Образователната система възпроизвежда неравенства при езика и достъпа до учене, предупреждава бившият просветен министър
Интервю на бившия просветен министър Красимир Вълчев за „24 часа“ поставя отново във фокус структурните проблеми в българското образование – от устойчиво ниските резултати по математика до дълбоките неравенства при усвояването на български език, които засягат най-силно деца от уязвими социални групи.
По отношение на резултатите от външните оценявания той ги определя като съпоставими с предходни години, като отклоненията нагоре или надолу се обясняват основно с различната трудност на изпитните варианти, а не с съществена промяна в образователното ниво. В същото време обаче се подчертава трайна концентрация на слаби резултати по български език в училища, където учат деца от семейства с ниско образование или с друг домашен език.
Този модел очертава класически механизъм на образователно неравенство: ученици, които започват училище с ограничени езикови умения или без достатъчна предучилищна подготовка, влизат в система, която трудно компенсира първоначалните дефицити. Така училището, вместо да действа като изравняващ социален механизъм, рискува да възпроизвежда социалното разслоение чрез натрупване на учебни затруднения още в ранните класове.
В правозащитен план това поставя въпроса за реалния, а не формален равен достъп до качествено образование. Когато езиковите бариери не се адресират навреме с адекватни педагогически ресурси, индивидуализирана подкрепа и адаптирани програми, правото на образование се изпразва от съдържание за част от децата, които остават системно в по-неблагоприятна позиция.
В интервюто се обсъжда и идея за по-ранна езикова интеграция на деца с недостатъчно владеене на български език. Подобен подход се представя като инструмент за компенсиране на входните дефицити и осигуряване на минимално ниво на езикова готовност преди включване в пълния обем на учебните предмети. В същото време той повдига чувствителни въпроси от гледна точка на недискриминацията и риска от ранно групиране на деца по езиков признак, което може да доведе до нови форми на сегрегация, ако не бъде съпроводено с ясни гаранции за качество и равнопоставеност.
Паралелно се поставя и въпросът за ограничаване на достъпа на деца до социални мрежи, мотивирано с ефекта върху концентрацията и учебните резултати. Тук правозащитният баланс е между закрилата на детето и правото му на достъп до информация и участие в дигиталната среда. Всяка подобна мярка изисква внимателна преценка за пропорционалност, тъй като адресиране на образователни дефицити чрез рестрикции носи риск да замести системни инвестиции в училищна подкрепа, дигитална грамотност и работа с родители.
