От Битието до Исус
Владимир Зарев, И аз слязох, роман. ИК Хермес, Пловдив – 2025
Да пиша за творчеството на Владо Зарев е било за мен винаги най-голямата отговорност, която, като негов литературен събрат, винаги съм готов да поема. Отговорност и към него, и към българската литература. И двамата сме от поколението, чиито литературни ценности и житейски морал бяха едновременно усвоени и потъпкани от едноличния режим, на който служеха бащите ни. Владо надделя със Словото. Светът съществува във и чрез словото, ми е казвал той неведнъж. Талантът му да наблюдава човешкото състояние и да употребява словото, за да го изобрази отвъд неговата реална еднозначност, роди серия романтични романи от 1978 до 2022, в които Владимир Зарев вгради своята българска душа и своята християнска духовност.
За първи път, в своята последна – по негово признание – книга, Владо не черпи от българското битие, а пренаписва със свои думи живота на Христос. Последна е книгата не като номер от поредицата негови романи, а е последна като предчувствие, че тя бележи края на писателския му път. Според тясното определение на жанра, тази книга не е роман, а притча. Притча за Вярата и Властта. „В нея“, пише той в послеслова, отпечатан на задната корица, „се опитах да предам целия мой духовен опит, който съм трупал в продължение на 50 години.“ Защо, пита се той, темата за разпятието на Иисус Христос продължава да вълнува хората 2000 години по-късно? От разпятието Христос възкръсва и оставя вярващите да благоговеят пред чудото на Възкресението.
Вяра, власт, възкресение. От тези три състояния на човека, на неговото съзнание и подсъзнание, само властта е реална във физическия свят. Аз съм от онази част на човечеството, за която вяра не съществува, а следователно не съществува и възкресение. Аз мога само да наблюдавам и общувам с хората, които живеят с вяра – става дума стриктно за вярата в Бога и в божествения произход на света – и основават своето световъзприятие на тази вяра. В този смисъл този роман не е писан за мен и читатели като мен. Това поражда две ограничения. Едното е, че поради това разделение на вярващи и невярващи книгата няма универсална привлекателност. Второто е, че аз не мога компетентно да тълкувам как тези две състояния, които са в сърцевината на „И аз слязох“, са въплътени в историята, която тази книга разказва. Мога да пиша само за литературните й достойнства.
Започвам с това, че „И аз слязох“ е книга-изповед. Затова си позволявам да говоря за нея в толкова личен регистър. Онова, което ни събира с Владо е създаването на литература и преклонението пред огромния смисъл на литературата като писмено изкуство. Онова, което ни разделя – съзнаваме го и двамата – е въпроса за Вярата. И понеже литературата на Владо Зарев доминира над всичко, включително и над личния му живот, фактът, че е избрал за съдържание на последната си книга вярата, в никакъв случай не подценява или не намалява литературната й стойност. Напротив, може би тъкмо с тази своя книга той ще остане в българската памет. Защото тя не е бягство от националните движения и проблеми, както може да изглежда на пръв поглед и каквито са всички съвременни книги с религиозна или езотерична подплата.
Причината за това е изненадващо проста. В тази книга Владо е въплътил честно и искрено себе си в характера на Христос. Авторът е протагонистът. Всички останали лица и имена са взети едно към едно от библията, евангелията и легендите. Няма нищо привнесено, изкуствено, измислено или добавено с някаква нарочна цел. И какъв е Христос? Христос-Зарев е философ. Методът, с който протагонистът излага духовните си търсения, е философски. Бог е власт. Любовта е власт. С възкръсването си Христос показва, че вярващите трява да приемат неговата власт върху себе си. А не е ли тъкмо това вярата? Да се подчиниш на нещо, което е извън и над теб. За вярващите Христос е син на Бога и поради това му се подчиняват. На кого се подчиняват обаче? На бога или на човека, който е [бил] Христос? Или на двамата, т. е., на тяхното двуединство? Аз не мога да преценя дали авторът е отговорил на този драматичен за самия него въпрос, но той твърди така. Мога само да свидетелствам, че езикът, с който той разказва живота на протагониста и записва философските му размишления и особено тези, които му помагат да приеме съдбата си, е и поетично, и логично убедителен.
