Немско помагало по линчология trans mortem
Непосредствено преди кончината на Дейвид Линч на 16 януари 2025 година излезе книгата на Адриан Гмелх и Йонатан Едерер Да схванем Дейвид Линч, която систематично и същевременно неволно се оказа дефинитивния компендиум на цялостното му творчество.
Систематично, защото книгата е енциклопедия на художника, режисьора, фотографа, дизайнера, графика, музиканта и, last but not least, създателя на двайсетина реклами на световни брандове и най-известния последовател и популяризатор на трансценденталната медитация. Неволно, защото за творчеството на Линч се говори в сегашно време като за незавършено неспирно творение.
Да схванем Дейвид Линч е абсолютно задължително четиво както за всеки Туин Пийкс маниак, който със задоволство ще открие, че третият сезон на сериала е определен като Opus Magnum, така и за най-изтънчения сноб, имащ тежки скрупули дали е допустимо да задълбава в творчеството на автор, широко известен преди всичко с „култов“ телевизионен сериал.
Като читател на Да схванем Дейвид Линч лично аз попаднах с нескривано удоволствие едновременно и в двете категории. Категорично смятам, че Туин Пийкс: Завръщането (2017) е магнум опусът на Линч, неговата втора част на Дон Кихот. Нещо повече: втората част на Дон Кихот на ХХІ век, четиристотин години по-късно, в епохата на упадъка на четенето – триумфалното завръщане на най-трудното четене на свръхпопулярно развлекателно произведение на метаравнището на ултимативна класика, запечатваща залеза на една империя през управлението на Филип ІІІ и Доналд Тръмп.
От друга страна, без да се самовъзприемам като сноб (и това не е комплимент), книгата на немските линчолози неусетно и без претенция ме издърпа в едно пространство на тоталния артистизъм на един естетически многобой, за който откъслечно знаех, но не смятах за съществен при отдаденото терапевтично потапяне във филмите на Линч. Съществен е. Признавам това след прочита на Да схванем Дейвид Линч като твърд привърженик на режисьора Линч в качеството му на гений на американската популярна култура.
Броящата се на пръстите на двете ръце филмография на Линч е – енциклопедично, но непретенциозно демонстрират Гмелх и Едерер – само върхът на айсберг, чиято огромна подводна част би направила чест на естетически чудовища от ранга Дали или Уорхол. Артистичният живот като тотален Gesamtkunstwerk е незаобиколимият обяснителен принцип на творчеството на Линч, който трябва да бъде отчетен от всеки автентичен фен на Туин Пийкс или Изгубената магистрала.
Колкото и неочаквано (и обнадеждаващо) да прозвучи за добросъвестния сноб, търсещ оправдание, за да гледа Линч, той наистина не е celebrity painter, а стопроцентов художник, започнал в даден момент да прави филми – и станал известен с тях. Което и следваше да се докаже (ако сте сноб). Да схванем Дейвид Линч го доказва с немска педантичност, няма грешка. Тази книга е за вас.
Макар и немска, книгата е пределно юзър френдли. Авторите изрично заявяват, че може да не четем Да схванем Дейвид Линч от кора до кора. (Апропо корите: изданието е с безупречна полиграфия, тежка хартия, френска брошура, макар и не шита, не мръдна при старателното четене от кора до кора.) Книгата е организирана като енциклопедичен речник, съдържащ 31 речникови статии, във всяка от които има препратки посредством знака → към останалите.
Заедно с увода „Неразбираемият мистър Линч?“ и епилога „Линчеанско“ речниковите статии стават 33. За жалост Амазон не предлага заглавието в електронен формат, но той може да бъде набавен за чисто хиперлинково изживяване от buecher.de (доставят за България като Европейски съюз все пак, за разлика от по-голямата верига thalia.de, доставяща само до Германия и Австрия).
