Кастинг за орисници
Издателство Парадокс днес ни предлага романа „Кастинг за орисници“на румънската писателка Охара Доновецки*. Тя казва, че „историята е адресирана към тези, които с необикновена мисъл вярват, че всички видими и най-вече невидими неща са свързани и следователно,съществуват в книгата и извън нея, отвъд пределите на нашето възприятие.“
Хая знае, че е вторник
— Ако ти, татко, не можеш да ми го дадеш, ще трябва да преобърна целия свят в търсене на обещанието, заради което съм се родил.
(Петре Испиреску, Младост без старост и живот без смърт)[1]
Хая реши да си измие косата, но се сети, че е вторник. Знаеше добре, че във вторник не е добре да си миеш косата. След кратка въздишка се задоволи единствено да си изреже ноктите, доволна, че погледна календара и забеляза навреме, че е вторник. Вторник обаче беше ден, който като цяло Хая много харесваше. Идваше след понеделник (ден, който не харесваше особено, никой не обича понеделниците, ясно е, е, може би със съвсем малко изключения) и изглеждаше доста по-свестен от понеделник. Като улегнала и учтива дама с изискани обноски. В сравнение с него понеделник приличаше на стара мома с капризи и странности, с тънки устни и пресъхнала уста. Докато режеше нокътя на показалеца си, се замисли, че в приказките изобщо не се появява Свети Понеделник (вярно е, нито Свети Вторник, светците започваха от сряда нататък : Света Сряда, Свети Четвъртък, доста рядко срещан, впрочем; Света Петка, о, да, Света Петка беше изключително търсена, а какво да кажем за Света Неделя ? За Света Събота Хая не беше особено сигурна, но, докато режеше нокътя на палеца на дясната си ръка, се зарече да проучи. Любима й беше Света Сряда, задължително с главни букви. Помагаше на залутали се пътници. Даваше им златни ябълки, четки, които се превръщаха в гори и какви ли не други вълшебни предмети, които им помагаха да намерят пътя си. Хе-хе, много й се искаше да се запознае със Света Сряда.
За да преметне някакси понеделниците, Хая обикновено избираше в понеделник да не прави почти нищо, а само да мисли за предстоящото през седмицата. Вторник беше подходящ ден да започне някоя статия или проучване, да замине някъде, с две думи, да започне да върши каквото имаше за вършене. Седмицата започваше по-добре от вторник, за Хая понеделникът оставаше нещо като предпремиера. Доста изненадващо, Хая не вярваше, че вторник е неспорник.
Първото нещо, което правеше всеки ден, след като се събуди, беше да не поглежда веднага през прозореца, ако искаше да си спомни какво е сънувала, или напротив, да погледне право към и през прозореца, колкото е възможно по-бързо, ако имаше усещането, дори смътно, че сънят е бил ужасен, или във всеки случай, без отношение към това, което я интересува. Въпреки че майка й си беше отишла от този свят преди повече от десет години, Хая не можеше да позволи образът й да се откъсне напълно. Искаше да я съхрани, да разбере къде е, да знае, че е добре, но, най-вече, искаше да види с нейна помощ какво има в отвъдното. Беше си наумила, че трябва да го направи. Мисълта не я плашеше, не се страхуваше от света на сенките, изпитваше приятното усещане, че на раменете й седят двама или даже повече добри ангели, а и освен това, от един момент нататък й се струваше, че може да ги усети. Така или иначе, знаеше мислено как изглеждат те. Бяха трима, понякога четирима или дори повече. Първи дойде старият, костелив, висок и бял, после дойде вторият. Нисък, набит и зеленоок, облечен в сива роба. За другите ангели знаеше единствено, че имат нежни гласове и женска аура и че се реят наоколо като мъгла. Понякога се улавяше как си мисли, че и Бека е нещо като ангел-хранител. Мълчалив, почти ням.
Всяка сутрин, след като се събудеше, Хая си измиваше очите със студена вода и с три кратки приплисквания („първия път за събуждане, втория път за радост, третия път за избистряне“), както я беше научила майка й. Във въпросната сутрин стори същото, но чувстваше някакъв смътен дискомфорт. В главата й не спираше да звучи Ани Ленъкс, I travel the world/ And the seven seas… Докато си миеше зъбите, установи, че мислите й са се отнесли към нещо друго, което в момента й пееше smo‑ke on the waaaater, a fi‑re in the sky, а умът й се въртеше в кръг около мелодията на Дийп Пърпъл. Без да знае защо, без да я боли нищо, чувстваше някакво изтръпване, подобно на сянката на отминала мигрена, или на фонов шум, приглушен, но непрестанен и поради това досаден. Имаше чувството, че забравя нещо и я глождеше, че не знае какво.