Иска се невероятна смелост да създадеш книга-монолог, в която разказвачът е самият божи син. Тази смелост, според мен, Владо придобива от съвършеното владеене на два основни литературни инструмента: структура и език. Амалгамата, получена от тях, е неповторимият Владо Зарев стил. От първото изречение, „И аз, проводен от Моя Отец, това щях да го разбера много по-късно, изпратен в тишина и безмълвие, наистина слязох“, до последните думи „Такава е съдбата ми, да остана завинаги в нозете на Моя обичан Отец, да съм вечно предаден на Кръста, да съм вечното Разпятие и повтарящото се несвършващо изкупление!“ личи съвършеното владеене на структурата, с която историята се лее, изографисана с онзи език, който е едновременно Владо Заревия – с любимото му прилагателно „властен“ и диалектическите обрати, поместени в едно и също изречение – и едновременно езика на светите писания.
Необходими са били четири века след смъртта на реалния човек Христос, син на Мария и Йосиф, за да се съберат откъслечните писмени свидетелства за неговия живот в едно литературно произведение, наречено Нов завет. Това произведение е история пълна с истини, неистини и чудеса, преписвани и пренаписвани от тогава насам, без автор и без жанр. Писателите му са разбирали прекрасно властта на писменото Слово. Читателите му не са разбирали от литература, повечето от тях и днес не разбират, защото са чели само откъси от църковните писания и никаква друга книга. Но тяхната вяра, че тази книга, съзнателно записана и събрана като биография на сина на Бог, им позволява да преживяват непонятността на видимия свят и неговия произход, неговите катастрофи и тленността си в него поради присъствието в нея на Светата троица Бог, Дух и Син. Владо Зарев използва биографичния похват, за да напише своята история за себе си, слял се със символа на християнството – Иисус Христос.
Червената нишка, която преминава от Библията към романите на Владимир Зарев, е духовната природа на човека. Неговата фундаментална трилогия носи названия, взети от библейската книга: Битие, Изход и Закон. Членувани обаче те придобиват обвързаност с реалните битие, изход и закон в човешкия живот. Стават литература. Разгръщам трите книги днес и виждам, че Владо ми ги е надписал с мисълта, че духовното Битие ни е свързало завинаги в един свят подчинен на духовния Закон. Така той разбира човешкия свят. Вярващите и невярващите преживяваме света не само във времето и пространството, но и в обединяващата ни духовна система.
Забележително е също, че за първи път заглавието на роман от Владимир Зарев не е едно съществително, а израз (игнорирам „Объркани в свободата“ като роман, породен наистина от едно объркване на духовната посока във вихъра на неочаквани събития). „И аз слязох“ съдържа личното местоимение Аз, за да подскаже биографичния характер на книгата, за разлика от романите, чието съдържание може да бъде обобщено с една дума-метафора, придобиваща характера на понятие: Разруха, Светове, Чудовището.
Не е случайно също, че същността на философията за властта, предадена от Бога на неговия Син – причината Бог да не може да я упражнява еднолично, а чрез посредник – е превъзходно, изумително ясно развита в глава номер 33, на колкото години е Христос, когато е разпнат на кръста и след това е възкръснал.
Мястото на Владо Зарев в българската литература е отдавна гравирано върху нейния паметник. Отвъд конюнктурата и отвъд преходното; и ако имаме канон, някои негови романи ще бъдат на видно място в него. Но докато е жив, писателят не се чувства класик (подразбирай, класифициран) и продължава да добавя нови словесни творения. Особеното на последната му книга е, че в нея патетиката – а може би вярващите ще кажат патоса – на вярата не стои самотно и тържествено, а е заредена с иронията, свойствена на живите, действащи в реалния свят светци. Чудесата не са мистични, а се наблюдават с усмивката на знаещия. Авторът-протагонист е едновременно в духовната си връзка със своя Отец и в човешкото си битие, което го смущава с чисто човешката си презрителност или несигурност. С една дума, трудно е от човек да се превърнеш в светец.
В моя прочит Владо Зарев е повече човек и човечен отколкото Христос и божествен. Въпреки че се вижда като слязъл от Кръста.
