадали от сълзотворния газ, като протестиращи им раздават маски и физиологичен разтвор, младежи прибират маси и столове на кафенета, за да ги предпазят. В друго видео полицай, преоблечен като блек-блок, хвърля паве върху пожарникарска кола, след което е разкрит от протестиращите и спрян. Музиката и танците са основен съпровождащ елемент, който полицията също се опитва да заглуши. Така оркестър „Нов свят“ (Nouveau monde) успява да свири само около 20 минути на Площада на Републиката, преди сълзотворният газ да ги отблъсне. В Марсилия полицията затваря централната жп гара в продължение на часове, заедно с хората вътре, а всички влакове са анулирани.
Освен мирно протестиране има и множество материални щети. В Лион е подпален туристическия офис, в Париж са разграбени множество (луксозни) магазини и малки бизнеси, в Лимож изгаря кметството, в Лил и Марсилия протестиращи проникват в сградата на общината, навсякъде има счупени пейки, светофари и други вещи от градската среда. Именно тези кадри доминират френските, а и чужденстранните медии, измествайки фокуса от реалните искания. Още преди 17 октомври опорната точка на правителството е да представи протестите на учениците като „движение на градско насилие“, макар тогава т.нар. щети да са основно няколко запалени кофи за боклук. Това подсказва, че едно от вероятните обяснения за разюзданото поведение на полицията вчера е именно да провокира ответно насилие и да произведе желания (медиен) образ на протестиращите – като безделници и разбойници, които всъщност не искат нищо освен да чупят. Поне това е един начин да обясним защо толкова полицаи са виждани да крадат от разбити магазини. Или пък служителите на реда просто се възползват от ситуацията, за да задоволят истински спешни нужди от климатици и маратонки? Друга цел е да се хвърли вината за безредиците върху партията на Жан Лук Меланшон. Още следобяд, в разгара на събитията, министър-председателят Себастиян Лекорню директно обвинява Меланшон за хаоса, сякаш той е на власт от 2017 г. и отговаря за общественото недоволство. Самият Меланшон апелира към симпатизантите си да не участват в безредиците.
И тук се наблюдава основно разделение в представите за протестиращите. Последните са разделени от ляво и дясно на мирно протестиращи и черен блок или вандали (casseurs), поставяйки въпроса за легитимността на насилието и рушенето. От началото на мандата си Макрон трансформира активно държавата в типично неолиберна – работеща в полза на богатите със силен репресивен апарат за укротяване на все по-обедняващите и недоволни маси. Работещите, учащите, бездомните изпитват всекидневно множество насилия, които обаче остават скрити. Техен естествен начин за канализиране е чрез граждански манифестации, но какво донесе години ходене напред-назад по булеварди и авенюта? Каква заплаха е мирното протестиране за тази власт? Стачките около пенсионната реформа, в които участват милиони, не са успешни. Учениците протестират от месец, а единственият отговор на властта е да им отпусне временно 3000 учители. Легитимно ли е тогава чупенето? Както се шегуват някои протестиращи: „Кое е по-важно: достойното бъдеще на децата или „семействата“ на потрошените витрини?“. Кое е по-страшно: ослепени и осакатени ученици или няколко запалени кофи за боклук и откраданите дрехи „Хюго Бос“? Защо оплакаваме сграда културно наследство като изгорялото кметство на Лимож, но не ни шокират претъпканите социални центрове, увеличаващите се опашки на студенти за обяд за 1 евро, ужасното състояние на училищните сгради с течащи покриви и неработещи тоалетни, разпадащите се социалните жилища и цели занемарени градски пространства, където живеят хиляди хора, увеличаващите се бездомни по улиците? Легитимно ли е всекидневното неоправдано и диспропорционално полицейско насилие в бедните предградия на Париж и не е ли протестът място за временна справедливост на „роба“? Въпросът не е дали желаем насилие, а да разберем причините за неговото съществуване и да преценим неговата легитимност или не. Така например насилието на крайнодесни групировки, които просто отиват да бият протестиращи с цел да нарушат правото им на гражданска мобилизация, е нелегитимно.
Наблюдаваното насилие поставя въпроса и за начина, по който може да се оспорва властта в демокрацията. В страна, където частната собственост е свещена (чл.17 от Декларацията за правата на човека от 1789 г.), къде стои правото на достоен живот? В Декларацията за правата на човека от 1793 г., гласувана на първия в историята на Франция народен референдум, са заложени и принципите на революцията: „Когато правителството нарушава правата на народа, въстанието е – за народа и за всяка част от него – най-свещеното от правата и най-неотменимото от задълженията.“ (чл.35). Вечерта преди очаквания голям протест, Макрон и съпругата му са на концерт на Селин Дион, демонстрирайки откъснатостта на властта от нуждите на народа и легитимирайки нейното оспорване – дори и с насилие.