Туин Пийкс монотеистът, например, спокойно може да влезе в книгата от статията „BOB“ (на латиница, с. 258). Всяка речникова статия започва с мото и прекрасни като полиграфия скрийншотове от филми (в повечето случаи, но не само), при BOB това е далечният кадър с ядрената гъба на „Тринити“ от 8 епизод на Туин Пийкс: Завръщането. Условният сноб, който в случая ми е не по-малко симпатичен от фена на Туин Пийкс, може да влезе, от своя страна, директно от статията „Рисуване“ (с. 144) или от „Литография“ (187). При втората опция той би влязъл направо в парижко ателие, 49 Rue du Montparnasse: един от авторите е снимал на място литографската преса.
Неслучайно повечето изображения в началото на речниковите статии са иконични кадри от филмите на Дейвид Линч. Налице е отчетлива композиционна рамка, в която изображението на първата статия „Призвание“ е от Синьо кадифе (голата малтретирана Изабела Роселини пред дома на приятелката на протагониста), а изображението на последната „Съновидение“ е кадър от 3 серия на първия сезон на Туин Пийкс (танцуващото на преден план в Червената стая червено джудже и седналата на заден план Лора Палмър, облечена като дама). Прекрасна като цветове, концептуалност и онирична сугестия покана да прочетем книгата все пак линеарно, а не хиперлинково. (В електронната книга качеството на изображенията е несъизмеримо по-високо: по тялото и лицето на Роселини отчетливо се виждат кървавите стигмати, убягващи дори във филма.)
Да схванем Дейвид Линч прилага и още един, не по-малко елегантен композиционен похват, дискретно убеждаващ читателя киноман да чете поред. За разлика от имплицитната покана на кадрите от Синьо кадифе и Червената стая, този жест изрично е експлициран. „Не сме посветили отделно понятие на филмовото творчество на Линч (като изключим рекламните видеа), защото тази липсваща речникова статия и без друго я засягаме, изясняваме и задълбочаваме на много места в книгата.“ В прав текст: всички сфери и жанрове на творчество на универсалния артист Дейвид Линч са различни подстъпи и ключове към филмите му. Поне аз така прочетох книгата и мисля, че се получи: страшно ми се прииска да изгледам отново десетте филма и трите сезона на сериала.
Изчистената концептуална направа на този немски енциклопедичен речник на интегралното творчество на Дейвид Линч, дори да го четем линеарно като книга за сингулярния режисьор, поканен във връзка с Човекът слон в Белия дом от Роналд и Нанси Рейгън и уловил по-късно духа на тръмпова Америка в Туин Пийкс: Завръщането – направата на книгата позволява изчерпателно да си изясним идиосинкразно персонални неясноти и съмнения. Или пък да затвърдим интуиции, които може би сме смятали за прекалено лични, смели и недостатъчно обосновани.
Като страстен читател на авто-и-биографията Място за сънуване (в съавторство с Кристин Маккена) и също толкова натрапливо-страстен слушател (на аудиокнига, прочетена от Линч) на автобиографичния му self–help наръчник Да хванеш голямата риба, на мен лично не ми даваше мира въпросът за реалното положение на нещата във връзка с Линчовата настоятелна пропаганда на практикуваната от него трансцендентална медитация (ТМ).
От една страна, принципно съм резервиран спрямо подобни практики на себе си (особено когато това себе-си е на представители на холивудския елит, какъвто Линч е). От друга, неудържимата сугестия на творчеството и гласа на Линч, твърдящи, че всички тези огромни, дълбоководни, абстрактни, онирични риби в индигово-виолетовите дълбини на филмите му са уловени посредством практикуването на ТМ.
Мога да кажа, че Да схванем Дейвид Линч ми предостави оценъчно неутрална информация по въпроса, помагайки ми да зачета творческата воля за самоинтерпретация, която не бива да се пренебрегва, ако искаме да разберем Линч – и същевременно да не пожертваме интелектуално добросъвестните основания на самото това разбиране. (Или просто да не станеш смешноват фен.)