Хая си мислеше доста често, че е напълно възможно да проявява обсесивно-компуливни симптоми, но това не я притесняваше особено, щом съумяваше да ги контролира, или поне така смяташе. От друга страна, й се струваше, че е нужно да поддържа връзка със сънищата и суеверията, защото те съдържаха информация, която често се оказваше най-малкото интересна, ако не и изключително полезна. Тая история със суеверията се появи съвсем естествено, загнезди се преди десетина година, промъкна се неусетно в съзнанието на Хая, малко след като майка й си отиде. Първоначално защото не искаше да забравя нещата, които беше научила от нея и виждаше в това начин да запазят връзката си. След това започна да чете много за суеверията, най-вече румънските, или балканските, а в момента изобщо не изключваше възможността, че те рафинират вкуса й за най-различни практики и инициации, които я отвеждат, където си поиска. Макар че не принадлежеше към чисто румънско семейство (Веднъж Ленка й беше казала „най-вече защото не принадлежиш към чисто ррумънско семейство, забелязала съм, че в това прространство най-точните наблюдения от етническо и лингвистично естество са направени именно от другоземци“), Хая се интересуваше от поверията, които знаеха и практикуваха хората, в чието пространство бе живяло семейството й. Ето защо Хая започна да спазва, първоначално заради загубата на майка си, а след това заради последователността, с която умееше да прави всичко, какви ли не суеверия. Ленка казваше, че се дължи на пост-травматичния стрес и Хая се съгласяваше с нея, но това не я накара да престане, напротив, продължи да спазва повечето от тях, като обясняваше на шега на новата си приятелка: „Инициирам се регресивно в мистериите, не мислиш ли, че си струва, щом така и така съм започнала? Ще се брои ли, ако кажа, че съм агресивно-регресивна? Истината е, че за приятелките на Хая беше изкушаващо понякога да се включват в тази игра, само където те забравяха подробностите, или ги объркваха, не притежаваха „орган за мистерии“, както казваше Хая.
Приятелките й знаеха много добре, че Хая притежава подобни странности, но ги смятаха по-скоро за забавни или при всички положения безобидни. Мира и Ленка нямаха нищо против, че в понеделник Хая никога не плаща сметки и не дава пари назаем, че не изнася боклука след залез слънце, че не оставя чадъра отворен в къщата и не си мие косата във вторник, че не оставя никога чантата си или начената бутилка на пода [….]
Подобно на двете си най-добри приятелки, Хая беше с хуманитарно образование. Имаше магистърска степен по световна литература и теория на литературата и докторат по диалектна морфология. Подозираше, че страстта по морфологията, не непременно диалектна, идваше като реверберация от дядо й, който в младежките си години в Яш бил добър приятел с филолога Тиктин. Заедно с библиотеката на дядо си Хая беше наследила възхищението, което той питаел към своя добър приятел, покръстения евреин филолог Хайман Харитон Тиктин, един от първите изследователи на румънския език, на който бе дарил с една от първите граматики, с отдаденост, каквато са имали единствено неавтохтонните изследователи, тук Хая отново беше съгласна с Ленка. Едно от първите издания на Немско-румънския речник на Тиктин стоеше и в момента на бюрото на Хая, както и изданието от 1895 година на Граматика на румънския език за средношколци, теория и практика, които Хая четеше така, както други четат художествена литература. Преди около осем-девет години, обаче, Хая беше започнала, сякаш от нищото, но тя знаеше, че не е съвпадение, да изследва въпроса за смъртта в приказките, легендите и фразеологичните изрази. Идеята й хрумна, докато изследваше някои глаголни форми в диалектни текстове. Засега събираше всичко, което можеше да намери с пряко или косвено позоваване на някой мит, легенда или случка, описана в диалектните проучвания, до които имаше достъп, особено в мунтенските говори. На всяка цена искаше да напише студия за румънските ритуали на прехода и тяхното отражение във фразеологията, и, може би, в бъдеще, нещо като субективен бестиарий. Това беше друга тема, която силно я интересуваше. Вярваше, че фантастичните създания са не просто символи за метаморфозирани реални факти, доказателство за анимистично мислене, а нещо повече, че могат да бъдат ключ за по-доброто разбиране на същинската действителност. Наскоро беше окачила по стените рисунки, които изобразяваха до най-малките подробности людоед, змей, василиск и ламя. Когато Ленка и Мира ги видяха за първи път, ги изучаваха дълго време, като обясняваха, че често ги бъркат, „нямах престава, че има толкова големи разлики между… тия образи, или както там трябва да ги наричам ?“, беше изкоментирала Мира. В последно време Хая се беше спряла на призказката, записана и преработена от Испиреску, Младост без старост и живот без смърт. Беше разбрала, че финалът не принадлежи на печатаря от Влашко, с напускането на земята на щастието, завръщането, копнежа и откриването на Смъртта, заключена в сандъка, и искаше да потърси сходни фрагменти в други народни текстове, за да види дали са често срещани в народното творчество, или не. Знаеше, че в приказката има няколко идеи, в които трябва да вникне по-задълбочено, и що се отнася до завръщането от забравата обратно във времето, да кажем, и копнежът по дома и близките, но и към онова място на невинна и вечна младост…
Тръгвайки оттук, от идеята, че човек може да бъде толкова ведър при липсата на конпнеж, а след това, толкова сломен и нещастен, когато го призове любовта или гласът на кръвта, я занимаваше до степен на обсебеност. Приказката на Испиреску не беше единственият фолклорен текст, който разглеждаше темите за смъртта и копнежа. Беше изненадана да открие, в текстовете, записани след диалектните проучвания, най-различни поверия, кратки легенди, практики, непознати й до този момент. Това бяха най-скорошните занимания на Хая, трябваше да продължи да сравнява текстовете, вече беше започнала да нахвърля по нещо.