В историята на Франция 17 октомври и друг път е ставал ден на полицейско насилие. На този ден през 1961 г. алжирци с френско гражданство излизат на мирен протест срещу наложения вечерен час, което приключва с около 200 (точният брой не е известен) мъже и жени, хвърлени живи със завързани ръце в реката Сена, а хиляди са затворени с дни. Изглежда 65 години по-късно колониалната и неолибералната власт започват все повече да си приличат в своите опресивни методи.
Ден след ‚погромите‘ и месец след началото на ученическите протести президдентът Емануел Макрон най-накрая се обърна към протестиращите, за да каже абсолютно нищо конкретно относно техните искания. Вместо това отправя морален укор към французите да се засрамят и, без изненада, обвинява „крайнолевите“ и извършителите на противообществени прояви за събитията. Освен това привиква всички партии на сбирка с премиера, на която официално и недвусмислено да осъдят насилието, като в същото време създава регулаторни пречки то отново да се случи. В следващите дни префектите трябва да вземат мерки за защита на градовете дори и да трябва да забранят някои протести. Но какво може реално да се очаква от президент, който след всичките години на разкостване на образованието и меприязън към народа, все пак дръзва да каже нещо, което звучи повече от кухо: „Разбирам гимназистите и учениците, те са в центъра на моята политическа ангажираност от 10 години.“
Реакциите в България
На този фон в България, където населението живее в по-лоши материални условия и във все по-големи лишения, особено след приемането на еврото, доминират осъдителни позиции, възприемащи безкритично негативния медиен образ на протестиращите във Франция. Такива позиции споделят както либерали, така и по-консервативни инфлуенсъри. Кристиян Шкварек обвинява Меланшон за пожара на кметството на Лимож, сайтът на Карбовски е пълен с публикации за рушащата се „френска цивилизация“, бивши „демократични“ общински съветници като Иво Божков сравняват крайнодесните атаки на Капитолия след загубата на Тръмп през януари 2020 г. със случващите се „погроми“ във Франция. По-умерени либерали говорят за многопластовия оттенък на протестите, обявявайки края на следвоенния мир в Западна Европа, докато други като оплакват края на „умерените демократични модели на управление и възцаряване на политическия радикализъм“. Трети пък провиждат (любимата) дълга ръка на Москва в общественото недоволство. За отявлени ционисти спасението на Европа от „арабите“ е само Израел. Естествено всекидневният открит расизъм в България води до обвинения на „мигрантите“ за рушенето, позовавайки се на кадри с не-бели, разбирай не точно французи, по медиите. В тази на пръв поглед палитра от разнородни обяснения политическият анализ се изчерпва основно до цвета на кожата на протестиращите, без да взима предвид структурните причини, свързани с конкретните искания на французите. Опит за такова по-широко обяснение има обаче у леви представители като общинския съветник Ваня Григорова и лидера на БСП Крум Зарков, които сочат финансирането на войната в Украйна и страхът от лява алтернатива на неолиберализма като движеща сила.
Президентски избори май 2027 г.
Залогът на протестите надхвърля бюджета на училищата и условията на труд в публичния сектор. Идват президентски избори и крайнодясната партия на Марин Льо Пен в момента води с около 34%. Центристката неолиберална партия на Макрон е в тежка криза и не може да произведе наследник, който да я извади от нея, затова най-вероятно опонентът на Льо Пен ще бъде левият Меланшон. Наскоро Льо Пен публикува проекто-бюджет за Франция за 2027 г. също така е най-близък до остеритета на Макрон и даже предвижда още повече бюджетни съкращения. Макар да е осъдена за измама с европейски публични средства по времето ѝ като евродепутат, днес Льо Пен предлага орязване на 11 милиарда евро френски принос към бюджета на ЕС, както и спиране на помощта за Украйна.
Проучване от преди няколко дни показва, че 49% от младежите на възраст 18-24 г. биха гласували за Меланшон още на първия тур, много пред 28% за Льо Пен. Протестите и реакцията на властта имат тогава решаващо значение за това какво ще е бъдещето на Франция, а и на цяла Европа след май 2027 г.
В свят на влошаваща се климатична криза, разюздан изкуствен интелект, който унищожава работни места именно за младите, вилнеещ национализъм и геополитическа нестабилност, обстановка по-скоро напомняща 1933 г., изборът между ляво, което застава на страната на живота, и дясно, което защитава собствеността, никога не е бил толкова важен и толкова ясен.
Все по-актуално звучат и думите на българския социалист и революционер Христо Ботев в дните след кървавото потушаване на Парижката комуна през 1871 г.:
Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани – за паметниците на глупостта, на варварството…
…
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум!
…
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач!
…
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?… И ще бъде ден – ден първий.