Първо: авторите разглеждат ТМ практиката на Линч като една от сферите (и жанровете) на художественото му творчество. Това само по себе си изключва възможността да отмятаме с леката или тежка ръка на критиката на идеологията медитативните му практики. Групата речникови статии, посветени на артистичния живот на Линч, започват с „Рисуване“ и завършват с „Медитация“, недвусмислено поставяйки двете в качеството им на художествени практики на едно и също равнище на значимост като интерпретативни ключове.
Второ: мотото към статията „Медитация“ е от журналистката Клеър Хофман, автор на мемоарната книга Поздрави от тематичен парк Утопия: Да оцелееш през едно трансцендентално детство (2016). Майка й е била член на The Transcendental Meditation movement, а самата Хофман е учила в прогимназиалното училище на ТМ Maharishi School of the Age of Enlightenment във Феърфийлд, Айова.
Ето мотото: „Да се опитваш да създадеш световен мир посредством медитация е може би най-Линчеанското нещо направено някога от Линч.“ Сардонично недвусмислено и същевременно премерено твърдение, използвано за недвусмислено и същевременно премерено въвеждане в проблематиката на медитацията у Линч. Едно е сигурно: ТМ е сред диференциалните признаци на екзистенциално-стилистичното понятие „Линчеанско“.
Трето: Посочена е настоящата цена на курса по ТМ, на който Линч се записва като 27-годишен на 1 юли 1973 година, една „изключително гореща“ събота в Лос Анджелис. Днешната цена на подобен курс е 980 долара, която се е равнявала приблизително на 136 долара през 1973 г. В Място за сънуване Линч отбелязва за онези години: „изкарвах двеста долара месечно“. За първия си (късометражен) филм Шестима мъже се разболяват (шест пъти) (1967) изрично посочва в Да хванеш голямата риба, че му е струвал 200 долара – и допълва: „цяло състояние“.
През 2002 година той ще плати 1 млн. долара (отговарящи днес на 1 778 000 долара) за едномесечен Enlightenment Course лично с Негово Светейшество Махариши Махеш Йоги (на когото са посветени Да хванеш голямата риба и Място за сънуване). Линч пътува до Нидерландия, където трябва да се проведе височайшият озаряващ курс. В крайна сметка курсът се провежда неприсъствено – по телефона. (NB: не става дума за видеовръзка по смартфон!)
Гмелх и Едерер привеждат също така странни, меко казано, епизоди в рамките на популяризаторската дейност на Линч във връзка с ТМ, включително и в Германия в края на 2000-те. „Не знам дали след това мероприятие ще мога да вземам филмите му на сериозно“, ще каже участник в ТМ-презентация на Линч в Кьолнския университет.
Четвърто: след като набавят фактологията, въз основа на която читателят да може да вземе информирано решение по темата, авторите заявяват, че са „решили да се въздържат от съждение“, добросъвестно излагайки обаче своите изводи. „Ние също смятаме феномена на ТМ за фасциниращ. Тъкмо защото поражда подобна засмукваща сила, въпреки че е доста лесна за демистификация и пътните такси за официалния достъп до нея са толкова високи. Тъкмо защото връзките на Линч с ТМ правят толкова абсурдно впечатление.“ С една дума, подхващаща мотото към речниковата статия „Медитация“: тъкмо защото е едно от най-Линчеанските неща у Линч. И въпреки че демистификацията на тематичния парк „Трансцендентална медитация“ е доста лесна.
Според Да схванем Дейвид Линч е налице пряка връзка, изведена в книгата композиционно, между схващанията на Линч за „медитация“, от една страна, и концепцията му за „идея“, от друга: двете речникови статии са непосредствено една след друга. Дълбинното основание да трябва да сме резервирани при „критиката на идеологията“ на трансценденталната медитация е преди всичко генетическата й и концептуална връзка с Дейвид-Линчовото понятие за „идея“. Най-мощно и сугестивно е описано понятието в Да хванеш голямата риба. „Ideas are like fish“, произнася Линч в аудиокнигата като от дълбините.