От време на време Хая се забавляваше, като прилагаше на практика някои от билковите рецепти или баяния и заклинания, които беше открила в текстовете на регионалните проучвания или в легендите, които изучаваше. Тя отговаряше уклончиво на приятелките си, когато я питаха „това пък какво е?“, видеха ли някое растение, оставено да съхне пред някой от прозорците в салона, където се срещаха. Риган, салвия, дафин, еньовче, изреждаше наименованията на растенията, накацали по первазите на прозорците. „А, нищо, просто искам да проверя нещо…“, добавяше Хая, когато виждаше удивените им изражения. Веднъж Мира каза, че си я представя как рецитира шепнешком стих от някое заклинание, за което си мислеше – погрешно, както стана ясно в крайна сметка – че Хая може би знае от Бека. Момичетата често я вземаха на подбив, подозираха, че, мълвейки никому незнайни стихчета, тя смесва отвари и сушени билки, а след това им дава да изпият някоя от тези напитки, всеки път различна по време на срещите им в четвъртък, за да ги накара да изперкат. Последният път беше направила торбички с пух от глухарчета и ги беше окачила на перваза на прозореца. Тогава Ленка я попита „е, и, забеляза ли нещо да се промени след това ?“, ала никоя не изчака отговора, защо всяка от тях разбираше донякъде, че целта е друга. Хая беше забавна със своите странности, но и безобидна, защото не замесваше никого другиго в тези „митично-антрропологични експеррименти“, както ги наричаше Ленка. „Та, както ви казвах, синдрромът Виторрия Липан“, смееше се Ленка, „засега безобиден, обаче никога не се знае, пациентът тррябва да остане под наблюдение, възможно е да подкарра по ред всички перрсонажи на папа Садовяну“.
Хая носеше заешка лапичка, закачена за раницата, с която ходеше навсякъде, за сполука, и късметлийско камъче във вътрешния й джоб. В дома й още на входа те посрещаха подкова – закачена така, че „да задържа водата“, тоест, с краищата нагоре –, и, понякога, връзки сушени люти чушки и сплитки чесън по прозорците, за прогонване на злите духове. Слагаше жито да покълне за Свети Андрей и босилек под възглавницата на Богоявление. Никога не беше споделяла дали е сънувала избраника на сърцето си, но очевидно не това я интересуваше, нито дали е говорила с животните в нощта на Свети Андрей, ала приятелките й знаеха, че тогава будува през цялата нощ, както знаеха и че си говори с враните в парка Чишмиджиу. Ето защо никой не се учуди, че един ден Хая доведе коте в дома си. Откакто го имаше, следеше внимателно дали ще може да познае какво ще бъде времето от начина, по който то се мие или се движи, както беше чела, че са гадаели хората преди едно столетие. Когато Вайганд (котаракът беше кръстен на автора на първия румънски диалектен атлас, германецът Густав Вайганд, ала Ленка и Мира постоянно забавяха как се казва и го наричаха Воланд, все пак Воланд им беше по-познат) миеше ушето си или кихаше, се задаваше дъжд, когато дращеше килима, щеше да е ветровито, когато драскаше по крака на масата, теоретично трябваше да грейне слънце. Истината е, че никой не проверяваше дали знаците се сбъдват. С изключение на Хая, разбира се, която шеговито казваше на приятелките си, че Вайганд е телепат. „И от врреме на врреме се прревръща в човек, като Бехемот, така ли ?“, попита Ленка. „Не, в караконджул“, отговори Хая, за ужас на приятелката й, която често изглеждаше поразена от наименованията на толкова много митични създания. Любопитното е, че на Хая тези подробности й харесваха, ала понякога момичетата подозираха, че „си ги извърта“, тоест, че ги адаптира според нуждите си. Числото 13, например, изричаше с ведра усмивка, на мен ми носи късмет. „Особено ако се пада в петък“, добавяше също толкова ведро.
