От цветето до робота или за китайския урок по търпение
„Знаеш ли,че китаецът може да стои с часове пред цвете, за да го съзерцава“, реторично ми каза преди години Крум Ацев, тогава млад дипломат в Пекин. Свих рамене, откъде пък да зная. Мразех Мао Дзедун, Дън Сяопин, политиката за едно дете и океана от репресии удавял жените, родили момиченца. „За китайския човек това е тренировка на търпение, фокус и смирение пред нещо по-голямо от теб“ поясни Крум. Нещо като антидот пред хаоса от хвърчащите коли, урбанизиращия се Пекин и тоталната милиция, надничаща в личния живот на човеците. Крум Ацев спадаше към онези преводачи, които не превеждаха само думи, а културни вселени. Не че успя да ме приближи до китайския свят.
Китай вече е станала една от най-автоматизираните икономики в света, пише NYT. Над два милиона индустриални роботи работели във фабриките, автономни превозни средства извършвали доставки, роботи обслужват клиенти в хотели и ресторанти, а дронове доставят храна в големите градове.
И това не е всичко.
В китайската икономика все повече функции се изпълняват от изкуствен интелект. Милиони щели да останат без работа, затова Бейджин(Пекин) изгражда държавна стратегия, чиято цел е „автоматизацията да повишава производителността, без да измества хората от пазара на труда“. Дигитален капитализъм, силна конкуренция на САЩ и… марксистка грижа за човека, каква комбинация само!
Цветето и съзерцанието му, в комбинация с петгодишните държавни планове, Конфуций, йерархията, поезията, чая, калиграфията, плюс днешната роботика, видях всичко това накуп преди няколко години в Бейджин. Поразителни контрасти, умопобъркващи съчетания. Средновековно изглеждащи селяни, газещи до над колената в оризовото поле. До кървавия някога Тянанмън разположени сергии с миниатюрни макети на Забранения град. Китайската стена, а на най-високата й точка ти предлагат снимки с портрета на другаря Мао. Свръхскоростни влакове, гигантско летище в Гуанджоу, неразбираема за софийския ни слух опера и присмехулни коментари към нас европейците. Много грозни им се струвахме, с такива големи носове…Приятелите ми, адвокати и съдии, се шокираха от летището, построено за няколко години. Какво има за чудене! Всичко е държавна земя, координирани правителствени действия, банките кредитират, дългосрочна стратегия. „Кажи ми какво е Китай“ – ме попита навръщане един преуспял адвокат. – Защото нищо не разбрах къде бяхме, какво видяхме…“
Между другото, добре е да се прочете „Вопълът на копринената буба“ на Ши Насиър. Тя описва суровата история за насилническата среда, в която съществували когато тя била млада забременелите жени в селата. Неописуемият терор на партията. Нележаните момиченца ги хвърляли в каньона Дацъ(на китайски Да означава Голям, а Цъ – доброта). В селото, носещо името на каньона, има легенда как уж жена-призрак дебне и убива нежеланите за всесилната администрация бебета. Както вече споменах, по това време ако имаш повече деца се считало за престъпление. За никакво съзерцание на цвете сякаш няма място!
И докато Ши Насиър разказва как заради борбата с пренаселеността в страната и чудовищния контрол от ККП над раждаемостта, довели до кървава човешка цена в Китай, сега е друго. Изкуственият интелект се разпростира стремително като коронавируса преди 5 години. Отново държавата е тревожна, затова и търси как да контролира дигиталното Зло. Този път мащабът е преместен. Тогава беше колко деца ти е позволено да раждаш, днес трябва строг контрол над това колко брой роботи да се произведат. Е, никой не се изненадва! Това е Китай! Хората, населяващи Поднебесната, отновно ще се научат да живеят, работят и мислят вътре в тези нови тоталитарни рамки.
Ако беше жив Крум Ацев навярно щеше да ми обясни кое предпазва обществото да се разпадне при тази мега автоматизация и дигитализация в Китай!Може би отговорът се съдържа в онзи образ на мъжа, който съзерцава с часове цвете в Бейджин. Китайците имат много силна култура на търпение, казваше забележителният преводач и дипломат.
Тъй де, китайското общество видимо е изключително способно, винаги намира как да се пренастройва бързо. От селски семейства, които спазват партийната квота колко деца да имат под заплахата от затвор и убийство на пеленачетата им, до разрастващия се парк от роботаксита.