„Ако искаш да ловиш малки риби, можеш да останеш в плитките води. Искаш ли обаче да хванеш голямата риба, трябва да влезеш по-надълбоко. Там, в дълбокото рибите са по-мощни и по-чисти. Те са огромни и абстрактни. И много красиви.“ Конципирането на идеите не е пасивен процес, „възможността за зачеването им трябва да бъде форсирана посредством един активен момент, който е медитацията“, разчитат метафората авторите на Да схванем Дейвид Линч, свързвайки я пряко с улова на идеи по време на медитация.
Огромните и абстрактни идеи, улавяни в медитацията, подлежат на транспониране в изкуството посредством едно „нарастващо чувство на любов спрямо идеята“ (Гмелх и Едерер). Любовта е средството тя да бъде направена конкретна, без да губи мощта и чистота, присъщи й в океана на абстракцията. „I just love the idea. I want to realise them because I’m in love with them.“
Тази любов, трансформираща абстрактната идея в предмет на изкуството, е онагледена в статията „Идея“ със сцената от 8 епизод на Туин Пийкс: Завръщането, където Fireman-ът и сеньорита Дайдо въплъщават фазите на „идеята на чистата идея“, „любовта към идеята“ и „раждането на идеята“. Изображението към статията е черно-белият кадър, в който сеньорита Дайдо поема в пухкавите си ръце слънчевото кълбо на „идеята“ на/за Лора Палмър (кълбото оцветява иначе черния й маникюр в червено).
Трансформацията се случва, смятат Гмелх и Едерер, в една „сива зона между езотерика и един неконвенционален теоретичен модел“. Едва в „BOB“ смътното определение за „неконвенционален“ – или „своенравен“ – теоретичен модел ще получи философска отчетливост върху тематичния материал на „идеята за зло“ в Туин Пийкс: „напълно в смисъла на Платоновата идея, мислена като самостойна, съвършена и непроменлива същина, представляваща обективна метафизическа реалност и придаваща на възприемаемите обекти битието и същността им“. По-добре Платонова идея върху материал на радикалното зло в контекста на естетическата модерност, отколкото никакви Платонови идеи и никакво небе, никаква трансценденция, в която те се разполагат като съзвездия от идеални геометрични тела.
***
Винаги съм се питал, въздържайки се да попитам всезнаещата машинна инстанция, в какъв смисъл в Червената стая говорят отзад напред, при положение че ясно чуваме репликите (ср. абсолютно неразбираемото буквално говорене отзад напред в Тенет на Кристофър Нолан). Мистериозността се ограничава до една наистина unheimlich, но все пак отчетлива артикулация. Радвам се, че не бързах да разбера по машинен път, оставяйки загадката да отлежава с години – и да получа накрая човешки, минаващ проверката за human отговор в Да схванем Дейвид Линч. „Методът: Линч накарал актьорите да прочетат репликите си отзад напред, записал ги така и ги възпроизвел отново отзад напред.“ Това се казва помощ за схващане. Енциклопедия, наръчник, помагало.
***
И пак за огромните, абстрактни идеи. Не медитирах, не бяха риби. Бях в пустиня, сандалите ми още пазят следи от нея. Беше късен следобед с тежки, надвиснали облаци, оловни облаци над белезникава пустиня. Огромни и абстрактни, около самите тях всичко бе потънало в хилядолетен прахоляк, осеяно с пресни боклуци, кръстосвано от подивели кучета. Високо над главата ми, наистина огромни и абстрактни, те се надвесваха и би трябвало смазващо да тегнат над мен с чудовищната си маса. Не изпитвах никаква тежест. На мястото на робския труд от учебника по история усещах свобода, лекота, истина. В този ред на безтегловна градация, като най-свободна и левитираща в своята огромност и абстрактност беше истината, анихилираща гравитацията.
Огромната им маса бе застинала в безтегловността на Платонови идеи, отражение на трансцендентално съзвездие.
Jonathan Ederer, Adrian Gmelch David Lynch begreifen: Kunst – Kino – Kreativität, Büchner-Verlag, Marburg, 2024