Приключила с рязането на ноктите, ги преброи внимателно. Имаше и този навик, не беше добър знак, ако някой нокът се изгубеше. Усмихна се, питайки се какво биха казали приятелките й. Представи си как Ленка я взема на подбив и казва, че така ще си изгуби силата или нещо подобно, но и Мира, усмихваща се със съпричастност. Още я човъркаше сянката на една мисъл, загнездила се в дълбините на ума й, но не успяваше да осъзнае какво точно се е вкопчило там и не иска да се пусне. Сякаш някаква скрита back‑up програма беше останала включена, въртеше се, както й скимне и изразходваше енергията на цялата система.
Вече беше ранен следобед и тъкмо се канеше да се захване с писането на статията за Списанието за диалектология и фолклор, когато й звънна телефонът.
— Здравей, Хая ! Няма да повярваш какво ми се случи – изрече Мира на един дъх, след като Хая вдигна.
— Здравей, Мира. Ей, по-полека. Какво става? – попита спокойно Хая.
— Бих искала да се видим. Мислиш ли, че можем да изместим за днес нашата среща в четвъртък ? – попита неспокойно Мира.
— Ама днес е вторник – отбеляза Хая.
— Ааа, и във вторник не… – смотолеви Мира. Може би… Дали… Не можем да направим изключение ? – изрече забързано Мира.
— О, ами… защо не, чакай само да видя… Говори ли с Ленка ? – опита се да спечели време Хая.
— Не, още не. Исках първо да проверя дали ти можеш, обикновено се срещаме у вас и… – запъна се Мира.
— Ъхъ – смънка Хая и замълча.
— Ало, Хая, там ли си? – попита Мира след доста време. – Да не би да хвърляш „ези-тура“…
— Ъхъ.
— И ? – опита се да вдигне залога Мира.
— Добре, става, ще се видим днес в пет при мен.
— Ох, супер. Благодаря – въздъхна облекчено Мира. – Аз ще се обадя на Ленка, няма проблем.
— ОК. Ами тогава, ще се видим в пет.
Хая затвори и осъзна, че я боли главата. Сети се за едно баене, което знаеше от майка си, която на свой ред го беше научила от своята майка. Усмихна се мислено на Мира, „ето, виждаш ли, че не го знам от Бека…“, обърна една чаша с дъното нагоре и заизрича шепнешком :
Беж, уроки, изпод оки
Беж, де петел не пее
Беж, урочище, че вятър ще те погне
От твоето свърталище
Бежте, уроки, че е освирепял
Беж, уроки, изпод оки
Че слънце ще те стигне
И ще те повдигне…
Беж да те няма
С устни те обаях
С ръка те отнех
Към вятъра те поех
Да съм чиста и светла,
Като полско цвете,
Като утринна роса.
Приключила със заклинанието, духна кратко три пъти във въздуха, надигна се и полегна на килима. Беше забравила или никога не беше знаела три-четири стиха от средата на баенето, но не смяташе, че e чак толкова важно. Запита се дали самобаенето действа, защото знаеше, че трябва да го направи някой друг, не урочасаният, и то непременно шепнешком. Искаше й се да почувства, че е така, но днес сетивата й бяха по-задрямали от обикновено.
[1] Петре Испиреску, „Румънски народни приказки“, изд. „Изида“, 2021, превод Дарина Фелонова, с. 73. – Бел. прев.
Охара Доновецки (1969 г.) е нестандартно за румънската литература явление, защото сравнително късно в своята творческа кариера се обръща към художествената проза, в която подчертано се долавят феминистки уклони.Тя е доктор на филологическите науки и писател, автор на романите „Кастинг за орисници“ (номиниран през 2018 г. за наградата на Съюза на румънските писатели, раздел „Дебютна книга“), „Срещите на една странстваща учителка“ (2019 г.) и „Пъзел със сватовници“ (2020 г.), на сборника „Румънската граматика като разказ“ (2013 г., преиздаден през 2014 г.), на книгата с есета върху фразеологизмите „Думи на приносител в пътнически дрехи. За това как да използваме румънските поговорки, когато сме далеч и изпитваме носталгия“ (2021) и на стихосбирката „Меню с вълк в скута“ (2022). Автор е на книгата „Козунак на четири ръце“ (2021), в сътрудничество с Дойна Желя. Участва в антологии с есета в „Даскал по румънски“ I, III, IV (съставител на том III) и с кратка проза в „Кодово име: Flash Fiction“ (2019), „Литературата в женски род“ (2021) и „Най-възвишените удивления“ (2023).

